Решение № 570 от 01.12.2023, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 570 гр. София, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Георги Ст. Мулешков Въззивно гражданско дело № 20231800500336 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260013 / 09.03.2023 г. Ботевградският районен съд е отхвърлил предявения от „Е.Ф.К.“ ЕООД срещу В. Н. И. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане, за което е била издадена Заповед № 3043 от 15.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 874 / 2020 г. на РС – Ботевград, а именно за главница от 25,58 лв., представляваща незаплатени телекомуникационни услуги за периода от 08.06.2017 г. до 07.07.2017 г. по договор за телекомуникационни услуги от 03.08.2015 г., за което е била издадена фактура № 1228976697 / 08.07.2017 г.

Решението се обжалва от ищеца с доводи за неправилност.

Въззиваемата страна не е подала отговор по реда и в срока на чл.

263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание оспорва жалбата.

Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. С нея се обжалва валидно и допустимо решение на първоинстанционен съд.

1

Решението е неправилно.

Не се спори, че ответницата е била в договорни отношения с „Б.Т.К.“ ЕАД по силата на договор за предоставяне на телекомуникационни услуги от 03.08.2015 г. Не се спори, че през м. юли 2017 г. договорът е бил прекратен. Ответницата не оспорва изпълнението на задълженията от страна на „БТК“ ЕАД.

Спорът е дали ответницата е заплатила всички свои задължения към „БТК“ ЕАД (цената на получените телекомуникационни услуги) и дали тя има задължения към ищеца „Е.Ф.К.“, който твърди, че е кредитор на непогасен от нея дълг в размер на 25,58 лв. по силата на два последователни договора за цесия.

Ищецът черпи права от фактура № 1228976697 / 08.07.2017 г. за предоставени мобилни услуги на стойност 39,36 лв. за отчетен период 08.06.2017 г. – 07.07.2017 г. Фактурата е била издадена от „БТК“ ЕАД с търговско наименование „В.“. Ищецът признава, че по фактурата е било извършено частично плащане, като твърди, че непогасеният остатък възлиза на 25,58 лв. С възражението по чл. 414 ГПК ответницата е оспорила да има задължения към „БТК“ ЕАД. Твърди, че при прекратяването на договора към 07.07.2017 г. е погасила всичките си задължения. Тя обаче не представя доказателства за плащане на начислените задължения по фактурата от 08.07.2017 г. Ето защо и предвид направеното от ищеца признание за частичното погасяване на дълга, настоящият съдебен състав приема, че ответницата е останала задължена за сумата от 25,58 лв.

Установява се, че с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.10.2018 г. кредиторът „БТК“ ЕАД е прехвърлил на „С.Г.Г.“ ООД множество свои вземания съгласно приложение № 1. Договорът за цесия е бил представен с исковата молба и не е бил оспорен. С молба от 10.01.2022 г. ищецът е представил и извлечение от приложение № 1, от което е видно, че задължението на ответницата от 25,58 лв. е било предмет на цесията. Това писмено доказателство не е било докладвано от районния съд, не е било приобщено към доказателствения материал и не е било обсъдено при постановяване на първоинстанционното решение.

Нещо повече, районният съд е приел, че приложение № 1 към договора за цесия между „БТК“ ЕАД и „С.Г.Г.“ ООД, в което са били посочени прехвърлените вземания, не е било представено по делото. Направен е бил извод, че „С.Г.Г.“ ООД не е бил кредитор на вземането от 25,58 лв., поради което не е могъл да го прехвърли на ищеца „Е.Ф.К.“ ЕООД с последващ договор за цесия от 26.08.2019 г.

Допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение е било отстранено от въззивния съд, който е приел извлечението от 07.01.2022 г.

2 от приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от 16.10.2018 г. Писменото доказателство не е било оспорено от ответницата по реда на чл. 193 ГПК. Оспорена е била неговата процесуална допустимост, тъй като фактът на цесията е бил известен на ищеца още към момента на предявяване на исковата молба и приложението е следвало да бъде представено именно с нея. Този довод е неправилен.

Непредставянето на релевантни писмени доказателства се преклудира едва с приключването на първото съдебно заседание и то след изготвянето на доклад, който да отговаря на изискванията на чл. 146 ГПК.

В настоящия случай писменото доказателство е било представено своевременно. То е било налично по делото преди провеждането на първото съдебно заседание.

