Решение № 3464 от 04.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3464 гр. София, 04.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100507357 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „БЕРСАНИ“ ЕООД срещу решение № 20033229/30.04.2022 г., постановено по гр. дело № 49325/2020 г. по описа на СРС, в частта, в която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК от жалбоподателя против ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над присъдената сума от 3075,52 лева до пълния предявен размер от 4340,90 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 18.11.2018 г., по вина на водача на МПС марка „Фиат“, модел „Добло“, с рег. № ****, чиято гражданска отговорност е застрахована от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД и изразяващи се в настъпили щети по МПС марка „Ситроен“, модел „Ц4“, Втора генерация (Generation II), с рег. № ****, което вземане за застрахователно обезщетение е прехвърлено на „БЕРСАНИ“ ЕООД по силата на договор за цесия, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 10.01.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1048/2020 г. по описа на СРС.

В жалбата се прави оплакване, че съдебният акт в обжалваната му част е постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа, че съдът при определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение неправилно е взел предвид констатациите на вещото лице, че действителната стойност на МПС към датата на ПТП е в размер на 9800 лева, определен по Методиката към Наредба № 24/08.03.2006 г., вместо 11200 лева.

1

Жалбоподателят се позовава на решение на ВКС, в което е прието, че при определяне на обезщетение по чл. 432 КЗ прилагането на тази методика не е задължително. Моли въззивната инстанция да отмени постановеното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск в пълен размер.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна-ответник „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД е подала отговор на въззивна жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което втората инстанция следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

За уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание по чл.

99 от ЗЗД във вр. с 432 КЗ следва да се установи кумулативно наличие на следните предпоставки: деликт, извършен от лице, което е застраховано към момента на деликта по застраховка " Гражданска отговорност на автомобилистите" при ответника, вреди, причинени на праводателя на ищеца от този деликт, който представлява застрахователното събитие, противоправно поведение на застрахован, причинна връзка между същото и вредите, валидно прехвърляне на вземането на пострадалия на ищеца, за които предпоставки ищецът следва да проведе пълно и главно доказване.

Със застраховката Гражданска отговорност застрахователят се задължава да покрие в границите на определена от застрахователния договор сума отговорността на застрахования за причинени от него вреди на трети лица. Застрахователят по застраховка "ГО" на автомобилисти покрива отговорността на застрахования за причинени на трети лица, вреди 2 вследствие на притежаването или използването на МПС, включително имуществени и неимуществени вреди от телесно увреждане.

Съгласно разпоредбата на чл. 432 КЗ увреденият, спрямо който застрахователят е отговорен, но не е платил доброволно обезщетение за вреди, има право на иск пряко срещу застрахователя за обезщетение на претърпените от него вреди, като застрахователят може да прави всички възражения, произтичащи от договора за застраховка, с изключение на тези по чл. 395, ал. 6 и 7, чл. 430, ал. 1, т. 1-4, и, ал. 2 от КЗ, а при задължителната застраховка "ГО на автомобилистите"- и с изключение на възраженията за самоучастие на застрахования, както и тези по както и по чл. 363, ал. 4, чл. 364, чл. 365, ал. 2 от КЗ.

По делото е безспорно, че на 18.11.2018 г. около 06:20 часа в гр. София е настъпило пътнотранспортно произшествие между лекия автомобил марка „Фиат”, модел „Добло“, с рег. № ****, и МПС марка „Ситроен”, модел „Ц4“, Втора генерация (Generation II), при което водачът на лекия автомобил марка „Фиат” модел „Добло“, с рег. № **** е причинил виновно вреди на лекия автомобил марка „Ситроен”, модел „Ц4“, Втора генерация (Generation II), застрахован при ответника по застраховка " Гражданска отговорност на автомобилистите“.

Праводателят на ищеца е поискал от ответника да му заплати обезщетение за причинените вреди в размер на 8615,38 лева, като ответникът е платил сумата от 4274,48 лева.

