Определение № 2998 от 25.09.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2998 гр. София, 24.09.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка Маринкова

Членове:

Атанас Н. Атанасов

Цветина Костадинова като разгледа докладваното от Величка Маринкова Въззивно частно наказателно дело № 20241100605840 по описа за 2024 година взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХІI от НПК.

С протоколно определение от 18.07.2024 г. по НОХД №17832/2023 г., на СРС, НО, 102 състав е прекратил съдебното производство по делото и е върнал същото на ДП за отстраняване на допуснати на тази фаза отстраними съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на обвиняемия на защита.

Срещу това определение е постъпил частен протест от прокурор при СРП, в който твърди, че същото е незаконосъобразно. Излага подробни съображения в тази насока, като акцентира на това, че в ОА подробно са описани действията на обв.С., чрез които се твърди той да е осъществил състава на престъплението по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 от НК, като сочи че всички относими факти и обстоятелства досежно поведението на пострадалата и подсъдимия са отразени в ОА, а онези факти и обстоятелства, които съдът иска да бъдат отразени в обстоятелствената част на ОА са ирелевантни за обвинението.

Излага твърдения, че въпросът за правната квалификация на деянието е въпрос по същество и в тази връзка сочи, че ако в хода на съдебното производство се установят други факти и обстоятелства, налагащи изменение на правната квалификация на деянието, то това ще препятства възможността 1 на съда да признае подсъдимия за виновен по обвинението, за което е предаден на съд, съответно би могло да се стигне до осъждане на подсъдимия за деяние с по- лека правна квалификация като например такава по чл.207 от НК, но подчертава, че това е въпрос, който следва да бъде установен в хода на съдебно състезателно производство, а не се касае за допуснато процесуално нарушение на ДП. Отделно от това намира, че определението на СРС е незаконосъобразно, тъй като от него не става ясно чий права според съда са нарушени на ДП, както и с оглед на това, че на прокурора в противоречие със закона са дадени указания относно това как следва да квалифицира инкриминираното деяние и какво обвинение следва да повдигне на обвиняемия, като неправомерно се сочи каква според съда следва да е правната квалификация на деянието. Твърди, че определението е и вътрешно противоречиво, тъй като от една страна се излагат доводи за по- тежко наказуемо престъпление, което е налице в случая според съда, от друга страна се излагат съждения, че не било ясно от ОА дали вещта била загубена или забравена и в този смисъл не било ясно каква следвало да бъде правната квалификация на деянието- такава по чл.194 или по чл.207 от НК.

Иска от въззивния съд да отмени определението на СРС и да постанови друго, с което да приеме, че не са налице допуснатите от съда в ОА процесуални нарушения, като върне делото за разглеждане по същество. В протеста не се иска събирането на нови доказателства.

Срещу протеста в подадено възражение от защитника на подс.С.- адв.Б., в което сочи, че твърденията на прокурора за незаконосъобразност на определението на СРС са неоснователни, като излага подробни съображения в тази връзка. На първо място счита, че от мотивите и диспозитива на определението става ясно чий права се твърди да са нарушени, а именно- тези на обвиняемия.

Сочи от друга страна, че действително съдът е излязъл извън правомощията си, като е „подсказал“ неправомерно на прокурора какво обвинение следва да повдигне на подсъдимия, но счита, че тези указания на съда не са задължителни за прокурора, поради което не намира, че само поради това определението на СРС следва да бъде отменено.

На следващо място не споделя становището на прокурора, че определението на СРС било противоречиво, тъй като намира, че съдът бил 2 изложил в мотивите си всички възможни хипотези, под които е възможно да бъде подведено деянието при нужното описание на фактическата обстановка в ОА, което ще доведе и до правилната правна квалификация на деянието и правилното приложение на материалния закон от съда.

С оглед на това иска от въззивния съд да не уважава протеста на СРП и да потвърди определението на СРС.

Протестът се явява подаден в срок и процесуално допустим. По същество същият е изцяло основателен, по следните съображения:

Делото е внесено в съда с ОА срещу М. Г. С. с обвинение по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.29, ал.1, б.А от НК.

