Решение № 16270 от 18.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16270 гр. С, 18.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20251110137290 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от „ИФ“ ЕООД с ЕИК: ******, с адрес: гр. С, ж. к. „ИВ“, ул. „Б“ № 17, ап. 1, против Н. Н. Н., ЕГН ********** гр. С, ж.к. „Д" 17, етаж 8, ап. 111, с която е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за признаване съществуването на вземане на ищеца срещу ответника за сумата 1602,42 евро /3134,07 лева/, представляваща незаплатена главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние Номер: 451288/24.08.2023 г., ведно със законна лихва от 21.01.2025 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК рег. № 5314 / 20.02.2025 г. по ч. гр. д. № 3720/2025 г. по описа на СРС, 118-ти състав.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние Номер: 451288/24.08.2023 г. Поддържа се, че информация за сключването на процесния договор, както и приложимите към него общи условия за предоставяне на кредит от разстояние, са достъпни на уеб адреса на ищеца: www.minizaem.bg. Твърди се, че сключването на договора е извършено от разстояние след регистрация на ответника в сайта, попълване на въпросник и съгласяване с общите условия, последвано от изпращане на посочения от ответника електронен адрес на Договор и общи условия и потвърждаването им от ответника посредством предоставен му от ищеца код и видео разговор.

Твърди се, че уговорената между страните заемна сума в размер на 4000 лева ищецът е изплатил по посочена от ответника банкова сметка. Съгласно договора ответникът се задължил да я върне на 24 вноски, като първите 23 вноски са в размер на 166,67 лв. за периода от 23.09.2023 г. до 14.07.2025 г., а последната вноска с падеж 13.08.2025 г. е в размер на 166,59 лв.

Поддържа, че ответникът дължи и лихва съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от договора с лихвен процент - 40.15 %.

Посочва, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за 1 изпълнение, ответникът е погасил първите четири вноски съгласно договора.

Поддържа, че в негова полза са възникнали вземанията, за които е депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение, като към датата на подаването му ответникът е бил в неизпълнение.

Според ищеца след подаване на заявлението до датата на депозиране на исковата молба ответникът е платил общо 1200 лв, с които на основание чл. 76, ал. 2 от ЗЗД счита, че са погасени вземания за договорна лихва в размер на 1000,75 лв. и за главница – 199,25 лв.

Поради това предявява по реда на чл. 422 ГПК иск за останалата непогасена главница в размер на 3134,07 лв. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание и размер. Не оспорва сключването на договора и получаването на сумата по него, но претендира, че същият е нищожен. Поддържа, че договорът е изработен предварително и му е предоставен за подписване, като клаузите не са индивидуално уговорени и той не е имал възможност да се запознае с тях преди сключването на договора. Възразява, че с договора се задължава при неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение и неустойка в размер на 7455,37 лева. Сочи, че без другите такси сумата, която следва да се заплати по договора, е 5649,61 лева. Твърди, че в периода от 24.08.2023 г. до 30.06.2025 г. е погасил кредита, като ответникът е получил общо 4000 лева.

Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения иск в тежест на ищцовото дружество е да докаже, че между него и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за паричен заем с твърдяното в исковата молба съдържание, по което на ответника е предоставен кредит в размер на посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок ведно с възнаградителна лихва в претендирания размер, съответно и че е настъпил падежът на задълженията.

Безспорно между страните и като такова е отделено с доклада по делото сключването помежду им на Договор за предоставяне на кредит от разстояние Номер: 451288/24.08.2023 г с посоченото в исковата молба съдържание. Съгласно договора ищецът се е задължил да предостави на ответника в заем сумата от 4000 лева, а ответникът е поел задължение да я върне ведно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15% . Безспорно между страните е, че ответникът е получил от ищцовото дружество уговорената сума в размер на 4000 лева, като се е задължил да я върне на 24 падежни вноски с падежи от 23.09.2023 г. до 13.08.2025 г., като общата дължима сума ведно с възнаградителната лихва възлиза на 5649,61 лева. Не е спорно и е видно от представения договор, че е уговорено при неизпълнение от страна на потребителя на задължението му да представи обезпечение съгласно чл. 3 от договора в тридневен срок от усвояване на сумата, той да дължи неустойка в размер на 1805,76 лева, която сума се заплаща на шест равни части от по 300,96 лева към първите шест месечни погасителни вноски и в този случай общата дължима сума при непредоставяне на обезпечение е 7455,37 лева.

Съгласно чл. 5 от договора ГПР е 48,44 % , като единственият показател, включващ се при изчислението му е възнаградителната лихва по чл. 3.

Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята 2 правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Основното задължение на кредитополучателя по договор за кредит е да върне на падежа усвоената сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения кредит. Неустоечната клауза от договора касае отговорност на потребителя за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на потребителя – да върне усвоената сума на падежа, а на задължението да предостави обезпечение.

При тълкуване на разпоредбите в договора, касаещи задължението за предоставяне на обезпечението, е видно, че поставените изисквания за същото са обективно неизпълними за потребителя с оглед краткия срок за изпълнение, множеството условия и ограничения и заложените параметри, на които следва да отговаря обезпечението. Чрез същите съзнателно се поставя потребителят като икономически по–слабата страна в правоотношението в изначална невъзможност да изпълни. Наложените изисквания са едностранно предвидени от търговеца като част от бланковото съдържание на договора, като по отношение поемането на самото задължение и неговото съдържание потребителят не разполага с възможност да окаже намеса. Поради това и неизпълнението на задължението е неминуемо, а с това и пораждане на неустоечното задължение.

От друга страна начинът, по който е уговорена самата неустойката за неизпълнение сочи, че потребителят всякога ще я дължи, ако не осигури обезпечение съгласно посочените стриктни изисквания, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за кредит в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за кредит. Отделно от това, в хипотеза, в която потребителят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение.

Анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения налагат извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига оскъпяване на кредита, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално непостижими за потребителя условия, неизпълнението на които води до кумулиране на сумата за неустойка ведно с изрично уговорената възнаградителна лихва. Поради това съдът намира, че процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което подлежи на съобразяване при изчисление на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Доколкото това не е сторено посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар в тази хипотеза да е без значение дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал.

4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи, че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи 3 обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.

По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. С оглед констатираната недействителност на договора съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщането само на чистата стойност на кредита – 4000 лева.

Ако недействителността на договора по чл. 22 ЗПК се установи в производството по чл. 422 ГПК съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 от ЗПК е предвидено задължение на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщане на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния закон. /така изрично Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о. и в този смисъл – трайно установената съдебна практика/.