Решение № 120 от 25.10.2021, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Варна, 22.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Вилиян Г. Петров

Членове:

Георги Йовчев

Николина П. Дамянова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско дело № 20213001000428 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на „ХИДРОРЕМОНТ-ИГ” ООД – гр. Варна, ЕИК 119038763, представлявано от адв. Д.М. от АК - Варна, срещу решение № 102/26.04.2021г., постановено по т. д. № 1024/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника осъдителни искове с р е щ у „ПЕТРОКЕЛТИК” ООД, дружество, регистрирано в Люксембург, представлявано от управител Д. Н. Х., с правно основание чл.

266, ал.1 и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, за сумата 575 012.84 лв., претендирана като дължима, неплатена част от договорено възнаграждение за възложена работа съгласно сключен между страните Договор №004 от 21.06.2019г.

„Съединяване на газово находище „Калиакра - 2”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда 26.08.2020г., до окончателното й плащане, като неоснователни.

Поддържайки доводи за неправилност на решението като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, въззивникът моли за 1 неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Твърди се, че делото е останало непопълнено с представените с въззивната жалба писмени доказателства поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада и разглеждането на спора по реда на чл. 376 ГПК, в закрито съдебно заседание, при неправилна констатация, че спорът е само по правото, а не и по фактите.

Въз основа на тези твърдения е направено искане за приемане на писмени доказателства в настоящата инстанция. Релевират се доводи, че страните не могат с уговорка да изключат начисляването на данък добавена стойност, както е приел окръжният съд, като въпросът дали данъкът следва да се начисли се разрешава въз основа на закона, в зависимост от това дали доставката е облагаема или освободена, а не по волята на договарящите. Сочи се, че въпросната уговорка в процесния договор – чл. 2, ал. 1, не създава и не отрича дължимостта на ДДС, а има значение за основателността на иска, тъй по силата на нормата на чл. 67, ал. 2 ЗДДС, ако не беше посочено, че уговореното възнаграждението е „без ДДС“ , то е следвало да се приеме, че 20 % от сумата 1 469 97 евро съставлява ДДС и в този размер е задължението за внасяне на данъка.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

Въззиваемото дружество „Петрокелтик” ООД, представлявано по пълномощие от адв. Десислава Спасова от САК, представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. По същество се поддържат възражения и доводи срещу предявените права, направени с отговора на исковата молба. Според ответника исковата сума не представлява неизплатена част от уговорената в договора цена, а данък добавена стойност по доставката, предмет на договора, който неправилно е начислен от ищеца, тъй като не се дължи. Сочи се, че дейностите по полагане на подводен тръбопровод, предмет на процесния договор, са извършени в изключителната икономическа зона на Република България, като не са в обхвата на действията, изброени в чл. 56 и чл. 77 от Конвенцията на ООН по морско право, респ. не попадат под суверенитета на 2 държавата и няма основание за начисляване на ДДС.

За да се произнесе по съществото на спора съставът на ВнАпС съобрази следното:

Първоинстанционният Варненски окръжен съд е бил сезиран с искова молба на „Хидроремонт - ИГ” ООД – гр. Варна срещу „Петрокелтик” ООД, дружество, регистрирано в Люксембург, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата 575 012.84 лв. и акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателно погасяване на главното задължение.

Обжалваното решението, с което исковете са отхвърлени, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Същото е и допустимо, тъй като са налице всички предвидени от закона предпоставки и липват процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно квалифициран.

Страните не спорят, че между тях е възникнало валидно правотоношение по Договор № 00/21.06.2019г. по силата на който „Петрокелтик” ООД е възложило на „Хидроремонт - ИГ” ООД – гр. Варна, да изпълни със свои материали, техника, механизация и човешки ресурси, работи на обект: „Съединяване на газово находище „Калиакра - 2”. В чл. 2, ал.

1 от договора е уговорена общата стойност на възложените работи на обекта в размер на 1 469 997 евро, без ДДС. Съобразно договореното, 50% от тази сума е заплатена авансово, на три транша, съответно на датите 01.07.2019г., 09.08.2019г. и 11.09.2019г. На 01.11.2019г. страните са подписали приемопредавателен протокол за отчитане на извършената работа и е издадена фактура № 0000000718/01.11.2019г. за неплатената част от възнаграждението.

През месец декември 2019г. страните подписали Анекс към Договор №004 от 21.06 2019г., в който са се съгласили, че размерът на останалата дължима сума по договора е 1 485 038.53 лв., с ДДС и следва да бъде изплатена от възложителя „Петрокелтик” ООД на седем равни вноски от по 212 148.36 3 лева всяка за периода 15.01.2020 - 15.07.2020 г. Ответникът е погасил чрез плащане част от задължението, като остатъкът в размер на 575 012.84 лв. е отказал да плати, тъй като според него съставлява недължимо начислен от ищеца ДДС.

За да постанови разглеждане на спора в закрито заседание, в определението от разпоредително заседание по чл. 374 ГПК първоинстанционният съд е направил правилен извод, че са налице предпоставките на чл. 376, ал. 1 ГПК. Спорът между страните действително не е по фактите, а по правото, и са представени само писмени доказателства.

