Решение № 314 от 03.04.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. Бургас, 03.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър П. С.ов при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело № 20222100501440 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

С решение № 1196 о т 7.06.2022г. по гр. д. № 4748/ 2021 г. на РС- Бургас са отхвърлени исковете на „УниКредит Булбанк“ АД против К. А. А. от гр.Бургас за установяване дължимостта на следните суми: 1/ 447,46 лв., представляваща неплатена главница по сключен между страните договор за кредитна карта на физически лица № CCIR403-00008-2016/21.01.2016г., 2/ 96,42 лв.- договорна лихва за периода от 16.11.2018г. до 30.07.2020г.; 3/ 72 лв.- разходи за уведомяване; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.07.2020г. до изплащане на вземането, за които суми са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4289/2020г. по описа на РС- Бургас.

Решението е връчено на процесуалните представители на страните както следва: на пълномощника на банката ищец на 21.06.2022г., а на особения представител на ответницата- на 10.06.2022г.

Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№ 23961/6.07.2022г. по описа на РС- Бургас /изпратена по пощата с нечетлива дата на клеймото на л.32 от делото на БОС/, подадена от адв. Стоян Атанасов в качеството на пълномощник на „УниКредит Булбанк“ АД.

С нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са съображения, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Изложени са съображения, че макар след извършения анализ на фактическата 1 обстановка решаващият състав правилно да е приел за безспорно установено, че кредиторът „УниКредит Булбанк“ АД е предоставил на длъжника банков кредит под формата на кредитен лимит в размер на 500 лв., с краен срок на договора за кредит до 31.01.2018г., който бил продължен с изтичането на първоначалния срок предвид изричната уговорка за това /т.6.1/, както и с оглед обстоятелството, че ответницата е продължила да ползва кредита и да го погасява след изтичането на срока, съдът погрешно приел, че според представената справка „Информация за сметка за периода 25.01.2016г.- 29.06.2021г.“ сумата, с която сметката е дебитирана, е равна на сумата, с която сметката е кредитирана, което означавало, че ползвания от ответницата кредитен лимит е издължен изцяло. Този решаващ извод послужил за отхвърляне на исковете като неоснователни по съображения, че не било доказано ответникът да е ползвал суми от отпуснатия кредитен лимит след 16.10.2018г., към който момент кредитният лимит бил издължен изцяло. Въззивникът счита, че последните изводи на районния съд противоречат на установените по делото факти и обстоятелства и са неправилни и незаконосъобразни.

Неправилно съдът приел, че сумата, с която сметката е дебитирана, е равна на сумата, с която сметката е кредитирана, като този извод не кореспондирал с установените по делото обстоятелства посредством съдебно- счетоводната експертиза, според която към датата на обявяването на предсрочната изискуемост- 22.01.2019г. непогасената дължима главница по договора за кредит възлиза на 447,46 лв. Изводът на съда в обратна насока говорел или за несъобразяване със заключението на вещото лице, чиито констатации били изложени в решението, без да са изложени мотиви защо същото не се кредитира /т.е. за допуснато нарушение на процесуалния закон/, или за непознаване на финансовосчетоводната материя /т.е. за нарушение на материалния закон/. При постановяването на решението си съдът превратно тълкувал фактите, като стъпил единствено и само на горецитираната „Информация за сметка за периода 25.01.2016г.- 29.06.2021г.“, счетена за меродавна и установяваща неблагоприятни за ищеца обстоятелства, а определил останалите приети по делото доказателства като „неносещи информация за движението по сметката на ответницата“. Същата обаче била представена от ищеца по делото, за да покаже кога е било последното плащане от длъжника. Изложени са доводи, че тази електронна справка е неподписана, представена е в съвкупност с други писмени доказателства, носещи информация за кредита, включително извлечение от счетоводните книги на банката, поради което е неправилно последното да бъде ценено с по- малка доказателствена тежест от разпечатаната по електронен път справка, която е с информативно значение и следва да се тълкува заедно и систематично с целия останал доказателствен материал по делото /договорът, извлечението от сметките на банката, справка „Движения за контракт 955L902190210U97“ от 22.01.2019г. до 31.07.2020г./. Развити са подробни съображения.

На следващо място са развити оплаквания за неправилност на извода на съда, че банката е капитализирала договорната лихва, прибавяйки я към дължимата главница, заедно с падежиралите неплатени погасителни вноски. Сочи, че според приложените по делото лихвени листове, през дължимата главница в размер на 447,46 лв. е неизменна за целия период, за който са начислявани лихви, т.е. не е било налице капитализиране /добавяне/ на 2 лихви.

В заключение е изведен извод, че от събраните по делото доказателства се установява, че кредитът не е бил погасен, като към 22.01.2019г. /датата на обявяване на предсрочната му изискуемост/ дължимата главница била 447,46 лв., а общият размер на дължимите лихви- 96,42 лв.

Моли, решението на РС да бъде отменено, а вместо него да се постанови ново, с което исковете за установяване на вземанията на банката спрямо ответницата бъдат уважени изцяло, включително за разноските в заповедното производство. Претендират се разноски за двете инстанции.

Препис от въззивната жалба е връчен на особения представител на въззиваематаадвокат Минка Колева. В законоустановения срок не е подаден отговор на въззивната жалба.

В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на ищеца, чрез писмена молба поддържа въззивната жалба.

Особеният представител на ответника – адв. А., оспорва въззивната жалба. В писмените си бележки поддържа доводите срещу исковата молба, изложени пред първата инстанция.

