Решение № 4890 от 14.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4890 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.а

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета А.а Въззивно гражданско дело № 20251100512107 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от „ИНТЕРНЕШЪНЪЛ САЛАМАНКА КАПИТАЛ“ООД въззивната жалба срещу решение № 13107/04.07.2025г. постановено по гр.д. № 60336/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, с което са уважени предявените от Б. А. С. искове с правно основание чл. 55 ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 1246, 03 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № SO 2932/23.02.2022 г. и сума в размер на 1239,97 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № SO 2933/23.02.2022 г., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от датата на депозиране на исковата молба (11.10.2024 г.) до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати сумата от 1029, 44 лв. – разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения - при преценка редовността на исковата молба с твърдение, че същата е недопустима и такова е и проведено производство и постановеното решение предвид разпоредбата на чл.299 от ГПК и наличие на влязло в сила решение, с което се разрешават последиците от признатите за нишожни договори за потребителски кредит и по които ответникът е изпълнил задължението за заплащане и връщане на недължимо платените суми. Въззивникът твърди, че ищецът в предходното производство не е посочил, че предявените от него искове за връщане на платени без основание суми по двата договора са частични, поради което и е недопустимо в настоящото производство да претендира разлика в размер на исковата сума. Евентуално – при приемане, че исковете са допустими, счита същите за неоснователни, доколкото липсва фактическият състав по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, доколкото претендираните суми са платени от ищеца като разноски по заповедни производства т.е. същите не са били платени без основание и не представляват суми начислени по обявените за нищожни договори за потребителски кредит.

Моли решението да бъде обезсилено и производството прекратено, евентуално –отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят като неоснователни. Претендира разноски.

1

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна – Б. А. С. е постъпил писмен отговор, в който се твърди правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Излагат се доводи за липса на идентичност между предмета на двете дела, поради което и липса на пречка по чл.299 от ГПК за постановяване на съдебно решение. Въззиваемата страна твърди, че вземането, за което е получил плащане и предмет на друго исково производство е за недължимо платени такси за експресно разглеждане на искането за кредит, като другите платени суми по договора и за които е възникнало право на връщане като платени без основание не е преклудирано.

Счита, че исковете са доказани по основание и размер. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и присъдени разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно.

При преценка на неговата допустимост, въззивният съдебен състав счита следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Принципът на диспозитивното начало в гражданския процес е ограничен от процесуалните норми, които очертават възможвите и допустими от закона начини за защита на субективните права.

Видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол. Безспорно е в теорията и съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо.

Недопустимостта на съдебния акт е свързан с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока - дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство. Единственото изключение е при нередовност на исковата молба, с оглед характеристиката на въззивната инстанция и нейните правомощия да поправя процесуалните нарушения на първата инстанция (стига да не се налага конституиране на нови страни).

В случая, към датата на пренасяне на спора във въззивната инстанция чрез въззивната жалба на ответника, исковата молба е била нередовна, като по реда на чл.129 ал.4 от ГПК и предвид правомощията на въззивната инстанция вкл.и разяснени в ТР №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ва ОСГТК на ВКС, след даване на указания са отстранени противоречията между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, като ищецът изрично с молба с вх. № 7635/21.01.2026г. е заявил, че претендираните от него суми на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, представляват държавни такси и адвокатски възнаграждения по заповедни производства образувани от ответника и в полза на който са били издадени заповеди за изпълнение на парични задължения по чл.410 от ГПК за вземания по два договора за кредит сключени между страните – SO 2932/23.02.2022г. и SO 2933/23.02.2022г., платени от ищеца заедно с всички останали суми по заповедите за изпълнение по чл.410 от ГПК с платежно нареждане,като в последствие с влязло в сила на 17.09.2024г. двата договора за потребителски кредит да обявени за нищожни.

2

Не е спорна между страните, установената от първоинстанционния съд въз основа на писмените доказателства и заключението по ССчЕ по делото и фактическа обстановка, а именно:

-между страните е сключен договор за потребителски кредит № SO 2932/23.02.2022 г., сключен между "Интернешънъл Саламанка Капитал" ООД и ищеца Б. С. А., съгласно който дружеството се задължава да предостави на ищеца заем под формата на кредитна линия в размер на 1800 лв. и договор договор за потребителски кредит № SO 2933/23.02.2022 г., съгласно който дружеството се задължава да предостави на ищеца заем под формата на кредитна линия в размер на 1700 лв.;