Следователно по делото се установява, че първоначалният кредитор „БТК“ ЕАД е цедирал на „С.Г.Г.“ ООД вземането си от 25,58 лв., което е имал спрямо ответницата В. И. по договора за телекомуникационни услуги, по който е била издадена фактурата от 08.07.2017 г.

С договор за прехвърляне на вземане от 26.08.2019 г. дружеството „С.Г.Г.“ ООД е цедирало от своя страна процесното вземане на ищеца Е.Ф.К. ЕООД. Този факт се установява с представения по делото договор и с приложение № 1 към него.

С исковата молба са били представени и уведомленията до длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за двете цесии. Ето защо и по силата на чл.

99, ал. 4 ГПК прехвърлянията имат действие спрямо длъжника от предявяването на иска.

Изводът е, че ищецът доказва съществуването на процесното вземане от 25,58 лв. Искът по чл. 422 ГПК е основателен.

С възражението по чл. 414 ГПК ответницата е направила възражение за погасяване на вземането по давност, което се поддържа и с отговора на исковата молба. То обаче е неоснователно. Срокът за плащане на задълженията по фактурата от 08.07.2017 г. е бил определен на 25.07.2017 г. Тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е започнала да тече на 26.07.2017 г. Заявлението по чл. 410 ГПК е било подадено на 15.07.2020 г., тоест преди изтичането на давността. С предявяването на вземането по съдебен ред давността е била прекъсната на основание чл.

116, б. „б“ ГПК и е спряла да тече съгласно чл. 115, б. „ж“ ГПК. И тъй към момента на образуване на заповедното производство не е бил изтекъл дори редовният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съдът не следва да обсъжда спирането на давността за срок от два месеца и една седмица през 2020 г. по време на извънредното положение.

Изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат, поради което решението на районния съд следва да бъде отменено. Въззивната 3 инстанция следва да постанови ново решение, с което да признае по отношение на ответницата, че ищецът има вземане за главница в размер на 25,58 лв.

Заповедта по чл. 410 ГПК е била издадена и за мораторна лихва от 7,16 лв. За това вземане също е бил предявен иск по чл. 422 ГПК, който обаче е бил оттеглен с молба от 05.11.2020 г. Макар и да не е прекратил с нарочен акт производството по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, районният съд не се е произнесъл по него с обжалваното решение.

Със заявлението по чл. 410 ГПК и с исковата молба ищецът е претендирал и присъждането на законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението на 15.07.2020 г. Районният съд обаче не се е произнесъл по това негово искане нито със заповедта за изпълнение, нито с решението по установителния иск. Искания за допълване по реда на чл.

250 ГПК не са били правени. Ето защо съдилищата следва да се считат десезирани по въпроса за законната лихва.

При този изход на делото ответницата дължи на ищеца направените разноски. За заповедното производство те са за държавна такса от 25 лв. и за адвокатско възнаграждение от 300 лв. Такъв е техният размер по отделните пера и за първоинстанционното исково производство.

Разноските пред въззивната инстанция са за държавна такса от 25 лв. и за адвокатско възнаграждение от 400 лв. За реалното извършване на разноските са представени доказателства.

По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260013 / 09.03.2023 г. по гр. д. № 1418 / 2020 г. на Ботевградския районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК в отношенията между страните, че В. Н. И. от гр. Ботевград, ЕГН **********, дължи на „Е.Ф.К.“ ЕООД – гр. В., ЕИК *********, сумата от 25,58 лв., представляваща непогасена главница за периода от 08.06.2017 г. до 07.07.2017 г. по договор за телекомуникационни услуги от 03.08.2015 г., сключен между „Б.Т.К.“ ЕАД и В. Н. И. (непогасен остатък по фактура № 1228976697 / 08.07.2017 г.), което вземане е било прехвърлено от кредитора „Б.Т.К.“ ЕАД на „С.Г.Г.“ ООД с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 16.10.2018 г., а впоследствие – от „С.Г.Г.“ ООД на „Е.Ф.К.“ ЕООД с договор за прехвърляне на вземане от 26.08.2019 г.,

4 и за което е била издадена Заповед № 3043 от 15.07.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 874 / 2020 г. на Ботевградския районен съд.

ОСЪЖДА В. Н. И. от гр. Ботевград, ЕГН **********, да заплати на „Е.Ф.К.“ ЕООД – гр. В., ЕИК *********, направените в исковото производство разноски от 750 лв. за двете съдебни инстанции, както и разноските от 325 лв., направени по ч. гр. д. № 874 / 2020 г. на Ботевградския районен съд (заповедно производство).

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5