Решение № 1510 от 25.02.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.

София, ………….. г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV „Д” въззивен състав, в публичното заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА

КОРДОЛОВСКА

ИВА НЕШЕВА при секретаря

Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Нешева гр. дело № 11959 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С

Решение № 157448/03.07.2019 г. по гр.д. № 3052/2016 г. на Софийския районен съд, 54 състав, са отхвърлени предявените от Г.Г.Л. срещу „К.Р.Б.“ АД искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумите, както следва: сумата от 55000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (претърпени болки и страдания) от трудова злополука, настъпила на 13.03.2013г. в гр.София, между 10:30ч. и 11.00ч. по време на работа в склад „Суровини“ на ответника „К.Р.Б.“ АД; сумата от 14434,25 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука от 13.03.2013г., изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил, ако злополуката не беше настъпила, и изплатеното обезщетение по общественото осигуряване за периода от 13.03.2013г. до 22.11.2014г.; сумата от 123 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за медикаменти във връзка с увреждането; сумата от 150 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за специализиран транспорт във връзка с увреждането и на сумата от 168 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за болнично лечение във връзка с увреждането.

Недоволен от първоинстанционното решение е останал ищецът Г.Г.Л., който е подал въззивна жалба, с която /след направено уточнение в открито съдебно заседание пред въззивния съд/ решението се оспорва в частта, с която СРС е отхвърлил претенцията обезщетяване на неимуществени вреди. Според въззивника – ищец при определяне на справедливия размер на обезщетението съдът не е взел предвид всички доказани по делото обстоятелства и е определил несъразмерно занижено обезщетение. Излагат се доводи, че определеният размер на обезщетението за търпени неимуществени вреди, не е съобразен с критериите за справедливост, както и със събраните по делото доказателства. Отделно от това според въззивника СРС неправилно е приел за установено, че трудовата злополука е причинена поради грубата небрежност на ищеца. В тази връзка се посочва, че не е следвало да бъдат кредитирани показанията на св. Т.В., който е заявил, че е взел мерки за обезопасяване на машината, като е натиснал стоп бутона и е вдигнал ръчната спирачка. Според твърденията на въззивника в тази част показанията противоречат на изводите на вещото лице, с показанията на свидетеля С. и протокол от 19.03.2013 г. Поради тези аргументи моли за отмяна на решението в обжалваната част.

Уведомен за въззивната жалба на 20.08.2019 г., ответникът в първоинстанционното производство „П.Б.“ АД / с предишно наименование „К.Р.Б.“ АД/ в законоустановения срок не е подал отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът-ищец, чрез адв. В., поддържа подадената въззивна жалба. Въззиваемата страна, представлявана от адв. П., оспорва жалбата на ищеца.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Жалбата е подадена от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Предмет на обжалване в настоящото производство е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди следствие на настъпилата трудова злополука. Изрично в съдебно заседание пред въззивният съд представителят на въззивника е уточнил пределите на търсената от въззивния съд защита. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 55 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от трудова злополука, настъпила на 13.03.2013г. в гр.София, между 10:30ч. и 11:00ч. по време на работа в склад „Суровини“ при ответника „К.Р.Б.“ АД.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл.

154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т.е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост), но настоящият случай не е такъв.

От събраните по делото доказателства безспорно е установено, а и страните не спорят, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение при ответното търговско дружество. От заповед № 100-20-14 от 07.03.2007г., се установява, че е изпълнявал трудови задължения на длъжността „електрокарист”. Именно по време на осъществяване на своите трудови функции на 13.03.2013 г., е претърпял злополука – счупване на тибията на левия крак при придвижване на ищеца в района на склад на работодателя, когато е бил притиснат от електроповдигач - която е приета за трудова с влязло в законна сила разпореждане № 15561 от 28.03.2013г. на СУСО.