В тази връзка, във въззивната жалба неоснователно се твърди, че поради неправилната преценка на съда за липса на спор по фактите, делото е останало недоказано по въпроса за внасянето на ДДС в размер на исковата сума от възложителя по процесната доставка. Твърдение, че ищецът не само е начислил, но е и внесъл данък ДДС върху определеното възнаграждение по процесния договор, не е обективирано в исковата молба, поради което съдът не е имал основание да преценява неговата спорност или безспорност между страните. По– важно по този въпрос обаче е, че реалното внасяне на начисления ДДС е ирелевантно за предмет на спора, така както е очертан в исковата молба и в отговора / ищецът не е подал допълнителна искова молба, при което процедурата по размяна на книжа е приключила с подаването на отговор/. Изводът за ирелевантност се извежда по аргумент от нормите на ЗДДС – съгласно чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, когато при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, приема се, че той е включен в договорената цена. Данъчна основа по смисъла на ЗДДС е стойността, върху която се начислява или не се начислява данък в зависимост от това дали доставката е облагаема или освободена. Ако доставчикът – данъчно регистрирано лице, е избрал една освободена от ДДС доставка да бъде облагаема с този данък, този избор на една от страните по договора не може сам по себе си да дерогира разпоредбите на закона и да задължи другата страна да заплати по-висока цена от уговорената. Т.е. внасянето на данък добавена стойност от ищеца нито е част от правното основание, нито изключва основателността на иска, който е за заплащане на дължимо възнаграждение по договор.

4

За да отхвърли исковете изцяло първоинстанционният съд е приел, че клаузата за възнаграждение по договора подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ГПК, а след тълкуването й следва да се приеме, че с оглед постигнатото съгласие за дължимо възнаграждение за процесните СМР в твърда сума – 1 469 997 евро, без ДДС, основателността на претенцията изисква доказване на постигнато последващо съгласие за изменение на клаузата за възнаградителната клауза.

Оплакването в жалбата за противоречие със закона на тези извода на окръжния съд, е основателно, като съображенията за това са следните:

В първата инстанция няма никакви индикации, че страните считат за неясна и нуждаеща се от тълкуване уговорката в посочената в исковата молба договорна разпоредба - чл. 2, ал. 1, с която се определя възнаграждението за възложените с договора работи на обект: „Съединяване на газово находище „Калиакра - 2”. На тълкуване, според критериите на чл. 20 ЗЗД, подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Съответно, не подлежат на тълкуване договор или клаузи от него, когато съдържащите се в него уговорки са ясни и точни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат.

Коментираната клауза от процесния договор - чл. 2, ал. 1, е ясна и разкрива недвусмислено и безпротиворечиво действителната воля на страните. Тъй като изрично е посочено, че сумата 1 469 997 евро е без ДДС, съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, която е с императивен характер, следва да се приеме, че данъкът, ако е дължим, се начислява отделно. Въпросът дали дължимото възнаграждение за извършените и приети работи е в размер на сумата, посочена в договора - 1 469 997 евро или се определя след начисляване на ДДС в размер на 20 % върху уговорената сума в чл. 2, ал. 1, не може да намери разрешение след тълкуване на договора или въз основа съдържанието на Анекса от м. 12.2019г., или от факта, че ДДС по издадените фактури е намерило отражение в счетоводството на страните, тъй 5 като задължението за ДДС не зависи от волята на договарящите и осчетоводяването му поради грешка не е основание за възникване на задължение, нито може да се приеме за признание за съществуването му, ако то не произтича от закона.

Спорът, с който съдът е сезиран, не може да бъде разрешен ако не се формират изводите от съда по въпроса дали за процесната доставка се дължи ДДС.

Разрешаването на този въпрос не е изключен от компетентността на съдилищата с обща компетентност, респ. не е в обхвата на специалната юрисдикция на данъчните власти и на административните съдилища.

Съгласно Решение № 178/21.12.2020 по гр. дело № 330/2020 на ВКС, ГК, IV то г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК , е прието следното разрешение по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Гражданско е делото по иск, с който се претендира или оспорва дължимост на ДДС като част (елемент) от цената по договор, уговорена с лице, регистрирано по ДДС. Спорът може да се прояви чрез оспорване по предявения иск за цената, която купувачът дължи на продавача или да се заяви самостоятелно, когато искът се концентрира върху това, дали задължението на купувача включва ДДС, дали ДДС е част от уговореното или се дължи отделно, наред с уговореното по договора. При настъпване на данъчно събитие по ЗДДС лицето, регистрирано по ДДС (доставчикът), има публичното задължение към държавата да начисли ДДС, но данъкът се понася (в тежест е) на насрещната страна по договора. Следователно спорът, дали задължението на купувача включва ДДС, е за размера на неговото задължение към продавача. Задължението е с договорно основание, договорът е неговият правопораждащ факт, а спорът е между равнопоставени субекти.