Решение № 260027 от 29.01.2021, Районен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. Пазарджик, 29.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в публично заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОСИЦА ВАСИЛЕВА при участието на секретаря Елена

Пенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3416 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Теленор България“ ЕАД против В.М.К., в която се твърди, че между ищеца и ответницата е сключен Договор за мобилни услуги от 30.09.2013 г., за мобилен номер *** по абонаментна програма Generation GLOBUL 10.99 лв., със срок на действие 24 месеца - до 30.09.2015 г., като правоотношението е новирано с Допълнително споразумение от 03.06.2016 г. с избрана абонаментна програма Нонстоп 29.99 лв., промо 17.99 лв., със срок на действие до 03.06.2018 г. Между страните било сключено и Допълнително споразумение към договора за мобилни услуги от 19.10.2016 г. с избрана абонаментна програма Нонстоп 29.99 лв., промо 17.99 лв. и със срок на действие до 19.10.2018 г., съгласно което абонатът – ответницата взела втори абонаментен план с предпочетен мобилен номер ***. Между страните бил сключен и Договор за лизинг от 19.10.2016 г. По силата на Договора за мобилни услуги от 30.09.2013 г., подновен с Допълнително споразумение на 03.06.2016 г. със срок до 03.06.2018 г. и Допълнително споразумение от 19.10.2016 г. със срок на действие до 19.10.2018 г., и Договора за лизинг, ищецът е предоставял на ответника мобилни услуги и мобилно устройство Samsung

Galaxy J5

Dual Gold на изплащане. Ищецът твърди, че за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г. ответникът е потребил мобилни услуги на стойност 184,96 лв., които не е заплатил. Не е заплатил и лизингови вноски в размер на 322,81 лв. за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г. Поради неплащане на задълженията ищецът е прекратил едностранно договорите за предоставяне на мобилни услуги, а вземанията по договора за лизинг е обявил за предсрочно изискуеми в съответствие с общите условия, приложими към лизинговите договори.

За стойността на незаплатените мобилни услуги ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което моли да бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане за незаплатени мобилни услуги по договорите за мобилни услуги, сключени с ответника, в размер на 184,96 лв. за абонатен номер *********, за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 25.02.2019 г. до окончателното заплащане на сумата, както и да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца лизингови вноски по Договора за лизинг от 19.10.2016 г. в размер на 322,81 лв. за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г.

Ангажира доказателства. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът

В.М.К., чрез назначения особен представител адв. З.М., оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Намира Договора за мобилни услуги от 03.06.2013 г. за нищожен поради обстоятелството, че е сключен само от ответника, който към този момент е бил непълнолетен, без съгласието на родител или попечител. По същите аргументи намира за нищожни приложените към исковата молба писмени документи от 03.06.2013 г. – приложение – ценова листа и декларация – съгласие, а допълнителните споразумения към договора за мобилни услуги счита, че не са породили правно действие, тъй като са споразумения към предходен договор за мобилни услуги, който не е породил действие като сключен от непълнолетно лице без съгласието на родител или попечител. Сочи, че представения с исковата молба запис на заповед не може да бъде предявен от лицето М.Х. К., а само от изпълнителния директор на „Теленор България“ ЕАД и липсва пълномощно за упълномощаване на друго лице. Твърди, че към договора за лизинг липсва приемо-предавателен протокол, удостоверяващ че мобилното устройство е предадено във владение на ответника. Сочи, че ответникът не дължи никакви суми на ищеца, тъй като фактурите са издавани на името на друго лице – М. Г. К., а ако се приеме, че това лице е родител на ответника, то същите е следвало да се издават на името на ответника, който към датата на издаването им вече е бил пълнолетен.

Сочи, че посочените суми във фактурите са грешни и че фактурите не са връчени на ответника. Счита, че предявяването на иска е преклудирано. Оспорва твърдението на ищеца, че ответникът му дължи лизингови вноски, тъй като не е предоставено счетоводно извлечение за направените от ответника плащания.

Твърди, че от съдържанието на договора за мобилни услуги не става ясно кой от абонаментните планове е избран от ответника. Сочи, че няма данни по делото дали ответникът е грамотен и е могъл да разбира свойството и значението на подписаното от него, както и дали се е запознал с общите условия на ищеца. Прави възражение за погасяване по давност на лихвата. По тези съображения моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.

Ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща представител в открито съдебно заседание. Депозира писмено становище по делото, с което поддържа предявените искове и моли да бъдат уважени.

В открито съдебно заседание ответникът

В.М.К., чрез назначения си особен представител адв. З.М., оспорва основателността на предявените искове и моли да бъдат отхвърлени.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал.

1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД, съединен при условията на обективно кумулативно съединяване с осъдителен иск с правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг.

За уважаване на иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр чл. 79 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, по който той е изпълнил задължението си да предостави през процесния период мобилни услуги на ответника и надлежно упражнено право за предсрочно прекратяване на договора.

За основателността на осъдителния иск с правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски ищецът следва да докаже: че между страните е налице облигационно правоотношение по валидно сключен договор за лизинг, че е изпълнил задължението си да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя, както и че е настъпила изискуемост на задължението на ответника да заплати уговорените лизингови вноски, в т.ч. уговорена клауза за предсрочна изискуемост на лизинговите вноски при прекратяване на договора по вина на ответника, прекратяване на договора по вина на ответника, уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост, размер на лизинговите вноски и на предсрочно изискуемите лизингови вноски.

При установяване на горните предпоставки от ищеца, в тежест на ответника е да докаже, че е заплатил претендираните лизингови вноски по договора за лизинг.

В тежест на ответника, чрез назначения му особен представител, е да установи въведените от него в процеса правоизключващи възражения за нищожност на договора за мобилни услуги и на допълнителните споразумения към него, както и правопогасяващо възражение за погасяване на вземането за лихва по давност.

Преди да пристъпи към разглеждане на исковата претенция по чл.

422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр чл. 79 от ЗЗД по същество, съдът следва да се произнесе относно нейната допустимост. Производството по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 от ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното производство по чл. 410 и следващите от ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 от ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 от ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за допустимост, за наличието на която съдът следи служебно.

Предметът на делото по иска с правно основание чл.

422 от ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение.

С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането, е недопустимо кредиторът - ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. В този смисъл е трайно установената съдебна практика и задължителните разяснения, дадени в т.

11б от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които в производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение; в това производство не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен осъдителен иск при условията на евентуалност. Или посочването от ищеца на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК. За ищеца липсва правен интерес от установяване съществуването на вземане по реда, предвиден в посочените разпоредби, което не е било предмет на заповедно производство, с оглед естеството на тази защита.

Следователно, за да е допустимо производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.

След запознаване с материалите по настоящото дело и приложеното към него ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, съдът намира, че в настоящия случай е налице разминаване между основанието на предявения установителен иск, предмет на настоящото производство и основанието на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

От приложеното по делото ч.гр.д.

№ 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик се установява, че по заявление на „Теленор България“ ЕАД е издадена Заповед №

547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника В.М.К. за следните суми: 507.77 лв. – главница, представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор за далекосъобщителни услуги от 30.09.2013 г. за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., 93.33 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 21.04.2017 г. до 11.02.2019 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 25.02.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разноски за държавна такса в размер на 25.00 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв. В заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и в заповедта за изпълнение е посочено, че вземането произтича от Договор за далекосъобщителни услуги от 30.09.2013 г.