-въз основа на заявление на ответника – кредитор са образувани две заповедни производства – по ч.гр.д. № 19564/2022 г. по описа на СРС, 163 състав /за вземанията по договор за потребителски кредит № SO 2933/23.02.2022 г./ и ч.гр.д. № 19563/2022 г. по описа на СРС, 159 състав /за вземанията по договор за потребителски кредит № SO 2932/23.02.2022 г./, по които са издадени заповеди за изпълнение по чл.410 от ГПК за вземания по двата договора за потребителски кредит, ведно с разноски – патени от заявителя държавни такси и адвокатско възнагаждение. След връчване на заповедите по чл.410 от ГПК по двете цитирани дела, длъжникът – ищец не е подал възражение по чл.414 от ГПК, а с преводно нареждане и с което на 19.04.2022г. е заверена сметката на кредитора – ответник, ищецът е платил общо по двете заповеди за изпълнение сумата от 6686 лв.; след постъпилото плащане при ответника, същия в качеството си на заявител и поради погасяване чрез плащане е направил отказ от заявленията, поради което заповедите са обезсилени и производството по делата прекратени с влезли в сила с определения, като по ч.гр.д. № 19563/2022г. на СРС определението е постановено на 29.04.2022г.;

-с влязло в сила на 17.09.2024 г. решение по гр.д. № 40382/2022 г. по описа на СРС, 49 състав, описаните по-горе два договора са признати за нищожни на основание чл. 26 ал. 1 предл. първо ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 360 лв., недължимо платена по договор за потребителски кредит № SO 2932/23.02.2022 г., както и сумата от 340 лв., недължимо платена по договор за потребителски кредит № SO 2933/23.02.2022г. – представляващи платени суми по вземания за такси за експресно разглеждане на договорите за кредит /л.5 от искова молба по гр.д. № 740382/2022г., приложено към настоящото дело/.

Предвид изложената фактическа обстановка, настоящият състав намира за неоснователно направеното възражение от страна на ответника за недопустимост на предявения иск на основание чл.299 от ГПК, предвид уважените осъдителни искове по чл.55 ал.1 от ЗЗД с решение по гр.д. № 40382/2022 г. по описа на СРС, 49 състав, които не са били заявени като частични, доколкото както беше посочено по – горе, със същите ищецът е претендирал от ответника връщане поради нищожен договор /чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД/ на платени по признатите за нищожни договориза потребителски кредит точно определени суми с конкретно основание – такса за експресно разгреждане. В настоящото производство не се претендира връщане на суми по плащане на това основание, а платени разноски и то на отпаднало основание - неоснователно иницииране на заповедни производства във връзка с несъществуващи вземания по нищожни договори за кредит.

В случая не се установява да е налице влязла в сила заповед за изпълнение по горецитираните заповедни производства – напротив, не е спорно, че издадените заповеди са били обезсилени, поради направен отказ от страна на заявителя, предвид пълното погасяване чрез плащане на вземанията по тях. Но дори да беше налице влязла в сила заповед за изпълнение, която несъмнено има установително действие в отношенията между страните и същата е пречка са повдигане на същия спор в ново заповедно или исково производтво, то доколкото се касае за договори за потребителски кредити е налице изключението по т.52 от от решение по дело С-600/19 г. СЕС, според което не може да се зачете влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение, формираща нещо като сила на пресъдено нещо, когато съдът не е извършил проверка за неравноправния характер на договора, за което е бил задължен и служебно и липсват мотиви в акта, свидетелстващи за извършване на такава проверка, когато с оглед вече осъществената проверка не може да се извърши последваща такава т.е. при липса на подробни мотиви за извършване на проверка относно действителността на договора за потребителски кредит, винаги 3 ще е допустим иск за устанояване нищожност на договора или отделни негови клаузи. В този смисъл към датата на подаване на исковата молба по гр.д. № 40382/2022г. по описа на СРС, независимо дали са влезли в сила определенията за обезсилване или не на заповедите по чл.410 от ГПК, исковете са били допустими и валидно сезирали съда със спора по действителността на договорите за потребителски кредит и искове за връщане на част от платеното по тях на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД.

Т.е. по силата на цитираното решение на СЕС, задължително за съдилищата - чл.633 от ГПК, се преодолява стабилитета на влязлата в сила заповед за изпълнение и въпросите относно съществуването, ликвидността и изискуемостта на вземанията, но само и единствено по въпроса за действителността на договорните клаузи по договори за потребителски кредити. Липсва както правна норма, така и разяснително тълкуване, че подобно изключение следва да се прилага и относно всички други въпроси, които е предвидено да бъдат разрешени именно с приключване на заповедното производство, касаещо вземания по потребителски кредити – в случая разноските по същото, поради което и не може да бъде тълкувано и прилагано разширително. Следователно, въпросът за разноските - дължимостта им и техния размер /включително и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение/ е следвало да бъде повдигнат по реда на чл.413 ал.1 от ГПК с обжалване на заповедта в частта за разноските, което право дължникът би могъл да упражни независимо от подаването на възражение по чл.414 от ГПК или след като е постановено определение за обезсилване на заповедите за изпълнение по чл.410 от ГПК с искане по чл.248 от ГПК. Същият би могъл да претендира и произнасяне на заповедния съд по чл.414а от ГПК относно разноските, като съобрази новонастъпилия факт – влязлото в сила решение за прогасясяване недействителността на договорите за кредит. Посочените възможности не са реализирани от длъжника, поради което и към настоящия момент същия не може да подвига спора за дължимостта и размера им в отделно исково производство.