В обстоятелствената част на ОА прокурорът е посочил, че на инкриминираната дата и място- казино Уинбет в гр.София, ж.к.Надежда, ул.**** пострадалата Я. играла на машина (игрален автомат), като ползвала телефона си и го оставила отстрани на рамката на машината, като след това се преместила на друг автомат, но забравила телефона си на рамката. Твърди се още, че на същото място и по същото време подс.С. бил в компанията на свой приятел, като видял телефона и го взел след което напуснал казиното с него, а при връщането си в казиното пострадалата установила, че телефонът й го няма. При тези факти се твърди, че с поведението си подс.С. е осъществил състава на престъплението кражба при условията на опасен рецидив.

За да прекрати съдебното производство по делото на първо място съдът е приел, че са налице неясноти и противоречия в ОА, което е довело до ограничаване правата на обвиняемото лице. От мотивите на определението обаче не става ясно в какво съдът вижда противоречията в ОА. Изложени са твърдения единствено относно неясноти, които са налице според съдебния състав в ОА, изразяващи се в липса на посочване на факти и обстоятелства, които съдът е приел, че прокурорът следва да посочи в обстоятелствената част на ОА, а именно: излизала ли е пострадалата извън казиното, кога, по кое време е посетила казиното, кога се е премествала от една машина на друга, излизала ли е от казиното преди подсъдимият или след него, кога се е върнала в казиното и кога е установила, че телефонът й липсва, без да било ясно в нея ли го е нямало или в казиното. Съдът е приел, че тези неясноти в ОА засягат правото на обвиняемия на защита, тъй като той следва да се защитава по фактите, които следва да му бъдат надлежно предявени от прокурора.

3

На следващо място съдът е посочил, че прокурорът следва да обърне внимание на абза 2 от т.2 на ТР №54/89 г. на ОСНК на ВС, касаещо отнемането на „вещи оставени без надзор“, и ако било нужно да коригира обвинението спрямо подсъдимия, включително чрез повдигане на ново обвинение спрямо него.

На последно място съдът е приел, че прокурорът следва да обърне внимание и на точка II, абзац 1 от Постановление №6/71 г. на Пленума на ВС, където е коментирано и е дадено разяснение относно това кога една вещ се счита за забравена и кога за изгубена, като в тази връзка е посочил, че прокурорът следва да изложи твърдения и факти защо счита, че в случая вещта е забравена, а не загубена, в която връзка следва да прецени и точната правна квалификация на деянието. С оглед на това съдът е приел, че е наложително прокурорът да изложи в обстоятелствената част на ОА твърдения относно визираните по- горе в мотивите на определението факти, като уточни до часове и минути кога пострадалата е напуснала казиното, ако го е напускала, респ. кога се е върнала обратно и кога във времето до часове и минути са се случили събитията, отразени в ОА. Това според съда щяло да изясни цялата фактическа картина и щяло да бъде ясно дали сме в хипотезата на загубена или забравена вещ.

Въззивният съд намира, че определението на СРС се явява незаконосъобразно по няколко причини. Както е посочил и прокурорът от СРП определението е вътрешно противоречиво, тъй като от една страна се дават указания на прокурора да помисли дали не е налице по- тежко наказуемо деяние- такова по чл.195, ал.1, т.2 от НК- за кражба на вещ оставена без надзор, а от друга се дават указания на прокурора да изложил факти, които ясно да очертаят картината по делото, за да нямало съмнение дали се касае за забравена или загубена вещ и в този смисъл дали е налице хипотезата на чл.194 или тази на чл.207 от НК. За въззивния съд е непонятно поради какви съображения, първостепенният дава указания на прокурора да прецени дали не е налице хипотезата на чл.195, ал.1, т.2 от НК, доколкото никъде в ОА няма изложени твърдения и факти, инкриминираната вещ да е била оставена без надзор. Освен това и ако първостепенният съд се бе запознал с въпросното ТР, което цитира в мотивите си, би стигнал до съвсем различни изводи относно приложимостта на цитираната хипотеза към конкретно описания в ОА случай.

