Решение № 3595 от 27.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3595 гр. София, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

СЛАВИ Г. СЛАВОВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от СЛАВИ Г. СЛАВОВ Въззивно гражданско дело № 20231100514471 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 15896 от 04.10.2023г. постановено по гр.дело № 62804/2022г. на СРС, Г.О., 55 състав, е осъдена на основание чл. 411 КЗ, вр. чл. 19, ал. 1, т.1 от ЗП, Агенция „Пътна инфраструктура“, с ЕИК 000695089, със седалище: гр. София, бул. „ Македония“ № 3, да заплати на „ЗАД Армеец“ АД с ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ Стефан Караджа“ № 2, сумата от 1183.40 лева - суброгационно вземане, включващо 10.00 лева ликвидационни разходи, възникнало с плащането на застрахователно обезщетение по договор за имуществено застраховане „ Каско на МПС и Злополука“ по полица № **********/10.10.2018г. за л.а. „ Ауди S7 Sportback” с рег. № ****, за вреди, настъпили в резултат на ПТП на 23.03.2018г., около 20:15ч., в гр. София, на Софийски околовръстен път / републикански път II-18/, на отбивката между село Герман и село Долни Богров до надлеза на АМ Тракия, поради пропадането му в необезопасена и необозначена дупка на пътното платно, ведно със законната лихва от 18.11.2022г. до окончателното плащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата в размер на 360,61 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 18.11.2019 г. до 17.11.2022 г.

С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.1 от ГПК Агенция „Пътна инфраструктура“, с ЕИК 000695089, със седалище: гр. София, бул. „ Македония“ № 3 да заплати на „ЗАД Армеец“ АД с ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „ Стефан Караджа“ № 2 направени по делото разноски в размер на 550 лева.

Срещу решението на СРС, 55 с-в е постъпила въззивна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, подадена чрез юрк. Г.В. с искане същото да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените осъдителни искове да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни. Твърди се, че решението е неправилно и 1 необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, гр.София, не е депозирала по делото писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд.

Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да разгледа изложените в жалбата доводи досежно незаконосъобразността на съдебния акт:

На първо място въззивният съд следва да разгледа обстоятелстото, че районният съд е уважил предявената от ищеца претенция при неправилна правна квалификация на предявения главен иск. В случая настоящият състав установи, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения главен иск по чл. 410, ал. 1 КЗ, като го е квалифицирал като такъв по чл. 411 КЗ, но така допуснатото процесуално нарушение не води до недопустимост на съдебното решение и обезсилването му от въззивния съд.

Съгласно ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика, застъпвана от съдилищата, несъответствието на дадената от първоинстанционният съд в доклада по чл.146, ал.1 от ГПК и в решението му по спора правна квалификация на спорното право с действителното правно основание не съставлява порок, обуславящ недопустимост на съдебния акт. Това е нарушение на съдопроизводствените правила, което въззивната 2 инстанция следва да отстрани и да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска (в този смисъл е решение №317/27.06.2012г. по гр.д. №117/2012 г., Г.К., ІV Г.О, ВКС).

Съгласно мотивите към посоченото тълкувателно решение

– правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. По настоящото дело въпреки дадената в доклада и обжалваното решение неправилна правна квалификация на предявения иск - по чл.411, ал.1 от КЗ, от първоинстанционния съд, той се е произнесъл по очертаното с исковата молба спорно материално право, правилно е разпределил доказателствената тежест и е разгледал всички предявени факти, които обуславят възникването на спорното право.

Поради това въззивният съд само следва да отстрани неправилната правна квалификация на предявения иск и да посочи правилната такава на предявения главен иск - чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, която норма постановява, че с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите, при които вредите, произтичат от неизпълнение на договорно задължение. Следователно основателността на предявения от ищеца регресен иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ валидно сключен договор за имуществено застраховане; 2/ в изпълнение на този договор застрахователят да е изплатил на застрахованото лице обезщетение за настъпило застрахователно събитие, покрито от застраховката и 3/ отговорност на ответника за причиняването на вредите, за които е изплатено застрахователното обезщетение в размер до действителните вреди.

В случая и с оглед релевираните във въззивната жалба доводи, съдът приема, че по делото е установено, че е възникнала отговорност за ответното дружество за заплащане на обезщетение за причинените щети от процесното ПТП.

Съгласно разпоредбата на чл.410, ал.1, т.2 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл.49 от ЗЗД. В случая регресното право срещу ответника /въззивник/ се основава на чл.49 от ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя за вредите, причинени при или по повод изпълнението на възложена работа. Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1/ да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2/ застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.

Съдът приема, че за уважаване на предявения осъдителен иск по чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД и респективно за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност 3 на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице и заплащането на застрахователно обезщетение на същото /настъпване на суброгацията по чл.410, ал.1 от КЗ/, както и наличие на визираните в разпоредбата на чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно поведение на лица /изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на възложена от ответника работа /без да се установява конкретното лице- изпълнител/, настъпили вреди и причинна връзка между противоправното поведение и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на виновно поведение не е необходимо.

В настоящия случай посочените предпоставки са налице. Не се спори между страните, а и видно от представените по делото доказателства, за претърпените имуществени вреди ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в размер на сумата от 1173.40лв., както и 10 лева ликвидационни разходи, като за факта, удостоверяващ извършеното плащане е прието като доказателство по делото преводно нареждане за кредитен превод от 20.04.2018 год. Следователно съгласно чл.410, ал.1 от КЗ, ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредите от процесното ПТП, респективно срещу ответника по делото.

В настоящия случай, съвкупната преценка на събраните по делото доказателстваписмени и гласни доказателства /свидетелски показания на разпитания по делото свидетел, дадени под страх от наказателна отговорност /чл.290 НК/, които правилно са били взети предвид от СРС/, и заключение на вещо лице по допусната съдебно- автотехническа експертиза, обосновава извод на въззивния съд за доказаност на твърдяния от ищеца механизъм на ПТП и начина на причиняване на вредите по застрахования при него лек автомобил. Приетите от първоинстанционният съд в тази насока изводи, които са правилни, се основават не само на приетите по делото писмени доказателства, а и на кореспондиращите им свидетелски показания.

Предвид възникването на вземане по чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД на увредения /собственик на застрахованото МПС/ срещу ответника и настъпилата след извършеното плащане на застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди суброгация, за застрахователя- ищец е възникнало регресно право срещу деликвента, респективно срещу ответната агенция, управляваща пътищата, поради неизпълнение на задължението й за ремонт и поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост /арг. чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр.ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП/.

В настоящия случай, съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, който управлява пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост, задължение, което се извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП. Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява републиканските пътища /включително републиканския път, където е станало процесното ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им, като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно установени задължения чрез възлагането на определени дейности на трети лица. Тъй като в случая е установено настъпването на вреди по застрахования при ищеца автомобил от нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват дупките на пътя, е установено и бездействие от страна на компетентните служби на ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД, като съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД 4 доказване на виновно поведение не е необходимо.