Акт № 1659 от 05.11.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1659 гр. Плевен, 05.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Зорница Д. Димитрова Банкова при участието на секретаря Яна Д. Петрова като разгледа докладваното от Зорница Д. Димитрова Банкова Гражданско дело № 20264430101474 по описа за 2026 година

Делото е образувано по подадена искова молба от К. Т. против „***“ ООД, ЕИК ********* с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55 от ЗЗД.

Излагат се следните доводи:

В исковата молба се твърди, че между „***" АД, ЕИК ********* - Заемодател, от една страна, и К. Х. Т., с ЕГН ********** - Заемател, от друга, е подписан на 02.03.2023г. Договор за потребителски кредит с ид. № 5903410 (по-долу за краткост Договора). Страните са постигнали споразумение Заемодателят да предостави паричен заем в размер на 3 000.00 лв.В договора е предвидено начисляването на такса за експресно разглеждане, а при неизпълнение на условията за представяне на обезпечение, е предвидено начисляването на неустойка.В изпълнение на задълженията, поети със сключения договор за паричен заем, ищецът е заплатил всички суми, дължими по Договора, ведно с възнаградителната лихва и допълнително начислените такси.

По отношение основателността на иска от правна страна:

Видно от приложените писмени доказателства, страните са сключили валидно облигационно отношение по договор за паричен заем.

Заемателят, К. Т., е физическо лице, което при сключването на договора за 1 паричен заем е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Ето защо, процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл.

9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, същите следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На първо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем следва да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран.

В ГПР се в включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи. В случая обаче, тези суми не са включени в ГПР. В случай че те бяха включени в ГПР, то той би надхвърлял многократно предвидения размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, който не следва да надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерски съвет на РБ.

Получаването на кредита при предлаганите условия предполага предоставянето на обезпечение. Дължимото в тази връзка обезщетение, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР. Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Също така, ГПР има единствено цифрово изражение, което е незаконосъобразно, без да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. Несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК представлява самостоятелно основание по чл. 22 от ЗПК за неговата недействителност.

Клаузата в договора за потребителски кредит за заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, неравноправност и заобикаляне на 2 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорка е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя.

Таксата за експресно разглеждане на документите представлява разход за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл.

19, ал. 1 ЗПК, като същата следва да се включи в годишния процент на разходите, като основен критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. С тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Предвид горното се налага извода, че договорна клауза, предвиждаща дължимост на такса за бързо разглеждане на документите е нищожна поради противоречието им със закона и добрите нрави и поради неравноправност. Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане.

Неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията за предоставяне на обезпечение по договора са на практика неосъществими за кредитополучателя, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер, както и обстоятелството, че тази неустойка е включена в погасителния план към датата на подписване на договора.

Неустойката по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. Начислената неустойка е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, целяща единствено постигане на неоснователно обогатяване (в този смисъл т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС). С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че неустойката не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК, както е посочено в изложението по-горе.

Нещо повече, така предвидената неустойка, задължава

3 потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл. 143, ал.

2, т. 5 от ЗЗП води до извод за неравноправност на клаузата.

Предвид горното се налага извода, че договорните клаузи, предвиждащи дължимост на такса за бързо разглеждане на документите и неустойка за непредоставено обезщетение са нищожни поради противоречието им със закона и добрите нрави и поради неравноправност.

Нищожността на клаузите е пречка за възникване на задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане на и неустойка за непредоставено обезпечение.

Отделно от горното, на самостоятелно основание, счита сключения Договор за потребителски кредит за недействителен като противоречащ на изискването на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК доколкото настоящият договор не съдържа информация относно начина на формиране на ГПР, а същият е посочен единствено като процент. Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе в решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В настоящия случай не се съдържа дори и подобна математическа формула.

Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Противоречието на процесния договор на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК дава основание за признаване на целия договор за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК. Нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 ЗПК са императивни и възможност за отклонение от тях не е предвидено. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, в случая заемателят дължи връщане по договора само на получената сума от 3 000.00 лева, които вече са заплатени на заемодателя. Всичко над чистата стойност на 4 получената сума (главницата) от 3 000.00 лева е платено при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора, поради което подлежи на връщане.

В настоящия случай по безспорен начин се установява характера на правоотношенията между страните. Ищецът е изпълнил поетите задължения, съгласно договора, като е заплатил на заемодателя всички дължими по договора суми, ведно с възнаградителната лихва и начислените такси и неустойки. С оглед изложените доводи в настоящата искова молба, за ищеца съществува правен интерес от предявяване на настоящия иск.

С оглед гореизложените обстоятелства, моли съда да постанови решение, с което, да признае сключения между „***" АД и К. Х. Т., с ЕГН ********** Договор за потребителски кредит с ид. № 5903410 от 02.03.2023 г. за недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК.

В случай че Договор за потребителски кредит с ид. № 5903410 от 02.03.2023 г. бъде прогласен за недействителен, моли, на основание чл. 55, ал.

1, предл. 1 от ЗЗД, да се осъди „***" АД и К. Х. Т., с ЕГН ********** следните суми, които са недължимо платени по Договора за потребителски кредит:

25.00 евро (двадесет и пет евро) - недължимо платени суми съгласно Договор за потребителски кредит с ид. № 5903410 от 02.03.2023 г., за периода от 02.03.2023 г. до 25.04.2024 г.;

Законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

С определение от 04.11.2026г., е допуснато изменение на осн. чл.214 от ГПК на предявен осъдителен иск на 685,81 евро.

В изпълнение на задължението по чл. 127, ал. 4 от ГПК посочва следната банкова сметка на ищеца, по която ответникът може да извърши плащането: IBAN: *************, BIC: ***, *** АД.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника като оспорва предявения иск.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено 5 следното:

По делото е безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните: факта на сключване между страните на Договор за паричен заем №5903410/02.03.2023 По делото не е представен от ответника договора, а само справка за погасителен план, с посочване на главница, договорена лихва и неустойка по чл.4,т.2,ал.2 поради , което съдът счита, че страната е създала пречки и следва да се приемат за доказани твърдените от ищеца факти.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 - чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Разпечатката съдържа 43 от 79 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3f021a66-992c-497d-9159-7936dbf01f07