4

Отделно от това, както е посочил и прокурорът при СРП, съдът не разполага с правомощия в това производство да дава указания на прокурора какво обвинение да повдигне на обвиняемия, нито разполага с правомощия да прекратява съдебното производство и да връща делото на ДФ с указания за повдигане на по- тежко обвинение спрямо обвиняемия, дори и да счита, че конкретният случай е такъв. Още повече, че при това положение, съдът по никакъв начин не охранява правата на обвиняемия, както се твърди в мотивите на съда. А за това, че според съда в случая били нарушени правата именно на обвиняемия, няма никакво съмнение и това повече от категорично и ясно е посочено както в мотивите, така и в диспозитива на определението на СРС. Възраженията на прокурора по този въпрос, съдът не споделя.

Независимо от това обаче основателни са другите възражения на прокурора, че в обстоятелствената част на ОА ясно, точно, недвусмислено и безпротиворечиво са описани фактите, релервантни за конкретния случай, за който е повдигнато обвинение на подс.С.. Ясно е заявено, че пострадалата е забравила телефона си на рамката на машина, на която е играела в казиното, както и че обвиняемият, който бил по същото време там го видял, взел и напуснал с него казиното. Ясно и недвусмислено също така се твърди, че когато пострадалата се върнала установила, че телефонът го няма. Посочена е и конкретната инкриминирана дата, като посочването на точен час и минута не е наложително с оглед очертаване времето на извършване на твърдяното престъпление. Тези факти са повече от достатъчни като твърдения, за да се приеме, че прокурорът е описал в ОА деяние, осъществяващо състава на престъплението кражба, а не на такова по чл.207 от НК- намиране на загубена вещ. Ясно е твърдението, че вещта е забравена, като в тази връзка са и изложените факти, сочещи, че пострадалата се е върнала и е установила, че телефонът липсва. След като се твърди, че пострадалият се е върнал, за да потърси вещта си, повече от ясни са твърденията, че той не е загубил, а е забравил вещта си. А дали това е така, е въпрос по същество. Посочването на допълнителни факти, каквито е изложил в мотивите си съда, не би било в повече и излишно, но не е необходимо, за да се установи волята на прокурора и за да се приеме, че в ОА ясно, точно и конкретно са описани всички релевантни факти и обстоятелства, включени в обективната и субективна страна на инкриминираното деяние, за което подсъдимият е предаден на съд.

Дали те са верни или не, е въпрос по същество. Освен това и ако съдът бе 5 прочел внимателно цитираното от него Постановление на пленума на ВС, би стигнал до извода, че в случая не са налага посочването на допълнителни факти, за да се обоснове тезата, че става въпрос за забравена, а не за загубена вещ и в този смисъл, че се касае за кражба, а не за намиране на загубена вещ, в какъвто смисъл е и ясната воля на прокурора. Дали това действително е така, както е посочил и прокурорът е въпрос по същество, който следва да се установи и реши в рамките на съдебното следствие. Ето защо и връщането на делото на ДФ в случая се явява безпредметно, доколкото и според въззивния съд не са налице твърдените от първия съд съществени процесуални нарушения, допуснати на ДП, които да са довели до каквито и да е било нарушения на правата на обвиняемия. От ОА е повече от ясно какво деяние се твърди да е извършил той, а фактите, описани в ОА, по които подсъдимият ще следва да се защитава в хода на съдебното следствие, са непротивотречиви и в достатъчна степен очертават фактическата картина и правната квалификация на инкриминираното престъпление, за което той е предаден на съд. Желанието на защитника на подсъдимия, да се преквалифицира деянието от такова по чл.194, ал.1 на НК на такова по чл.207 от НК, за да може той да сключи споразумение с прокурора, не е основание за прекратяване на съдебното производство по делото и връщането на същото на ДФ с аргумент за допуснати съществени, отстраними, процесуални нарушения на тази фаза.

Разпечатката съдържа 28 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3f23afe1-656b-4711-a541-81f2dae45863