Решение № 2266 от 17.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2266 гр. София, 16.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100505217 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 3154 от 28.02. 2022 г., постановено от СРС, 174 състав по гр.д.№ 38156 по описа за 2022 г. се прогласява за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД по иска на Г. В. Р. срещу „Ф.Б.“ ЕООД като противоречащ на чл.22 вр. с чл.11, ал.1,т.10 ЗПК договор за потребителски кредит № 1124609/15.02.2022 г., сключен между Г. В. Р. и „Ф.Б.“ ЕООД;

ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД „Ф.Б.“ ЕООД да заплати на Г.

В. Р. сумата в размер на 480 лв., представляваща платена от ищеца на ответника сума без основание въз основа на нищожен договор за потребителски кредит № 1124609/15.02.2022 г., както и в тежест на „Ф.Б.“ ЕООД са възложени разноските в процеса.

Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- „Ф.Б.“ ЕООД , в която се излагат доводи за неправилност на така постановеното решение.

Твърди се, че СРС бил допуснал нарушения на материалния и процесуален закон, вкл. и във връзка с допускане и обсъждане на доказателства, които 1 били относими по спора и своевременно заявени от ответника. Правилно съдът бил приел, че страните са обвързани от сключен договор за потребителски кредит, но погрешно приел, че същия е нищожен и съответно счел, че плащането от страна на ищеца на сумата в размер на 480 лв., е без основание. Неправилен бил извода на СРС, че годишния процент на разходите по кредита /ГПР/ не съответства на действителните разходи по кредита. Счита, че е изпълнено изискването на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК вр. с пар.1 от ДР на ЗПК. Сочи, че било възможно потребителят да обезпечи по различен начин така отпуснатия кредит, вкл. с поръчителство, което се установило по делото. От това следвал извод, че сключването на договора за потребителски кредит чрез предоставяне на поръчителство от „Ф.б.“ Малта не било задължително условие. От тук следвал извода, че кредитодателят не бил длъжен да включва стойността на поръчителството в ГПР, но и бил задължен по силата на пар.1 от ДР на ЗПК да не го извършва. В случая договорът за поръчителство бил сключен с едно трето за спора лице. Едва след сключването на договора за поръчителство възнаграждението по същия ставало известно на кредитодателя. Намира, че не било допуснато нарушение на чл.19., ал.4 ЗПК. Това било установено и от заключението на съдебносчетоводната експертиза. Касаело се до избор на потребителя във връзка с чл.5 от договора за кредит. Не били нарушени чл.10, ал.2 ЗПК и съответно чл.10 а, ал.4 от ЗПК. Не било налице заблуждаваща и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68 г, ал.4 и чл.68 д, ал.1 ЗЗП. Налагал се извод, че на потребителя е предоставена цялата необходима информация за дължимите от него суми по договора за кредит. Затова и клаузата на чл.4 от процесния договор не била неравноправна на основание чл.143, ал.2,т.19 ЗЗП. Не било налице и заобикаляне на закона чрез уговаряне на задължение за обезпечаване връщането на отпуснатите кредитни средства. Уговарянето и съответно сключването на договора чрез обезпечение било доброволно и при условията на пазарна икономика. Необходимостта от обезпечаване на договора била съобщена на кредитополучателя още при предоставянето на преддоговорна информация. Следвало да се има предвид и, че повечето малки потребителски кредити не се връщали, което пораждало разходи за събиране на вземането от страна на кредитора. Затова и в договора за кредит се включвала уговорка за обезпечение. Следвало да се спазва баланс между правата на страните по договора за кредит. Уговорката била напълно 2 законосъобразна. Освен това обезпечаването можело да стане и по друг начин, например лично поръчителство.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение , както и постановяване на друго, с което така предявеният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД да бъде приет за неоснователен и като такъв-отхвърлен. Претендира се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца в производството пред СРС- Г. В. Р., в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че от СРС не е допуснато соченото процесуално нарушение. Сочи, че сключването на договор за кредит при наличието на поръчител е задължително условие. Същевременно в договора не се конкретизирало какво се има предвид под „поръчителство“.

Липсвала информация, че договора за поръчителство следва да се сключи едновременно с договора за кредит, както и, че това ще оскъпи същия. Счита, че това е нарушение на чл.16, ал.1 ЗПК във връзка с преценката на кредитоспособността на кредитополучателя. Затова намира, че не следва поръчителството да е задължително условие за отпускането на кредита. Такъв „задължителен“ поръчител бил Ф.б. комуто задължително се дължало възнаграждение и то равно на сумата предоставена като кредит. Затова това възнаграждение следвало да се включи в разходите по кредита по чл.19, ал.4 ЗПК вр. с пар.1,т.1 от ДР на ЗПК. Точно така бил приел СРС. Посоченият в договора за кредит ГПР в размер на 49,11 % формално изпълнявал изискванията на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, но той не отразявал действителния размер на ГПР, тъй като не включвал част от разходите по кредита, а именно възнаграждението на поръчителя. Не било вярно, че поръчителя е трето лице.