Фактът на претърпяване на злополуката, както и последвалите болки и страдания се установяват от събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателствени средства, както назначената съдебно-медицинска експертиза. От представените по делото медицински документи /официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила за установените в тях правнорелевантни обстоятелства/, както и от заключението на вещото лице по назначената съдебно – медицинска експертиза, което настоящият състав кредитира като компетентно, задълбочено и достоверно, изготвено след анализ на медицинската документация и личен преглед на лицето, се установява, че вследствие на настъпилата трудова злополука от 13.03.2013г. на Л. е причинено разместено, диафизарно счупване на двете кости на лява подбедрица, което е наложило оперативна интервенция в деня на инцидента, когато е извършена кръвна репозиция с налагане на метална остеосинтеза вътрешна фиксация с интрамедуларен пирон в големия пищял. Травмата е реализирала критериите на медико-биологичния признак - трайно (за повече от 30 дни) затруднение на движенията на долния ляв крайник, като посочената травма е била съпроводена със силни интензивни болки, усилващи се при натоварване на крака. Поради незарастналото счупване на костите на ищеца са извършени още две оперативни интервенции, съответно на 31.05.2013г., когато са извадени долните застопоряващи винтове и е извършена декортикация по Жоде на счупването и автоостеопластика, както и на 25.09.2013г., при която операция са извадени застопоряващите метални остеосинтезни винтове в горната част на костта и е направена декортокацио по Жоде и автоостеопластика по повод незарастването на костта с недостатъчно калусообразуване. Въз основа на извършените интервенции и направените изследвания, за които е приложена медицинска документация, вещото лице прави извод, че възстановителният процес при ищеца Л. е протекъл с усложнение от типа на атрофична псевдоартроза от аваскуларен тип. Същата се е развила поради незадоволително кръвоснабдяване на фрагментните краища, което следва да се отдаде на характера на счупването - множествено с оформен костен фрагмент. До края на периода, за който са издавани болнични листове - 02.09.2014г. вещото лице пояснява, че ищецът е имал значително ограничени и болезнени движения в левия долен крайник, затрудняващи практически ходенето. Вещото лице посочва, че при извършения от него личен преглед, е установено пълно срастване на фрактурата, но поради продължаващите дълго време незарастване и обездвижване, както и от последиците на проведените оперативни намеси, и към момента на прегледа се отчита ограничение на движенията във всички големи стави на левия крак, но при съхранена практическа възможност на крайника да изпълнява основната си функция - опорна и ходилна.

Настъпилото посттравматично усложнение е причинило необратими промени в костно-ставния апарат и на практика не е възможно, независимо от прилаганото лечение, да настъпи възстановяване на пълния обем на движенията. Вещото лице посочва, че при получилото се усложнение извършените две допълнителни оперативни интервенции са били необходими за възстановяване на пострадалия поради установеното незарастнало счупване на лявата му подбедрица и са проведени правилно. Преди злополуката ищецът е имал други хронични заболявания на опорно-двигателния апарат в шийната и поясната област, като нарушеното от травмата равновесие би могло да доведе до влошаването им, до по-продължителни и по-чести рецидиви на болката и ограничаване на движенията. Същевременно самите те биха могли да предизвикат силна болка при натоварване на гърба. Вещото лице и при проведения преглед е констатирало, че ищецът се движи с помощно средство, констатирано е затруднено самостоятелно придвижване при стъпване на пръсти на ляв крак и невъзможно стъпване на пета на крака.

Тези фактически изводи се подкрепят и от събраните гласни доказателствени средства, а именно – от разпита на свидетелката Л., която е била пряк очевидец на търпените от ищеца болки и страдания и на цялостния му възстановителен процес. Свидетелката, макар да е дъщеря на пострадалия, дава правдива информация за процесните събития.

Същата, като близка по пострадалия, е най – информирана за болките и страданията, които същият е изживял.

С оглед релевираните от страните във въззивните жалби доводи, настоящата съдебна инстанция следва да се съсредоточи основно върху въпроса дали ищецът действително е претърпял болки и страдания, обосноваващи присъждането на заместващо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 55 000 лв.

Настоящата инстанция намира, че доколкото неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, то предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.