Решение № 15289 от 30.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15289 гр. София, 30.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНГЕЛИНА К. БОЕВА при участието на секретаря В. Е. като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело № 20251110153654 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от П. М. К., чрез адв. Я. С-А., срещу Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (сега Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество), с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2177,34 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 28.08.2018 г. до 14.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 919,43 лева, представляваща мораторна лихва върху претендираната главница за периода от 28.08.2018 г. до 24.10.2022 г.

В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед с рег. № ДС-769/28.08.2018 г. на председателя на КПКОНПИ на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, отменена с Решение № 1148 от 25.02.2019 г., постановено по адм. д. № 10028/2018 г., АССГ, 39 състав, потвърдено изцяло с Решение № 15452/14.11.2019 г., постановено по адм. д. № 4939/2019 г., V отд., ВАС.

Съгласно практиката на СЕС служителят имал право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа. Съгласно чл. 61, ал. 3 ЗДСл размерът на паричното обезщетение се определял съобразно размера на основната заплата, определена на държавния служител, към датата на прекратяване на служебното правоотношение. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

1

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез юрк. А. В..

Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като неоснователни и необосновани. Възразява, че през процесния период между страните не е съществувало служебно правоотношение, поради което ищецът нямал право на платен годишен отпуск.

Оспорва размера на претендираното обезщетението като прекомерен. В условията на евентуалност прави възражение за погасяване на претенциите по давност. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание ищецът П. М. К., редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв. С-А.. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани, ведно с дължимата законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане на дължимата сума.

Не претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание ответникът Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), редовно призован, се представлява от юрк. В.. Процесуалният представител оспорва исковата молба и поддържа депозирания отговор. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани съобразно доводите, изложени в отговора на исковата молба. Претендира присъждане на дължимото за настоящото производство юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното.

Не се спори между страните, че между тях съществувало служебно правоотношение, което било прекратено със Заповед № ДС-769/28.08.2018 г. на председателя на КПКОНПИ на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, вр. чл. 14, ал. 1, т. 6 ЗПКОНПИ, отменена с Решение № 1148 от 25.02.2019 г., постановено по адм. д. № 10028 по описа за 2018 г. на Административен съд – София-град, Второ отделение, 39 състав, потвърдено изцяло с Решение № 15452 от 14.11.2019 г., постановено по адм. д. № 4939/2019 г. по описа на Върховния административен съд – Пето отделение. Тези обстоятелства не се оспорват от страните, поради което са отделени от съда като ненуждаещи се от доказване. Същите се потвърждават напълно от събраните по делото писмени доказателства.

От Заповед № 14-06-13/23.04.2019 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“ се установява, че П. М. К. бил назначен за държавен служител на длъжността „главен юрисконсулт“ в Дирекция „Административно-правно и финансово-стопанско обслужване“ в агенцията на пълен работен ден, считано от 02.05.2019 г.

2

Видно от справка – данни за осигуряването на ищеца за периода от 01.07.2016 г. до 30.11.2019 г., издадена от ТД на НАП – София, през периода от 02.05.2019 г. до 30.11.2019 г.

П. К. работил като държавен служител (вид осигуряване 05) в Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“. Посоченото обстоятелство се потвърждава от писмо рег. № 04-00-4/09.03.2023 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“, в което същият заявява, че за периода от 05.05.2019 г. до датата на издаване на писмото (09.03.2023 г.) ищецът работил по служебно правоотношение в агенцията на длъжност „главен юрисконсулт“.

От същата справка – данни за осигуряването на ищеца за периода от 01.07.2016 г. до 30.11.2019 г., издадена от ТД на НАП – София, е видно, че след отмяната на процесното уволнение – 14.11.2019 г. единствените данни, подадени от ответника като работодател на П.

К., били за начисляване на определеното със Заповед № ДС-34/29.03.2021 г. обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл за периода от 28.08.2018 г. до 28.02.2019 г.

Допусната е по искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на вещото лице е прието от съда и не е оспорени от страните. Същото е изготвено въз основа на приетите по делото доказателства. От заключението се установява, че за периода от 28.08.2018 г. до 30.04.2019 г. ищецът би имал право на 20 дни платен годишен отпуск – 10 дни за 2018 г. и 10 дни за 2019 г. От процесния период вещото лице изключило периода от 01.05.2019 г. до 14.11.2019 г., през който П. К. работил при друг работодател – Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“. За периода от 28.08.2018 г. до 30.04.2019 г. дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възлизало на 2384,50 лева, а мораторната лихва върху него за периода от 28.08.2018 г. до 14.11.2019 г. била в размер на 175,33 лева. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло.

По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия спор.

От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи.

По иска с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл:

Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. За да възникне вземане за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, е необходимо между страните да е съществувало служебно правоотношение, последното да е прекратено и държавният служител да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск, като е правно ирелевантно на какво основание или по какви причини (субективни или обективни) полагащият се платен годишен отпуск не е бил ползван. За хипотезата, при която се претендира заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ от работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, има постановена съдебна практика, която 3 съдът намира за приложима и към настоящия случай, макар да се претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от държавен служител. В най-новата практика на Върховния касационен съд е зачетено Решение на Съда (първи състав) от 25 юни 2020 година по съединени дела C-762/18 и C-37/19 (QH срещу Върховния касационен съд на Република България и CV срещу Iccrea Banca SpA) – вж. Решение № 305 от 05.06.2025 г. по гр. д. № 3463/2024 г., ІІІ г. о., ВКС, Решение № 181 от 22.11.2023 г. по гр. д. № 649/2023 г., III г. о., ВКС, Решение № 44 от 07.06.2023 г. по гр. д. № 4230/2022 г., IV г. о., ВКС. Посоченото решение на СЕС е постановено по преюдициални запитвания по тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и на чл. 31, § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз и в него е разяснено, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа, в съответствие с националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази отмяна (§ 78 и § 86). Ако работникът е работил на друга работа – за времето от датата на незаконното уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той е работил на друга работа при друг (втори) работодател, той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск (§ 79 и § 88). В същото решение е посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск, което СЕС квалифицира като „особено важен принцип на социалното право на Съюза“ (§ 53), но и правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение (§ 83). Съгласно чл. 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО предпоставките за възникване на право на финансово обезщетение са две – прекратяване на трудовото правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към деня на прекратяване на това правоотношение. Обезщетението за неизползван годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение е самостоятелен вид обезщетение и за него правила за друг вид обезщетение не могат да се прилагат по аналогия. В актуалната практика на ВКС е даден отговор, обусловен от приложението на задължителните тълкувателни насоки, дадени от СЕС по цитираното дело, че периодът, за който се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, е точно определен и той е от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. От този период следва да се извадят дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск въз основа на действително положен труд при друг работодател.

Разрешението на СЕС е продиктувано от изходното положение, че правото на платен годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор. Изключение се допуска при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. В цитираното по-горе решение СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени в хипотезата, при която работникът е незаконно уволнен, но по-късно е 4 възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му, и поради това се приема за приложимо изключението от изискването работникът действително да е полагал труд през референтния период. Или, в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд. Така, подобно на случаите на настъпване на нетрудоспособност поради болест или майчинство, СЕС прибавя и случаите на лишаване на служителя от възможност да работи поради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, като непредвидимо и независещо от волята на този служител обстоятелство. Прието е, че в периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа съответният служител не е полагал действително труд за работодателя си, което се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение. Поради тази причина периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск.