Решение № 315 от 13.07.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 315 гр. Плевен, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря АНА Д. И. като разгледа докладваното от РЕНИ М. СПАРТАНСКА Въззивно гражданско дело № 20264400500548 по описа за 2026 година Производство по чл.258 и сл.от ГПК.

С решение на Плевенски Районен съд № 362/17.03.2026г., постановено по гр.дело №6869/2025г. по описа на същия съд е признато за установено в отношенията между страните И. Е. И., ЕГН ********** и „ИЗИ ФИНАНС“ АД , ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„Балша“, № 17, че сключеният между тях договор за кредит № 375125/23.02.2022г. е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Със същото решение на ПРС на основание 78, ал.1 от ГПК „ИЗИ ФИНАНС“АД ,ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Балша“ № 17 е осъдено да заплати на И. Е. И., ЕГН ********** сумата от 25,56 евро, представляваща деловодни разноски за държавна такса.

С решението на ПРС на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК„ИЗИ ФИНАНС“АД,ЕИК 201196810,със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 17 е осъдено да заплати на адвокат С.

С. С. ,ЕГН **********, адрес на упражняване на дейността: гр.*******************, сумата от 240 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ на ищцата.

Срещу така постановеното решение на Плевенски РС е постъпила въззивна жалба от „Изи Финанс“ЕООД гр.София,представлявано от управителя Б. Н.,чрез юрисконсулт А. Г. ,с която същото се обжалва като 1 неправилно,постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Изложени са доводи за допуснато от ПРС съществено нарушение на съдопроизводствените правила,тъй като в мотивите на решението съдът е приел,че не следва да се произнася по допустимостта на иска,доколкото вече се е произнесъл по този въпрос.Мотивите на съда в определението за насрочване на о.с.з. представляват цитиране на решения на СЕС, а именно - решение от 18.02.2016г. по дело С-49/14, решение от 17.05.2022г. по дело С - 600/19, решение от 18.01.2024г. по дело С-531/22 и решение от 29.02.2024г. по дело С - 724/22 всички на СЕС,според които националните правни разпоредби ,касаещи СПН трябва да бъдат съобразявани така, че да не се възпрепятства възможната ефективна съдебна закрила на потребителите.Въззивникът не оспорва тази съдебна практика,но счита,че отделни искови молби за недействителност са допустими,само ако няма произнасяне по този въпрос от страна на съда. Твърди се ,че по гр.д. № 98/2025г. на PC Плевен ,ответникът по настоящето дело е признал исковата молба по чл. 237 от ГПК,което включва и дължимостта на претендираните суми и законосъобразността на правопораждащия факт.Изложени са доводи и подробни съображения,че дори от гледна точка на практиката на СЕС, делото е недопустимо.В постановеното от ПРС решение по гр.д.№ 98/2024г. на P C Плевен,съдът е приел,че „не е спорно наличието на валиден договор между него и ответника“и със СПН е прието,че е налице валиден договор.В тази насока са изложени подробни доводи,посочена е и съдебна практика-решения на СЕС. Във въззвната жалба дружеството се позовава на ТР на ОСГТК на ВКС № 3 от 22.04.2019г., постановено по тълк. д, № 3/2016 г.и дадените в него разяснения относно предявен частичен иск.Твърди се,че P C Плевен превратно е привел практиката на СЕС, която не е по повод разглеждания случай,че съдията е „дописал“ практиката на СЕС, като я е разширил,без да има такива правомощия. Съставът на съда няма и правомощията да тълкува принципа за ефективност, тъй като е извън правомощията на националните юрисдикции да тълкуват принципи на ЕС,могат да ги прилагат по начин и в смисъл предаден им от СЕС, но нищо повече от това. В този смисъл е ДФЕС и статута на СЕС.

В заключение въззивникът моли съда на основание чл. 270 от ГПК да обезсили решението на ПРС като недопустимо, като исковата молба бъде върната и да бъде прекратено делото.Моли на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК да бъде отменено обжалваното решение на ПРС като неправилно, като се постанови ново, с което исковата молба да бъде отхвърлена.

Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции,както и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да бъде осъден ответника да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 евро.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата И. Е. И.,чрез пълномощника й адвокат М. Л. от САК,в който е взето становище,че решението на ПРС в обжалваната му част е правилно ,съобразено с материалните и процесуалните норми,както и с актуалната съдебна практика и следва да бъде потвърдено. Оспорват се твърденията на дружеството кредитор, че е налице СПН във връзка с признание на иска по гр.д. № 98/2024 г.по описа на РС Плевен. Посоченото дело касае осъдителен иск за заплащане на частични вземания в размер на 50 лв.,част от 2 претендирана главница,а настоящото производство е установително по своя характер,с предмет прогласяване недействителността на договора за кредит,като липсва идентичност на предмета, каквато е задължително изискуема предпоставка за наличие на сила на присъдено нещо по смисъла на чл. 298 ГПК.На следващо място: признанието е било единствено относно факта на неизплатена сума, а не относно действителността на договора, законосъобразността на клаузите, съответствието му със ЗПК и ЗЗП. Съгласно трайната съдебна практика силата на присъдено нещо обхваща само предмета на спора, по който съдът се е произнесъл с решението си, а не правни въпроси, които не са били предмет на разглеждане и не са намерили отражение в диспозитива.

