Решение № 102 от 24.03.2023, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Ловеч, 24.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА

ИГНАТОВА при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА П. ЙОРДАНОВА ИГНАТОВА

Гражданско дело № 20224310101554 по описа за 2022 година

Иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.

Постъпила е искова молба от М. Ц. А. от гр. Ловеч, чрез пълномощник адв. Д. М., против „СИТИ КЕШ“ ООД – гр. София, в която се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен заем „Кредирект“ № 547454/16.07.2021 г., сключен с ответника, като съгласно чл. 3 от договора трябва да върне сумата по кредита, която се явява сума от 1401.64 лева при сума на получаване 1000.00 лева, при ГПР 48.06%, годишен лихвен процент – 40.05%, при срок на кредита от 18 вноски. Посочва се, че съгласно чл. 6.2 от договора, ищцата трябва да заплати неустойка в размер на 2018.36 лева, разсрочена на 18 вноски, като по този начин общото задължение по договора за паричен заем е в размер на 3420.00 лева.

Ищецът счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6.2 от договора за паричен заем е нищожна, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като е сключена при неспазване на нормите на чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 21 ал. 1 от ЗПК, както и по чл. 143 ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Изтъква, че уговорената клауза в чл. 6.2 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави по смисъла чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 2018.36 лева е в размер над сумата на отпуснатия кредит. Ищцата счита, че същата клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, тъй като е необосновано висока. Посочва, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на 1 кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, като счита, че клаузата в чл. 6.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 2018.36 лева, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Ищцата счита също, че в случая уговорената неустойка излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, като в тази връзка се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Изтъква, че с тази клауза за неустойка се заобикаля и чл. 33 ал. 1 от ЗПК, тъй като в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение. Счита, че се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Същевременно, посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Въз основа на изложеното и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, ищцата моли да се прогласи нищожност на клаузата по чл. 6.2 от договор за паричен заем „Кредирект“ № 547454/16.07.2021 г., сключен между нея и ответника „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2018.36 лева.

Претендира присъждане и на направените разноски в настоящото производство.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор от ответника „Сити Кеш“ ООД, чрез пълномощник юрисконсулт Лусиа Ванкова, с който моли за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и недоказан, както и за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. В отговора са изложени подробни аргументи срещу доводите на ищцата за нищожност на неустоечната клауза на заявените основания.

В съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява. В депозирано писмено становище, процесуалният й представител поддържа предявения иск и моли да бъде уважен, като се присъдят и разноските по делото, а в негова полза да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева, на основание чл. 38 от ЗА. Представен е списък на разноски.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител и не е ангажирал друго становище, освен изразеното в отговора.

От събраните по делото доказателства, както и от доводите на страните, всички, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:

Безспорно е по делото, че на 16.07.2021 г. е сключен посочения в исковата молба и 2 приложен към нея Договор за паричен заем № 547454 между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател, и ищцата М. Ц. А., в качеството на заемател, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя паричен заем в размер на сумата от 1000.00 лева, при годишен процент на разходите /ГПР/ 48.06%, фиксиран годишен лихвен процент – 40.05%, с обща сума за плащане – 1401.64 лева, която се дължи на 18 броя месечни вноски, с дата на първо плащане – 16.08.2021 г. и дата на последно плащане – 16.01.2023 г. /видно от чл. 3, в който са посочени параметрите на отпуснатия заем/.

Съгласно чл. 6.1 от договора, заемателят се задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33 ал. 1 от Общите условия към договора: поръчител или банкова гаранция /поне едно от тях/.

В чл. 6.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на чл. 6.1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 2018.36 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем, заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Посочено е още, че начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Безспорно е възникналото облигационно правоотношение между „Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и ищцата, като заемател, в резултат на сключения между тях договор за паричен заем „Кредирект“ № 547454/16.07.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил на ищцата паричен заем, а тя се е задължила да го върне. Безспорен е и факта на уговорената в чл. 6.2 от договора неустойка, която се дължи от заемателя в случай, че не предостави поне едно от договорените в чл. 6.1 от договора обезпечения по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33 ал. 1 от Общите условия към договора: поръчител или банкова гаранция, което обезпечение следва да се предостави в тридневен срок от усвояването на заемната сума.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка.

Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно правоотношение и при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищцата.

Разгледан по същество, искът е основателен.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Относно преценката за валидност на уговорка за неустойка и критериите за това съдът съобразява мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, според които условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа 3 за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като неустойката следва да се приеме за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този момент се установи, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й функции, то същата ще бъде нищожна. В случая от начина, по който е уговорена, следва, че тя се дължи единствено поради неизпълнение на уговорено задължение за предоставяне на обезпечение. В този си вид обаче, съдът счита, че клаузата за неустойка не е насочена към стимулиране на длъжника да изпълни основното си задължение /връщане на погасителните вноски по заема в срок/, нито е насочена към обезщетяване на вредите от евентуално неизпълнение на това основно задължение, поради което приема, че същата излиза извън присъщите й функции и следователно е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Отделно от това следва да се отбележи, че предвиденото изискване за обезпечение на предоставения заем и многобройните условия, на които трябва да отговаря обезпечението /чл. 33 ал. 1 от Общите условия/ противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т.е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна.

В допълнение на горното съдът приема, че клаузата за неустойка е и неравноправна по смисъла на чл. 143 ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата е необосновано висока (повече от 1/2) от размера на главницата. Неравноправната клауза също е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално /чл. 146 ал. 1 от ЗЗП/. Съгласно чл.

146 ал. 2 от ЗЗП, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. С § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП е транспонирана в българското законодателство Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като съгласно чл. 3 от същата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директивата е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. В случая, независимо че в заглавната част на договора изрично се съдържа израза „индивидуални условия на договора“, съдът приема, че се касае за договор при общи условия, с предварително уговорени изисквания към обезпечението, съдържащи се в Общите условия, неизпълнението на които обосновава дължимост на неустойката, от което следва, че неустоечната клауза не е индивидуално уговорена. Ето защо, същата се явява нищожна и с оглед неравноправния си характер.

Предвид изложеното, искът за нищожност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6.2 от 4 договора за паричен заем „Кредирект“ № 547454/16.07.2021 г., се явява основателен и следва да бъде уважен, без да е необходимо да се разглеждат останалите възражения на ищеца, повечето от които касаят договора в неговата цялост.

При този изход на процеса и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, с оглед уважаване на исковата претенция изцяло, ищцата има право да й бъдат присъдени направените разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. Видно от представения списък на разноски и приложените преводни нареждания, ищцата е направила разноски за държавна такса по делото в размер на 81.00 лева, която сума следва да й бъде заплатена от ответника.

От приложения към списъка на разноски договор за правна защита и съдействие от 11.10.2022 г. между ищцата и адвокат Д. В. М., е видно, че между тях е постигнато съгласие адвокатът да осъществява процесуално представителство на ищцата по настоящото дело безплатно, на основание чл. 38 ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно ал. 2 от тази разпоредба, ако в производството насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. С оглед това правило и при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. В. М. от АК-Пловдив, претендираната сума от 400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата. В този размер съдът счита, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата не е прекомерно, тъй като не надвишава нормативно установения размер в чл. 7 ал. 2, т. 2 от цитираната наредба. Следователно, възражението в отговора на ответника за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение е неоснователно.