Решение № 489 от 15.12.2023, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 489 гр. Плевен, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

Членове:

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря Е. М. Р. като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско дело № 20234400500531 по описа за 2023 година

С решение № 704/18.05.2023 г. по гр.д.№ 20224430106193 по описа на ПлРС са отхвърлени предявените от Ц. Й. Б. и Ж. Й. Д. против ЕТ „М.Л.В.“ със седалище гр. Д.Д., обл. П., представляван от Л.В.В., искове с правно основание чл.8, ал.1 от ЗАЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за заплащане в полза на всяка от ищците, на сумата от общо 395.52 лв. главница, съставляваща дължимо арендно плащане, за стоп. 2018/2019 г., стоп. 2019/2020 г. и стоп. 2020/2021 г., и на сумата от общо 80.02 лв.- лихва за забава, за периода 01.01.2020 - 23.11.2022 г. , въз основа на Договор за аренда от 11.03.2026 г., с нотариална заверка на подписите, рег.№ 887/11.03.2016 г. на Нотариус С.Л., както следва: за стоп. 2018-2019 г. - сумата от 144.70 лв. главница и сумата от 42.55 лв. - лихва за забава за периода 01.01.2020 г.23.11.2022 г., за стоп 2019-2020 г. - сумата от 144.70 лв. главница и сумата от 27.83 лв. лихва за забава, за периода 01.01.2021 г. - 23.11.2022 г.; за стоп.

2020-2021 г. - сумата от 106.12 лв. главница и сумата от 9.64 лв. лихва за забава, за периода 01.01.2022 г. до 23.11.2022 г., като неоснователни и недоказани.Осъдени са на основание чл.78, ал.3 от ГПК Ц. Й. Б. и Ж. Й. Д. да заплатят на ЕТ“М.Л.В.“със седалище гр. Д. Д., обл. П., представлявано от 1

Л.В.В., направените деловодни разноски, в размер на 405 лв.

Депозирана е въззивна жалба от Ц. Й. Б. и Ж. Й. Д., чрез пълномощник, срещу решение № 704/18.05.2023 г. по гр.д.№ 6193/2023 г. по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло.Считат за основателни и доказани исковете им за заплащане на дължимата арендна цена в пълния размер съобразно собствеността по нотариален акт № 51/25.11.2020 г., том ІІ, рег.№ 2346, дело 181 от 2020 г., която е предоставена за арендуване по договора за аренда на земеделски земи от 11.03.2016 г.Прави се искане да се отмени решение № 704/18.05.2023 г. по гр.д.№ 6193/2023 г. по описа на ПлРС като неправилно, незаконосъобразно и при неправилно приложение на закона и да се постанови съдебно решение, с което да се уважат исковете им за заплащане на дължимата арендна цена в пълния размер съобразно собствеността, която е предоставена за аренда по нотариален акт № 51/25.11.2020 г., том ІІ, рег.№ 2346, дело 181 от 2020 г. общо в размер на 951.08 лв. заедно с направените съдебни разноски по делото.

За въззиваемата страна ЕТ“М.Л.В.“, представляван от Л.В.В., процесуалният представител изразява становище да се отхвърли подадената въззивна жалба срещу обжалваното решение на ПлРС като неоснователна.Счита, че решението на ПлРС като краен резултат е правилно и законосъобразно.Прави се искане да се потвърди обжалваното решение и да се присъдят сторените разноски съобразно представения списък.

Въззивните жалби са процесуално допустими, а по същество – неоснователни.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

На първо място във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че издаденият нотариален акт № 51/25.11.2020 г., том ІІ, рег.№ 2346, дело 181 от 2020 г. (с изрично посочен размер на собствените идеални части - 1/4) е с обвързваща доказателствена сила досежно удостовереното право на собственост и след като в производството пред първоинстанционния съд не е развито (и то успешно) оспорване по чл.537, ал.2 ГПК от страна на въззиваемия, се налага извода, че заведеният иск е 2 основателен и доказан по вид и размер.

На следващо място се сочи във въззивната жалба, че необосновано първоинстанционият съд е приел за недоказан искът за получаване на припадащата се част от гражданските плодове, който в случая не е предявeн срещу съсобственика, сключил договора за аренда на земеделски земи от 11.03.2016 г.Неучаствалият при сключването на арендния договор съсобственик има правен интерес да предяви процесния иск, но следва да се изясни дали заявява претенцията си като страна по договора или като трето неучастващо лице, предявяващо косвен иск, но в която и да е от посочените хипотези, чл.8, ал.1 от ЗАЗ арендаторът е длъжен да извърши арендното плащане в уговорения вид и срокове.По делото е установено по безспорен начин, че между ищците и ответника има възникнали облигационни отношения, породени от сключения с друг съсобственик в изискуемата форма договор за аренда на земеделска земя.По делото не се представят доказателства от страна на въззиваемия за изпълнение на задълженията по договора за плащане на дължимата арендна цена в пълния размер съобразно собствеността, която е предоставена за аренда по нотариалния акт то 25.11.2020 г.

В решение № 145/19.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 889/2009 г., ІІ т.о., на което се позовават въззивниците, е посочено, че наличието на специална законова регламентация относно реда и начина на отдаване за възмездно ползване на обектите, посочени в чл.1, ал.3 от ЗАЗ, изключва възможността за сключване на друг вид договор, освен аренден, вкл. наемен договор, който да не е подчинен на специалния ЗАЗ, а на общите правила на ЗЗД, регламентиращи отделните видове договори.