С отговора се оспорват твърденията, че искът е недопустим, поради признание на валидността на договора,като правилно първоинстанционният съд е приел, че процесния договор за кредит е изцяло недействителен, поради нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК.Изложени са подробни доводи и съображения за недействителност на процесния договор за кредит, поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,тъй като неустойката като задължителен и сигурен разход по кредита, не е включена в ГПР.В тази е посочена и практика-решения на СЕС,както и на ВКС ,съгласно които неясният начин на формулиране на клаузата относно размера на ГПР не отговаря на изискването на чл. 4, ал. 2 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в договорите с потребители и съдът не следва да прилага такива клаузи.В случая неустойката е задължителен елемент от кредитната сделка, защото тя е включена още от самото начало в офертата на кредитора и не е оставена на избор на потребителя, а наред с това е част и от окончателното споразумение между страните.Уговорената неустойка в процесния договор касае едно практически неизпълнимо задължение за предоставяне на обезпечение и същата е за неизпълнение,но не на главното задължение на кредитополучателя - да върне заетата сума на уговорения падеж, а на задължението в тридневен срок от усвояване на кредита да представи обезпечение на кредитора. Като неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка, която е в размер почти колкото размера на главницата по договора.Нищожността на клаузата,регламентираща размер на ГПР,представлява част от същественото съдържание на договора,поради което нищожността й води до нищожност на целия договор за потребителски кредит.

В отговора се навеждат възражения,че процесният договор за кредит е изцяло недействителен и поради нищожност на клаузите за договорна лихва.

Уговореният годишен лихвен процент от 40,15% е в противоречие на добрите нрави,което обуславя значителна нееквивалентност на престациите по смисъла на чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД.В тази насока е цитирана практика на ВКС и на СГС.

В заключение въззиваемата моли съда да остави без уважение депозираната от „Изи Финанс“ЕООД въззивна жалба и да потвърди решението на ПРС.Претендират се разноски за въззивното производство, съгласно представен списък по чл. 80ГПК.

С определение на Плевенски РС №1871/22.04.2026г., постановено по 3 гр. дело №6869/2025г.по описа на същия съд е оставено без уважение искането на „Изи Финанс“ за изменение на решение №362/17.03.2026г. в частта за разноските относно присъденото адв.възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищцата като неоснователно.

Срещу това определение на ПРС по чл.248 ГПК, е постъпила частна жалба от Изи Финанс„ЕООД,чрез юрисконсулт А. Г.,с която същото се обжалва като неправилно.Изложени са подробни съображения.В заключение дружеството моли съда да отмени обжалваното определение на ПРС ,като не се присъждат разноски за адв.възнаграждение,а ако такова възнаграждение бъде присъдено,същото да бъде намалено и в полза на адвокат С. да бъде присъдено възнаграждение пропорционално на реално положения труд.

В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на частната жалба от И. Е. И..

В съдебното заседание на 08.07.2026г.пред ПОС за въззивното дружество „Изи Финанс“ЕООД гр.София не се е явил представител.

В съдебното заседание на 08.07.2026г.въззиваемата И. И. и нейният пълномощник адвокат М. Л. от САК също не се явиха.Депозирана е молба за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. С молбата се поддържа депозирания писмен отговор по въззивната жалба. Изложени са доводи по съществото на спора.Претендират се направените по делото разноски.

Окръжният съд като прецени оплакванията ,визирани във въззивната и в частната жалби,становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК,от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,поради което е допустима.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Частната жалба е подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на разглеждане в производството пред Плевенски РС е предявен от И. И. И. срещу „Изи Финанс“ЕООДгр.София иск с правно основание по чл.22 от ЗПК вр. чл.11,ал.1,т.10 и чл.26 ,ал.1 ЗЗД,с който се претендира да бъде признат за недействителен сключения на 23.02.2022г.между страните договор за предоставяне на кредит №375125.При условията на евентуалност ищцата претендира да бъдат обявени за нищожни и клаузите в договора относно заплащане на възнаградителната лихва при годишен процент от 40,15 % и клаузата, регламентираща заплащането на неустойка при непредставяне на посоченото от кредитора обезпечение.

С отговора по чл.131 ГПК ответникът е направил възражение за недопустимост на предявените искове,позовавайки се на влезли в сила решения между страните по гр.д.№98/2024г.по описа на ПРС; гр.д.

№5198/2024г.по описа на ПРС и гр.д.№3682/2025г.,касаещи процесния договор.Възражението за недопустимост се поддържа от въззивника и в депозираната въззивна жалба.

От представения препис от решение на ПРС по гр.д.№98/2024г.е 4 видно,че със същото е уважен иск по чл.422 ГПК ,като е признато за установено спрямо И. Е. И.,че дължи на „Изи Финанс“ЕООД сумата 50лв.главница с падеж 20.03.2023г.,ведно със законна лихва,считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-23.11.2022г.,за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6584/2023г.по описа на ПРС.Решението е постановено на осн.чл.237 ГПК при направено от страна на ищцата в настоящото производство признание ,че дължи една падежирала вноска в размер на 50лв.за главницата по процесния договор за кредит .По гр.д.

№5198/2024г.е уважен иск по чл.422 ГПК между страните по настоящото дело за сумата 8,07лв.мораторна лихва за периода 19.05.2023г.до 29.07.2024г.,за което е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№4394/2024г.Третото делогр.д.№3682/2024г. е спряно до приключване на настоящото дело.

Въззивникът счита,че с направеното признание от страна ищцата по гр.д.№98/2024г.е формирана СПН относно правопораждащият факт,а именно действителност на процесния договор за кредит №№375125,сключен на 23.02.2022г.между страните,поради което предявения иск за прогласяване недействителността на този договор е недопустим.Тези възражения са неоснователни като въззивната инстанция изцяло споделя като правилни и законосъобразни изводите на ПРС за допустимост на предявения иск.