Решение № 2889 от 15.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2889 гр. София, 15.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100511048 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 8196 от 18.07.2022 год., постановено по гр.дело № 15115/2022 г. на СРС, Г.О., 33 състав, е отхвърлен предявения от М. Д. Ш., ЕГН ********** срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* отрицателен установителен иск с правно основание по чл.439 ГПК за недължимост на сумата от общо 3058,40 лв., представляваща претендираната от страна на ответника главница за потребена топлинна енергия за периода от м.05.2006 г. - м. 04.2008 г., за което е издаден изпълнителен лист от 04.10.2012 г. по ч.гр.дело № 5554/2009 г. по описа на СРС, 91 състав. С решението на съда е осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК М. Д. Ш., ЕГН ********** да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 100,00 лв. разноски в производството.

Срещу решението на СРС, 33 с-в е постъпила въззивна жалба от М. Д. Ш., подадена чрез пълномощника адв.Р. Р., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на суми от страна на ищцата по отношение на ответника бъде уважен изцяло. В жалбата се излагат 1 доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна -ответник „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Д.П., депозира писмена молба, в която взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат, но по съображения различни от изложените от първоинстанционният съд. Крайните изводи на съда относно неоснователност на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Неоснователен е основния изложен във въззивната жалба довод, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло, като неоснователен предявения иск за недължимост от страна на ищцата на сумата от 3058,40 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2006 г. до м.04-.2008 г. в топлоснабден имот, собственост на ищцата, по издаден въз основа на влязло в законна сила съдебно решение изпълнителен лист, в полза на ответника по делото. В процесния случай, съдът приема, с оглед на събраните по делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД по 2 отношение на процесното вземане не е изтекъл. Т.е. в процесния случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да иска принудително изпълнение на процесната сума, за която е издаден изпълнителен лист на 04.10.2012 г. по гр.дело № 5554/ 2009 г. по описа на СРС, Г.О., 91 състав, въз основа на влязло в сила на 13.06.2012 год., съдебно решение постановено по гр.дело № 49759/2009 г. по описа на СРС, Г.О., 24 състав.

В процесния случай, с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответникът по делото и взискател по изпълнението е образувал на 10.04.2014 г. срещу ищцата и длъжник по изпълнението изпълнително дело, на основание на издадения на 04.10.2012 г. изпълнителен лист, въз основа на влязло в законна сила на 13.06.2012 год. съдебно решение, постановено по гр.дело № 49759/2009 год. по описа на СРС, Г.О., 24 състав. Съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че процесното изпълнително дело № 20148440400958 по описа на ЧСИ С.Я., рег.№ 844 на КЧСИ е било образувано на 10.04.2014 г./ видно от приложено постановление от 10.04.2014 г. на ЧСИ С.Я.. По отношение на вземането по процесния изпълнителния лист, издаден на 04.10.2012 г., въз основа на влязло в законна сила на 13.06.2012 год. съдебно решение, постановено по гр.дело № 49759/2009 год. по описа на СРС, Г.О., 24 състав, е приложим на основание чл.117, ал.2 от ЗЗД петгодишния давностен срок. Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай, давността за вземането на ответника е започнала да тече от момента на влизане в законна сила на съдебното решение, въз основа на което е издаден изпълнителния лист- 13.06.2012 год.

Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. С отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК се реализира защитата на ищеца при материалноправна незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Такъв факт е погасяване на вземането, установено с влязло в сила съдебно решение, поради изтичане на предвидения в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишен погасителен давностен срок.

Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната 3 давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие преди настъпване на перемпцията.

Съгласно практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, също прекъсват давността на основание чл.116, б.„в“ ЗЗД, защото дори срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК да е изтекъл към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова - решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр.дело № 903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр.дело № 2884/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр.дело № 1722/2021 г. на ВКС, IV г.о.

В процесния случай, петгодишният погасителен давностен срок, започнал да тече най-рано на 13.06.2012 г./ момента на влизане в сила на съдебното решение/ , не е изтекъл към момента на подаване на исковата молба в съда-23.03.2022 г. , тъй като е бил спиран и прекъсван, поради което и процесното вземане на ответника "Топлофикация София" ЕАД, гр.София към ищцата М. Д. Ш. не е погасено по давност.

Съображенията за това са следните:

Съгласно ППВС № 3/1980 г. погасителният давностен срок спира да тече по време на висящността на изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането, на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Същото е обявено за изгубило сила на 26.06.2015 т., с ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на 4

ОСГТК, ВКС, с което се приема, че висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с извършването на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

Задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/1980 г., следва да бъде зачетено до обявяването му за отпаднало с новоприетото ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, с което се дава друго задължително тълкуване на разпоредбата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Това е така, защото постановлението и тълкувателното решение дават различно тълкуване на една и съща правна норма, задължително за съдилищата, съдебните изпълнители, страните в искови и изпълнителни производства, с което правните субекти са длъжни да се съобразяват.

Принципът на обратно действие на тълкувателните актове на ВС и на ВКС не важи в хипотезата, когато спрямо една и съща правна норма се дава различно задължително тълкуване с ново тълкувателно решение. В тези случаи последващите тълкувателни решения нямат обратно действие и тяхното прилагане започва от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Да се приеме противното би означавало да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл.6, § 1 КЗПЧОС. В този смисъл е Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на Европейския съд на правата на човека /решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България и решение от 10.01.2019 г. по делото Вълкова срещу България/.