Решение № 6136 от 08.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6136 гр. София, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Петър Милев при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20231100505132 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „Е.Х.“ООД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение № 1187/26.01.2023г. по гр. д. № 25329/2022 г. по описана Софийски районен съд , ГО, 72 състав, в частта, с която са уважени предявените от „Ж.“ООД искове с правно основание чл.327 ал.1 от ТЗ и чл.86 ал. от ЗЗД. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно наличие на договорни отношения между страните, евентуално – получаване на стоката от ответника.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Ж.“ООД, в който изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон и утвърдената съдебна практика.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и 1 взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предмет на делото са искове с правно основание чл. 327 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД и чл.

294, ал.1 ТЗ, вр. чл. 86 ЗЗД.

Ищецът „Ж.“ ООД твърди, че между него и ответника „Е.Х.“ ООД съществували трайни търговски отношения за доставка на стоки, по силата на които доставил плодове и зеленчуци на ответника през летния сезон на 2017 г. в хотелски комплекс в с. Равда, за което издал и съответните фактури. По-голяма част от тях ответникът платил, като останали неплатени фактура № 2000006645/31.08.2017 г. на стойност 6806.08 лв. и № 2000006762/19.9.2017 г. на стойност 2609.88 лв. Ето защо ищецът моли да се осъди ответникът да му плати сумата от 9415.96 лв. стойност на доставените стоки, и обезщетение за забава, начислено върху всяка фактура, както следва: 2073.96 лв. по първата и 795.29 лв. по втората, считано от 31.5.2019 г. до 13.5.2022 г. и ведно със законната лихва от подаването на исковата молба и разноските по делото.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва и моли да се отхвърлят като неоснователни, тъй като не е поръчвал, съответно получавал стоките. Оспорва да е възникнало твърдяното правоотношение с ищеца.

С решение № 1187/26.01.2023г. по гр. д. № 25329/2022 г. по описана Софийски районен съд, ГО, 72 състав, са уважени претенциите за следните суми, представляващи цена на доставени стоки по фактури: №2000006645/31.08.2017 г. на стойност 6806.08 лв. с ДДС и № 2000006762/19.9.2017 г. на стойност 2609.88 лв. с ДДС, ведно със законната лихва върху сумите от подаването на исковата молба – 13.05.2022 г. до изплащането им, и сумите 2039.95 лв. обезщетение за забава върху първата фактура за периода 31.5.2019 г. - 12.05.2022 г. и 782.22 лв. обезщетение за забава върху втората фактура за периода 31.5.2019 г. - 12.05.2022 г., като исковете по чл. 86 ЗЗД за разликите над 2039.95 лв. до предявените 2073.96 лв. и над 782.22 лв. до предявените 795.29 лв. са отхвърлени.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо, а по същество- правилно. Не са допуснати нарушения на императивни 2 материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

По делото са приети фактура № 2000006645/31.08.2017 г. на стойност 6806.08 лв. и № 2000006762/19.9.2017 г. на стойност 2609.88 лв. за доставка на стоки от ищеца на ответника, които носят подпис само на доставчик. От приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се установява, че същите са включени в дневника за продажби на ищеца и са намерили отражение в подадена справка – декларация за ДДС. Ответникът от своя страна не е предоставил документи за извършване на експертизата, но при проверката в НАП вещото лице е установило, че процесните фактури са включени в дневниците за покупки и справки-декларации по ДДС, което означава, че са осчетоводени от ответника и той е упражнил правото на данъчен кредит. Съдът кредитира заключението на вещото лице, като счита, че първоинстанционният съд законосъобразно и мотивирано е възприел отказа на ответника да представи документи съобразно разпоредбата на чл. 161 ГПК приемайки за установен факта на осчетоводяване на фактурите от ответника.

Принципен отговор на въпроса за значението на фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки или за изработка и наличието на основание за плащане на уговорената в договора цена е даден с множество решения на ВКС- решение № 46/27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г., II т. о.; решение № 71/22.06.2009 г. по т. д. № 11/2009 г.; решение № 62/25.06.2009 г. по т. д. №. № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на II т. о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г., I т. о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г., II т. о.; решение № 109/7.09.2011 г. по т. д № 465/2010 г., II т. о. С тези решения е прието, че фактурата може да се приеме за доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки или договор за изработка в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, време и място на съставянето й. В решенията на ВКС е обосновано становище, че вписването на фактурата в дневниците за продажби и 3 покупки на продавача и купувача, имащи статут на търговци, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС /при наличие на данъчна регистрация/ и ползването на данъчен кредит във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни за установяване възникване на правоотношение, по повод на което е била съставена.

В подкрепа на всичко възприето е и представеното и неоспорено от ответника писмо от ответното до ищцовото дружество, подписано от управителя на ответника към този период /видно от справката от ТР/, с което ответникът признава наличието на непогасени към ищеца задължения /без да ги индивидуализира/, което ищецът уточнява с приложена справка на неплатените фактури, сред които и процесните такива, с отправено искане за плащането им.

Поради изложеното съдът счита, че издадените и осчетоводени фактури от страните доказват наличието на облигационно отношение между двете страни по договор за търговска продажба, по което ищецът е изпълнил своите задължения, респ. за ответника е възникнало задължение да заплати договорената сума– арг. от чл.327 ТЗ.

Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната с въззивната жалба оплаквания. Следователно решението в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено.

В частта, с която СРС е отхвърлил предявения от ищеца иск, решението е влязло в сила поради необжалването му от страна, за която е бил налице интерес за това.

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна, в размер на 1200 лв. адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1187/26.01.2023г. по гр. д. № 25329/2022 г. по описана Софийски районен съд , ГО, 72 състав, с която са уважени претенциите на „Ж.“ ООД срещу „Е.Х.“ ООД за следните суми, представляващи цена на доставени стоки по фактури: №2000006645/31.08.2017 г. на стойност 6806.08 лв. с ДДС и № 2000006762/19.9.2017 г. на стойност 2609.88 лв. с ДДС, ведно със законната лихва върху сумите от подаването на исковата молба – 13.05.2022 г. до изплащането им, и сумите 2039.95 лв. обезщетение за забава върху първата фактура за периода 31.5.2019 4 г. - 12.05.2022 г. и 782.22 лв. обезщетение за забава върху втората фактура за периода 31.5.2019 г. - 12.05.2022 г.

В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

ОСЪЖДА „Е.Х.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК, на „Ж.“ ООД, ЕИК *******, разноски за въззивното производство в размер на 1200 лв. адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от получаване на съобщението.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5