Определение № 2350 от 10.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2350 гр. София, 10.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002104253 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца К. И. С., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. А. А., и по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор К. Г., срещу решение № 808/08.07.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 2164/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните части от първоинстанционното решение № 1596/30.03.2023 г., изменено в частта за разноските с определение № 7152/12.06.2023г., постановени по гр. дело № 2299/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, следните суми: сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпления по чл. 234в, ал. 1 от НК и по чл. 155, ал. 1, пр.

2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за които е постановена окончателна оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2020 г. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; както и сумата 19 709.06 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на доход за заемане на длъжността „прокурор в Специализираната прокуратура“ с ранг „прокурор в апелативна прокуратура“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2020 г. до окончателното й изплащане; в тежест на ответника са възложени и разноски за първоинстанционното производство по делото.

Ищецът К. С. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителните части.

Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищеца С.. В подадения от последния отговор чрез адв. А. се излага становище да не допуска на касационното обжалване по жалбата на ответника, както и съображения за неоснователност на тази жалба.

1

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца С., също чрез адв. А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение, при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер; 2) какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат поголямо или по-малко значение при определяне на неговия размер; 3) какви са критериите, по които съдът определя обема на негативни преживявания, предвид спецификата на професионалната сфера на дейност на увреденото лице, ако за упражняване на същата има критерии за по-висока степен на почтеност, морал и спазване на законовите разпоредби; и 4) какви са критериите, по които съдът определя обема на негативните последици от повдигнатото обвинение, с оглед спецификата на професионална сфера на дейност на увреденото лице и преграждане на възможността за професионална реализация в съответната сфера на дейност. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният се е произнесъл в противоречие с решение № 358/06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 113/12.11.2020 г. по гр. д. № 90/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 236/19.10.2016 г. по гр. д. № 1543/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 388/02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 184/26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 138/08.05.2013 г. по гр. д. № 637/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/22.03.2016 г. по гр. д. № 3537/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/30.12.1959 г., решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г., тълкувателно решение (ТР) № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 16/06.03.2012 г. по търг. д. № 461/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 267/30.11.2016 г. по гр. д. № 1365/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 6/08.02.2017 г. по гр. д. № 2666/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, чрез прокурор Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия/подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – за причинени неимуществени вреди, и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат в предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.; 3) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора, и да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността и размера на предявените искови претенции, включително и тези за имуществени вреди; и 4) кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение – всички или само онези, за които е доказано, че имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение.

Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваните от него части от въззивното решение апелативният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва:

2 по първия въпрос – с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; по втория въпрос – с решение № 159/09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 182/05.12.2016 г. по гр. д. № 1331/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 199/29.10.2018 г. по гр. д. № 363/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; по третия въпрос – с т. 19 от ТР 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; и по четвъртия въпрос – с ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 150/05.01.2021 г. по гр. д. № 716/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд, при извършената от него преценка на доказателствата по делото, е приел за установени следните обстоятелства:

С постановление от 29.09.2017 г. на следовател, ищецът, в качеството му на прокурор в Софийската районна прокуратура (СРП), е бил привлечен като обвиняем в извършването на две престъпления, съответно – по чл. 234в, ал. 1 от НК и по чл. 155, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл.

26, ал. 1 от НК, като спрямо него е взета постоянна мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 5 000 лв. С обвинителен акт от 21.03.2018 г. срещу ищеца е повдигнато обвинение за извършване на същите две престъпления: по чл. 234в, ал. 1 от НК – за това, че на неустановена дата в периода 14.10.2015 г. - 31.12.2015 г. в жилищна сграда – етажна собственост, в партерно помещение, в което се е намирало метално табло с разположени в него уреди за търговско измерване на електрическа енергия –електромери, чрез друго лице с неустановена по делото самоличност, е осъществил неправомерно въздействие на уред за търговско измерване на електрическа енергия, което е създало условия за непълно отчитане на потребената електрическа енергия; и по чл. 155, ал. 1, пр. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК – за това, че през лятото на 2016 г., при условията на продължавано престъпление, свождал лице от женски пол към съвкупление с три лица от мъжки пол. С присъда от 07.03.2019 г.

СГС е признал ищеца за невиновен по обвиненията и го е оправдал. Съгласно мотивите към присъдата, по отношение на обвинението по чл. 234в, ал. 1 от НК липсват доказателства, които да дават основание да се формира категоричен фактически извод за извършване на престъпление, с автор ищеца С.; а по отношение на престъплението по чл. 155, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, обвинението е изцяло недоказано както от обективна, така и от субективна страна, като се явява и изначално несъставомерно. С решение от 06.11.2019 г.

САС е потвърдил изцяло оправдателната присъда. Срещу въззивното решение прокурорът е подал касационен протест, като с решение от 14.04.2020 г. ВКС е оставил в сила въззивното решение. При анализа на тези съдебни актове въззивният съд е приел за установено, че от началото на наказателното преследване на 29.09.2017 г. до влизането в сила на оправдателната присъда на 14.04.2020 г. са изтекли 2 години, 6 месеца и 16 дни.

От извлечение от протокол № 7/15.02.2017 г. от заседание на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ПК на ВСС) апелативният съд е установил, че на основание чл. 234 от ЗСВ, ищецът С. – прокурор в СРП, е повишен на място в по-горен ранг „прокурор в апелативна прокуратура (АП)“, с месечно трудово възнаграждение, съгласно Таблица 1 на ВСС, считано от датата на вземане на решението. От извлечение от протокол № 28/07.09.2017 г. от заседание на ПК на ВСС съдът е установил, че на основание чл. 160, във вр. с чл. 193, ал. 3 от ЗСВ, във вр. с § 210 от ПЗР на ЗИД на ЗСВ (ДВ, бр. 62/09.08.2016 г.), ищецът С. – прокурор в СРП, е повишен в длъжност „прокурор“ в Специализираната прокуратура (СП), с ранг „прокурор в АП“, с основно месечно трудово възнаграждение, съгласно Таблица 1 на ВСС, считано от датата на встъпване в длъжност. Съдът е установил и че ищецът е бил уведомен за взетото решение на ПК на ВСС с писмо от 15.09.2017 г., като с последващо писмо от 26.09.2017 г. е бил уведомен, че решението е влязло в сила и той следва да встъпи в длъжност в едномесечен срок. От извлечение от протокол № 31/04.10.2017 г. от заседание на ПК на ВСС въззивният съд е установил, че ищецът С. е отстранен временно от длъжността „прокурор“ в СРП до приключване на воденото срещу него наказателно производство. От акт за встъпване в длъжност от 18.05.2020 г. съдът е установил, че със същия, на основание чл. 231, ал. 1, предл. последно от ЗСВ, във връзка със заповед от 18.05.2020 г. на административния ръководител – районния прокурор на СРП, 3 ищецът С. е встъпил в длъжност „прокурор“ в СРП, с ранг „прокурор в АП“.