Решение № 3368 от 22.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3368 гр. София, 22.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Мария Стойкова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100510454 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20045360/30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 60595/16 г. по описа на СРС, 59 състав, при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е прекратено производството по гр. д. № 60595/16 г. по описа на СРС по отношение на ответника Б. К. Р. – син на починалия К.Б. Р. поради направен отказ от наследството № 651/04.06.2023 г., признато е за установено по отношение на Й. К. Р., че дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 206,42 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 23.03.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – стойността на незаплатената енергия за периода от м. 05.2013 г. до м.

04.2014 г., и сумата в размер на 13,87 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 30.06.2013 г. до 04.12.2014 г., съгласно издадената заповед за изпълнение от 11.12.2015 г. по ч. гр. д. № 15495/15 г. на СРС, и е признато за установено по отношение на Р. К. Р., че дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 825,67 лв., ведно със законната лихва от 1 датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК – 23.03.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща главница – стойността на незаплатената енергия за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г., и сумата в размер на 55,48 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 30.06.2013 г. до 04.12.2014 г., съгласно издадената заповед за изпълнение от 11.12.2015 г. по ч. гр. д. № 15495/15 г. на СРС. С решението Й. К. Р. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 243,74 лв., представляваща 1/6 част от направените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, а Р. К. Р. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 974,96 лв., представляваща 4/6 част от направените по делото разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Й. К. Р. и Р. К. Р. срещу решение № 20045360/30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 60595/16 г. по описа на СРС, 59 състав, в частта, в която са уважени предявените срещу тях искове.

Твърдят, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържат, че ищецът не е ангажирал доказателства, от които да се установява, че ответниците са наследници на Кирил Р., при посочените от него квоти. Твърдят, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че ответниците притежават качеството потребители на топлинна енергия като собственици, ползватели или наследници на собственика на процесния имот при посочените от ищеца квоти. Поддържат, че решението е неправилно и в частта, в която съдът е признал за установено, че дължат обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия, тъй като през процесния период са действали Общите условия от 2014 г. и по делото не са представени доказателства от ищеца за датата на публикуване на общите фактури на интернет страницата му. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете.

Въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

2

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът – „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответниците Й. К. Р., Б. К. Р. и Р. К. Р., възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил на ответниците топлинна енергия до следния топлоснабден имот: ап. 18, находящ се в гр.

София, ж. к. ****, в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г., като дължимата цена за доставената топлинна енергия не е била платена. Твърди, че въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е било образувано ч. гр. д. № 15495/15 г. по описа на СРС, 59 състав, по което е била издадена заповед за изпълнение срещу тях за заплащане на процесните суми при условията на разделна отговорност, както и че след подадени възражения в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са дадени указания до заявителя за предявяване на иск за установяване на съществуването на процесните суми. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца, при условията на разделна отговорност, както следва: Й. К. Р. – 1/6, а именно: 206,42 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2015 г. до окончателното плащане, и 13,87 лв. – мораторна лихва за периода от 30.06.2013 г. до 04.12.2014 г.; Б. К. Р. 1/6, а именно: 206,42 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2015 г. до окончателното плащане, и 13,87 лв. – мораторна лихва за периода от 30.06.2013 г. до 04.12.2014 г.; Р. К. Р. – 4/6, а именно: 825,67 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2013 г. до 3 м. 04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2015 г. до окончателното плащане, и 55,58 лв. – мораторна лихва за периода от 30.06.2013 г. до 04.12.2014 г. Претендира разноски.

Ответниците – Й. К. Р. и Р. К. Р. не са подали отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.

Ответникът – Б. К. Р. е подал отговор на исковата молба в срока по чл.

131, ал. 1 ГПК. Оспорва, че притежава качеството „потребител“ на топлинна енергия по отношение на процесния имот през процесния период, както и че е налице връзка на ответника с процесния имот. Твърди, че не е извършен надлежен избор на търговец за дялово разпределение в сградата – етажна собственост.

Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по предявените искове.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.

Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един 4 централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.

Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.

С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.

153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице 5 придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.

По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители за битови нужди от 2008 г. и 2014 г. са публикувани и са влезли в сила, че сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че процесният имот е топлофициран.

Спорният въпрос по делото е дали въззивниците – ответници в първоинстанционното производство са потребители на топлинна енергия за битови нужди през процесния период по отношение на процесния имот.

От представения като доказателство нотариален акт за собственост на апартамент /жилище/ по чл. 55г от ЗПИНМ № 45, том VII, дело № 1845/72 г. е видно, че К.Б. Р. е придобил чрез покупко – продажба от СГНС – Стопанска дирекция за изграждане на София правото на собственост върху процесния апартамент.

Не се спори по делото, че К.Б. Р. е починал на 03.03.2003 г.

Видно от протокола от откритото съдебно заседание, проведено на 26.03.2018 г. пред първоинстанционния съд, ответникът Й. К. Р. е направил изрично признание, че е съсобственик на процесния имот заедно с ответницата Р. К. Р., и е заявил, че ответникът Б. К. Р. е направил отказ от наследството, оставено от баща му К.Б. Р..