От събраните по делото писмени доказателства се установило, че т.нар. гарант „Ф.б.“ и кредиторът „Ф.Б.“ не само са свързани помежду си, а и, че „Ф.б.“ е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“. Обстоятелството, че кредитора изисква задължително заплащане на сумата за предоставена „доброволно избрана“ услуга „гарант“ ведно с месечните погасителни вноски по кредита също било доказателство за обвързаността на двете дружества.

Всичко това опровергавало тезата на въззивника, че нему не била известна сумата за която кредитополучателят се е договорил с гаранта. Сочи, че в хода на съдебното производство процесуалният представител на ответника направил признание, че ако към ГПЛ се включи размера на възнаграждението за гаранта, то ГПР би се променил. Двата договора се намирали във 3 взаимовръзка при което последиците от прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит рефлектирало върху договора за поръчителство. Конкретните доводи за недействителност били посочени в исковата молба и следвало да бъдат разгледани от съда, а именно: не бил предоставен погасителен план, нито в самия договор били посочени погасителните вноски. В хода на делото от страна на ответника била представена само „справка за извършени плащания“. Нарушен бил и чл.10, ал.2 ЗПК. Нарушен бил и чл.11, т.10 ЗПК. Налице била нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 г, ал.4 и чл.68 д, ал.1 ЗЗП, както и на чл.143, т.19 ЗЗП. Наведен бил доводи за нищожност на целия договор, тъй като уговорката за поръчителство не можела да се отмени от нито една от страните. Самият договор за поръчителство бил сключен с цел заобикаляне на закона, както и на добрите нрави – чл.26 ЗЗД. Следвало да се вземе предвид, че ответника нито заявил, нито ангажирал доказателства, че клаузите са индивидуално уговорени. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 15.03. 2023 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.

Въззивната жалба е подадена на 21.03. 2023 г.

Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

С първоинстанционното решение с а уважени предявените срещу въззивника /ответник пред СРС/ искове по чл . 26, ал.1, предл.1 и 2 ЗЗД и по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.

Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

4

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че страните не спорят, че са обвързани от договор за потребителски кредит№ 1124609/15.02.2022 г., което обстоятелство било обявено с доклада по чл.140 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване. Съгласно този договор на ищеца била предоставена сумата в размер на 4000 лв., която сума следвало да се върне с лихва в размер на 920 лв. при ГПР 49,11 %. Безспорно било и, че ищеца е заплатил сумата в размер на 4480 лв. Договорът бил сключен при спазване нормата на чл.10, ал.1 ЗПК, от разстояние по смисъла на чл.6 от ЗПФУР. При съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, обаче, СРС е достигнал до извода, че процесния договор не отговаря на изискванията на чл.9-чл.11 ЗПК. В случая договорът не отговарял на изискванията на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК. Посоченият в договора ГПР 49,11 % формално изпълнявал изискването на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, но не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал разходите по кредита, а именно – възнаграждението по договора за поръчителство, сключен от потребителя с „Ф.б.“. Приел е, че този разход по арг. от пар.1, т.1 ДР на ЗПК следва да бъде включен в ГПР, тъй като отговаря на дефиницията за общ разход по кредита. В случая възнаграждението в полза на поръчителя било разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото се касаело до обезпечение на вземанията по договора.

Действително, двата договора формално представлявали самостоятелни такива, но същите следвало да се разглеждат като едно цяло. ГПР представлявало съществена част от договора за потребителски кредит, което било въведено от законодателя като необходимо за да съществувала яснота за потребителя относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, както и във връзка с това потребетелят да може да направи информиран избор. В случая такава яснота липсвала, т.е. допуснато било нарушение на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. Поради неспазване на тази разпоредба настъпвали последиците на чл.22 ЗПК, т.е. договорът бил недействителен.

Прогласяването за недействителен на договора за потребителски кредит рефлектирало и върху договора за поръчителство поради естеството на правоотношенията. При това положение иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. с чл.22 ЗПК бил основателен. Съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита в размер на 4 000 лв., но не дължал лихви или други разходи. След като не било спорно, че ищеца е 5 заплатил на ответника сумата в размер на 4 480 лв., то сумата в размер на 480 лв. била платена без основание. Следователно искът по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД бил основателен и като такъв е уважен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя мотивите на СРС поради което същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.).

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

Спорни пред настоящата инстанция са въпросите относно действителността на процесния договор за кредит и оттук получената ли е сумата в размер на 480 лв. от страна на ответника на правно основание.

В случая се касае до договор сключен от разстояние по реда на ЗПФУР.