На трето място във въззивната жалба се сочи, че по делото не са ангажирани доказателства от въззиваемия, че е заплатил дължимото арендно плащане за процесния период в полза на останалите съсобственици, поради което допълнително искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен до размера на 951.08 лв. заедно с направените съдебни разноски.

От фактическа страна следва да се приеме за установено следното.

С договор за аренда на земеделски земи от 11.03.2016 г. Р.Д.П. като арендодател е предоставил на арендатора - въззиваем в настоящето производство за временно и възмездно ползване процесните общо 8 броя 3 недвижими имоти - земеделски земи, находящи се в землището на гр.Д.Д. за срок от 10 стопански години, считано от 01.10.2018 г., с уговорено арендно плащане в размер на 35 лв. на декар, като заплащането на арендата се извършва в едномесечен срок след окончателното прибиране на съответната култура, а паричният наем в срок до 31.12. - след реализацията на продукцията.

От приложените по делото доказателства се установява, че преди депозиране на исковата молба на 24.11.2022 г., от страна на въззиваемия, на двете въззивници Ц. Б. и Ж. Д. поотделно, са били заплатени следните суми, съставляващи рента, както следва: за стопанската 2018-2019 г. - 462.90 лв.; за стопанската 2019 г. – 2020 г. - 462.90 лв.; за стопанската 2020 – 2021 г. 501.48 лв., т.е. общо сумата от 2 854.56 лв. или по 1 427.28 лв. на всяка поотделно.

Процесните 8 броя земеделски земи са били възстановени съгласно влязлото в сила решение на ОбПК гр.Д.Д. на наследниците на Никола Д.

Духленски.

От приложеното удостоверение за наследници е видно, че той е починал на 07.01.1931 г., като е оставил за свои законни наследници общо четири деца - двама сина и две дъщери.

В процесният случай въззиваемият счита, че въззивниците не са съсобственици при равни права на ¼ идеални части от арендованите земи, както е посочено в нотариалния акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство от 25.11.2020 г., а двете въззивници притежават общо в съсобственост 2/18 ид.части (всяка от тях притежава по 1/18 ид.част ), т.е.

1/9 идеални части от арендованите земи.Въззиваемият счита, че заплатената обща сума от 2 854.56 лв. е съразмерна на правото им на собственост в арендованите земи.

По делото няма доказателства извършено ли е ли не е и в какъв размер арендно плащане от арендатора на арендодателя, респ. на други съсобственици.

Правилно е прието от първоинстанционния съд, че съгласно чл.5 от договора за аренда на земеделски земи 11.03.2016 г. арендодателят ще заплаща от изплатената арендна вноска по настоящия договор полагащата се част на останалите съсобственици на имота (съгласно чл.6 от договора 4 арендаторът е длъжен да издължава на арендодателя арендното плащане в сроковете, предвидени в него).

Правилна е правната квалификация на предявените от въззивниците искове - чл.8, ал.1 от ЗАЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, дадена от първоинстанционния съд.

Правилно е прието от него, че арендаторът дължи плащане само на арендодателя, който от своя страна е длъжен да разпредели полученото между останалите съсобственици съобразно дяловете им.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че искът за получаване на припадащата се част от гражданските плодове се предявява срещу съсобственика, сключил договора.

Процесният договор за аренда е сключен на 11.03.2016 г., т.е. при действието на чл.3, ал.4 от ЗАЗ (ред.ДВ бр.13/2007 г. ), според който когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл.30, ал.3 от ЗС.

Следователно този договор за аренда, който е сключен при действието на чл.3, ал.4 от ЗАЗ в редакцията на разпоредбата според ДВ бр.13/2007 г. обвързва неучаствалите като страни съсобственици на имота, независимо от размера на дела на сключилия договора съсобственик в съсобствеността, като отношенията между съсобствениците се уреждат от чл.30, ал.3 от ЗС.

Ако сключилият съсобственик аренден договор е получил плащане от арендодателя, но не го е разпределил съгласно чл.30, ал.3 от ЗС между останалите съсобствениците съобразно дела им в съсобствеността, то правният способ за защита е чл.30, ал.3 от ЗС.

Когато договорът за аренда обвързва неучаствалите като страни при сключването му съсобственици, какъвто е и процесният случай, те могат също така да претендират и арендни плащания от свое име, но с косвени искове, в качеството им на кредитори на сключилите договора съсобственици съгласно чл.134 от ЗЗД ( определение № 119 от 01.04.2021 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 794/2021 г., IV г.о.).

Следователно въззиваемият не е материалноправнолегитимиран да отговаря по исковете с горепосочената правна квалификация, предявени 5 срещу него, поради което същите са неоснователни.

Поради това не следва да се обсъждат останалите доводи във въззивната жалба.

Въз основа на гореизложеното съдът счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено.

При този изход на процеса следва да бъдат осъдени въззивниците да заплатят на въззиваемия направените разноски в настоящето производство сумата от 400 лв., съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 704/18.05.2023 г. по гр.д.№ 20224430106193 по описа за 2022 година на Плевенски районен съд.

Осъжда въззивниците Ц. Й. Б., ЕГН ********** и Ж. Й. Д., ЕГН **********, и двете от гр. П., ул. Ш., ***, да заплатят на въззиваемия ЕТ „М.Л.В.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Д. Д., обл. П., ул.

Х.Я. ***, представляван от Л.В.В., направените деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 400 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6