За изясняване на релевантните към предмета на делото обстоятелства пред първата инстанция е приета като неоспорена от страните САТЕ, което заключение настоящият съдебен състав кредитира като пълно, обективно и обосновано, изготвено по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Според констатациите на вещото лице към датата на ПТП размерът на действителната стойност на процесното МПС, след приспадане на остатъчната стойност спрямо периода на експлоатация, изчислена съобразно Наредба № 24/2006 г., е 9800,00 лева, действителната стойност по средни пазарни цени към датата на ПТП е 11200 лева, а размерът на нанесените му вреди - 11377,97 лева, поради което е приел, че е налице хипотеза на тотал щета. Вещото лице е изразило становище, че размерът на обезщетението, изчислено съобразно чл. 22, ал. 2 Наредба № 24/2006 г., възлиза на 8400,00 лева.

Съгласно приложимата разпоредба на чл. 390, ал. 2 КЗ, тотална щета на моторно превозно средство е увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от действителната му стойност. Когато при тотална щета увреденото имущество има и остатъчна стойност - запазени части на автомобила, от действителната стойност на вещта следва да се приспадне стойността на запазените части, представляващи имуществена облага за застрахования. В противен случай наред с обезщетението, с което застрахованият ще се постави в имущественото състояние преди настъпване на застрахователното събитие, той би получил и имуществена полза, с което ще се наруши принципа обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние в сравнение с това преди увреждането /Решение № 165/24.10.2013 г. по т.д. № 469/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ 3

ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК; Определение № 92 от 20.02.2014 г. по т.д. № 2662/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др./.

Нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ определя обема на дължимото застрахователно обезщетение, което следва да покрива действително претърпените вреди към момента на настъпването им. Следователно при определянето на размера на претенцията се изхожда от средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на настъпване на застрахователното събитие - в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към Наредба № 24/2006 г. на КФН (в този смисъл константната съдебна практика, обективирана в решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО.

Доколкото по делото нито се твърди, нито се установява увреденият лек автомобил да има остатъчна стойност, съдът приема, че действителната стойност на МПС не следва да се редуцира.

С оглед изложените съображения съдебният състав приема, че размерът на застрахователното обезщетение следва да бъде определен именно по средна пазарна стойност на увредения лек автомобил към момента на настъпване на застрахователното обезщетение, т.е. 11 200,00 лева. По делото н е се спори, че ответникът е платил на праводателя на ищеца доброволно преди подаване на исковата молба сумата от 4274,48 лева, поради което съдът приема, че с оглед размера на неплатеното дължимо обезщетение предявеният иск следва да бъде уважен в пълен размер.

Поради несъвпадане н а изводите на двете съдебни инстанции постановеното от СРС решение следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено ново, с което да се признае за установено дължимостта на сумата 1265,38 лева, представляваща горницата над сумата от 3075,52 лева до пълния претендиран размер от 4340,90 лева. В останалата част решението не е обжалваното и е влязло в сила.

РАЗНОСКИ ПО ДЕЛОТО:

С оглед изхода на спора право на разноски има въззивника-ищец, който своевременно ги е претендирал. Съгласно практиката на ВКС условие за основателността на претенцията за разноски по делото е страната да е представила пред съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на адвокатското възнаграждение /вж. определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, каквито в настоящия случай са налични по делото /пълномощно и договор за правна защита и съдействие – л. 7 от делото, в които се 4 съдържат данни за размера на уговорения адвокатски хонорар и начина на неговото плащане – в брой, поради което самият договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение/. Ето защо съдът счита искането на въззивника за основателно, поради което следва да се произнесе по направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, в редакция, приложима към процесния период, предвижда, че минималният размер на адвокатския хонорар при дела с материален интерес от 1000,00 до 10000 лева възлиза на 400,00 лева + 10 % за горницата над 1000,00 лева, като този размер не обвърза съда при преценка относно основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК /вж. решение от 24.02.2024 г. по дело C 438/22 на Съда на Европейския съюз/. В случая обжалвания материален интерес е в размер на 1265,38 лева. При съобразяване на правната и фактическата сложност на делото, съдът намира, че възнаграждението на процесуалния представител на страната се явява прекомерно и следва да бъде намалено до размер от 426,53 лева. В тежест на въззиваемата страна-ответник следва да бъде възложена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в общ размер на 451,53 лева /за държавна такса и адвокатски хонорар/.

Разпечатката съдържа 36 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3ec8dd69-5a94-45b5-908d-8e20cf31b311