По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд приема следното:

Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима.

Ето защо жалбата следва да се разгледа по същество.

В исковата си молба банката- ищец /сега въззивник/, твърди, че на 21.01.2016г. между нея и ответницата е бил сключен договор за кредитна карта, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя разрешен кредитен лимит в размер на 500 лв.

На същата дата бил сключен и договор за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови кредитни карти като електронни платежни документи /Договор за предоставяне на платежни услуги/, на основание на който банката открила на името и за сметка на оправомощения картодържател К. А. А. картова сметка, наричана в договора за кредитна карта „сметка“ и издала на същата една основна карта, а по искане на клиента една или повече допълнителни карти от вида, посочен в т.2.1. от договора за предоставяне на платежни услуги. Картата била получена на 25.01.2016г.

Кредитът бил надлежно усвоен под формата на клиентски плащания, извършвани чрез кредитна карта, обслужвана от картова сметка, открита на името на кредитополучателя, съгласно т.3 от договора за кредитна карта. Посочено е, че кредитополучателят ползва предоставения кредитен лимит като усвоява в рамките на периода на клиентките плащания и възстановява ползваните суми от кредитния лимит или поне минималната погасителна вноска /МПВ/ или минимално дължимата сума /МДС/. Посочено е, че годишният лихвен процент върху усвоената сума по раздел I от договора за кредитна карта е договорен в т.2.1 3 и е в размер на 1%.

Според т.3.1.1 от договора за кредитна карта /ДКК/, за период на клиентски плащания се счита всеки месец от първо до последно календарно число с изключение на първия след сключването на договора и последния при изтичането на срока му. Съгласно т.3.1.2 от договора, уговореният от страните период на погасяване е от първо до петнадесето число на всеки текущ месец, следващ периода на клиентските плащания. Съгласно т.13 от ДКК, минималната погасителна вноска е сумата, която следва да се осигури от оправомощения държател по картова и/или разплащателна сметка в определените срокове, за да може да се ползва свободния кредитен лимит. Според т.3.1.а от договора в случая МПВ е била 15 лв., увеличена с изискуемите невнесени суми от предходни периоди и непогасени лихвени плащания.

Посочено е още, че срокът на ползване на разрешения кредитен лимит е бил до 31.01.2018г., а по силата на т.6.1 от ДКК правото на ползване било продължено от банката за следващ период от 24 месеца, при запазване на останалите условия на договора, поради това, че кредитополучателят не е поискал изрично прекратяването му.

Сочи се, че за периода от 25.01.2016г. – 16.10.2018г. ответницата е извършвала клиентски плащания, съответно е усвоявала предоставения кредитен лимит, като е правила съответни погасявания, видно от Информация за сметката за посочения период /Приложение №1/, представляващо неразделна част от исковата молба. От него било видно, че кредитополучателят е усвоил кредитния лимит, както и че не е погасявал редовно- по размер и падеж дължимите плащания по кредитната карта за всеки един от договорените падежи по т.3.1.2 от ДКК. Последно погасяване на минимална погасителна вноска било направено на 16.10.2018г., след което повече погасявания не били постъпвали.

На основание т.8.12 от договора за кредитна карта, поради допуснато необслужване на дълга от 61 дни и неосигуряване на средства за покриване на дължимите суми от кредитополучателя, на 62 ден задължението по договора за кредитна карта станало изискуемо.

Представен е лихвен лист по контракт /касаещ процесния договор/ за периода от 25.01.2016г. до 12.08.2019г, за начисляваната лихва съобразно разпоредбите в ДКК.

Подробно са описани причините за промяна номера на контракта.

Посочено е още, че считано от 16.11.2018г. кредитополучателят е изпаднал в просрочие, като в периода след това не са били заплатени на договорените дати за плащане или са били частично погасени 3 броя вноски за главница, общо в размер на 31,27 лв., дължими съответно на 16.11.2018г. , 17.12.2018г. и 15.01.2019г., както и три броя за договорна лихва, които не са били издължени на договорените дати за плащане или съответно са били частично погасени, в общ размер 17,07 лв., дължими съответно на 16.11.2018г. , 17.12.2018г. и 15.01.2019г. Изложените обстоятелства били видни от извлечението от счетоводните книги по кредита от 31.07.2020г.

В исковата молба се твърди също, че в съответствие с предвиденото в т.8.12. от ДКК, банката е отправила волеизявление до задълженото лице за обявяване на целия остатък от кредита за предсрочно изискуем, ведно с дължимите възнаградителни и обезщетителни 4 лихви. Поканата била получена на 10.03.2020г. от свекървата на кредитополучателя.

Последният не предприел нито действия за погасяване на задълженията си, нито за уреждането на дълга по друг начин.

Сочи се, че срещу ответницата е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК за процесните суми, но предвид обстоятелството, че същата е връчена на ответницата при условията на чл.47, ал.5 ГПК районния съд е указал на банката да предяви исковете за установяване на вземанията си спрямо ответницата.

Предявените обективно и субективно съединени установителни искове са с правно основание както следва: чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.60, ал.2 от ЗКИ и чл.430, ал.1 от ТЗ - относно главницата; чл.422 ГПК, вр. чл.60, ал.2 ЗКИ, вр. чл.430, ал.2 ТЗ за възнаградителната лихва и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД- относно претенцията за обезщетение за забава в размер на законната лихва. Претенцията за установяване на задължения за разноски за обявяване на предсрочната изискуемост е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.309а, ал.1 ТЗ.