Решение № 146 от 28.04.2023, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Ловеч, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА при участието на секретаря П.А СТ. ДИЧКОВА като разгледа докладваното от ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА Гражданско дело № 20224310101769 по описа за 2022 година

Иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Съдът е сезиран с ИМ, подадена от С. Р. М., с пост.адрес: *********, чрез адв. П. П.

– САК против „СИТИ КЕШ“ООД, със седалище и адрес на управление:гр. София, р-н Средец, ул.“Славянска“№29, ет.7.

Ищецът излага в ИМ, че между нея и ответното дружество „Сити Кеш“ООД е сключен договор за кредит № 67863, по силата на който е увоена главница в размер на 1 600 лв., при годишен лихвен процент по кредита 40,05%.

Сочи, че в чл.6 от договора е посочено, че кридотополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи същия с едно от предвидените обезпечения, а именно предоставяне на банкова гаранция и поръчител, отговарящ а условията по чл.9, ал.2 от ОУ, банкова гаранция, първа по реда ипотека или залог на движима вещ. Изтъква, че съгласно чл.8 от Договора, при непредставяне в срок на едно от посочените обезпечения, заемополучателят дължи заплащане на неустойка, която възлиза на 1117.90 лв. и е разсрочена с погасителни вноски по погасителен план. Отбелязва, че в резултат на това, за усвоен заем в размер на 1 600лв., от кредитополучателя се изисква да заплати главница в размер на 1600 лв, лихва в размер на 211,10 лв. и неустойка в размер на 1117,90 лв. или общо 2909 лв.

Счита, че клаузата на чл.8 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на поръчителство е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК и чл.146, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД, чл.19, ал4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, като излага подробни аргументи.

На първо място, поддържа, че прочитът на съдържанието на чл.8 и чл.6 от договора 1 във вр. с чл.23 от ОУ и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка. Намира, че не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва, или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Счита, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя или извън приложното поле на ЗПК, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва, дължима по кредита(в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР)) в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Ищецът счита, че предвидената в чл.8 неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Изтъква, че това обстоятелство се потвърждава и от обстоятелството, че в предоставения на потребителя погасителен план е включена вноска по кредита с неустойка, както и е калкулирана „сума за плащане“, в която е включен размера на неустойката. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.19, ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил сочената неустойка в размера на ГПР.

Отбелязва, че при условие, че същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 150%. Поддържа, че така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно с цел заобикаляне ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Твърди се, е заобикалянето на закона представлява самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл.21, ал.1 от ЗПК във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК.

На следващо място, счита, че клаузата на чл.8 от процесния договор за кредит, във вр. с чл.6 от същия и чл.23 от ОУ е неравноправна, като нарушава изискванията на чл..143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от ЗЗП Твърди, че така уредените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължават последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Счита, че клаузата за неустойка не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал.1 от ЗЗП, като в това число и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Според ищеца, посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява 2 невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП.

Ищецът твърди, че клаузите на чл.8 от процесния договор за кредит, във вр. с чл.6 от същия и чл.23 от ОУ цели заобикаляне и на чл.33, ал.1 от ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Счита, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Отбелязва, че съдебната практика е константна в разбирането си, че кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.

Наред с горното, счита, че клаузата на чл.8 от процесния договор е нищожна и на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Сочи, че понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Изтъква, че нормата на чл.9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от „добрите нрави“. Твърди, че нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката.

Счита още, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна и на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.2 от ЗЗД, като нарушаваща и заобикаляща изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Твърди, че уговорката за заплащане на такава неустойка поставя в понеблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията н страните по процесното правоотношение. Според ищеца, в случая правата на кредитополучателя са нарушени, тъй като само формално му е предоставена възможност да предостави обезпечение по кредита си, като на практика предоставянето на така изисканото обезпечение от него е невъзможно.

В петитумната част е отправено искане съдът да се произнесе с решение, с което да:

1.Бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.8 от договор за кредит № **** на основание чл.21, ал.1 от ЗПК и чл.146, ал.1 във вр. С чл.26, ал.1 от ЗЗД, чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП;

2.Осъди, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД ответника «Сити Кеш»ООД да заплати на С. Р. М. сума в размер на 50.00лв. като частичен иск от сумата в размер на 1117,90 лв., представляваща недължимо платена неустойка по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на ИМ до датата на окончателното й заплащане.

3.Осъди отвветника за заплати направените по делото разноски ведно с адвокатско възнаграждение.

3

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „СИТИ КЕШ“ООД, чрез пълномощника – юрк. Лусиа Ванкова е депозирал писмен отговор.

Признава за основателен предявения иск относно обстоятелството, че клаузата за неустойка в договора за паричен заем е нищожна. Счита исковата молба за редовна, а предявените от ищеца претенции относно недължимо платени суми да неустойка по договора за неоснователни и недоказани. Оспорва твърденията, че ищеца е заплатил посочените в исковата молба суми по предявения иск – сумата от 50 лв.( частична претенция от сумата в размер на 1117,90лв), представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за неустойка по договор за паричен заем № **** от **** г. Моли, на основание чл.78, ал.2 от ГПК, в тежест на „Сити Кеш“ООД да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си Дружеството не е дало повод за завеждане на делото.

В с.з. ищецът С. Р. М. не се явява и не се представлява. Преди заседанието по същество е постъпила писмена молба от упълномощения адв. П. П., с която моли съдът да уважи предявените искове като основателни и доказани, като бъдат присъдени и направените съдебно-деловодни разноски.

Ответникът –„СИТИ КЕШ“ООД – гр. София не изпраща представител в о.с.з.

Съдът, като обсъди доводите на страните, приложените към делото писмени доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно, че на **** г. между „Сити Кеш“ООД,от една страна като Кредитор, и С. Р. М., от друга страна, като Потребител, е сключен Договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1 600 лв. Страните не спорят, че сумата по кредита е усвоена от ищцата.

Между страните няма спор, че в чл.8 и чл.6 от Договора във вр. с чл.23 от ОУ е предвидено, че в 3 – дневен срок от сключване на договора Потребителят да обезпечи неговото изпълнение, като предостави едно от следните обезпечения:1.) Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на МРЗ за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти МРЗ за страната; не са поръчители по други договори за кредит, сключени от Кредитора; не са Кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени със Кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход;

2.) Залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава 2 пъти общата сума за плащане по договора, вкл.договорената главница и лихва; 3.)Първа по ред ипотека; 4.) Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на 4 последната редовна вноска по погасяване на кредите и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница.

Безспорно по делото е, че в клаузата на чл.8 от Договора за кредит във вр. с чл.24, ал.1 от ОУ е предвидено, че в случай, че Потребителят не предостави в срок до три дни от подписването на договора каквото и да е годно обезпечение на договора за кредит, съгласно чл.23, ал.1 от ОУ, същият дължи на Кредитора неустойка, която в конкретния случай възлиза на сумата от 1117,90 лв. и е разсрочена с погасителните вноски по погасителен план.

Неразделна част от Договора за кредит е погасителен план, в който помесечно е определен размера на неустойката в хипотезата, когато същата е дължима.