Решение № 3909 от 07.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3909 гр. Пловдив, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330117217 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата Е. И. С., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******“ № ***, вх. ***, ет. ***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от управителя Н. П., иск за признаване на установено, че договор за потребителски кредит № ********** г. е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл.

19 ал. 4 от ЗПК.

При условията на евентуалност, се предявява още и иск за нищожност на клаузата от договора за кредит за начисляване на неустойка в размер на 703, 86 лева.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ******** г. Съгласно чл. 3 от договора ищецът получил сумата от 1 200 лева, платима на 23 вноски, при ГПР- 56, 71 % и ГЛП- 44, 50 %. Предвиждала се и неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 703, 86 лева, платими с погасителния план. Твърди се, че договорът бил нищожен. На първо място, бил нарушен чл.

11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не бил посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. На второ място, бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не била ясна общата дължима сума от потребителя. В ГПР трябвало да се включват всички разходи по кредита, за да е наясно потребителят както точно оскъпява кредита, но нямало методика как се формира той и кои точно компоненти включва. Не ставало ясно и дали неустойката е 1 включен в ГПР, защото с включването й се нарушавала нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Ако пък тя не била включена, а принципно трябвало да бъде част от него като разход по кредита, ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора и така заблуждавал и подвеждал потребителя, като не му позволявал да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Именно това водело и до неговата недействителност, на основание чл. 22 от ЗПК, в който смисъл била и съдебната практика.

При условията на евентуалност, се твърди, че клаузата за неустойка била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и сключена при неспазване на нормите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП. С неустойката се накърнявали добрите нрави и тя противоречала на принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданския оборот, защото чрез нея едната страна се облагодетелствала неправомерно за сметка на другата. Размерът на неустойката бил прекомерен- над 70 % от стойността на кредита. Кредиторът имал задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и чрез тази неустойка се прехвърлял риска от неизпълнение на това му задължение върху длъжника, което допълнително увеличавало дълга му. Неустойката не отговаряла на присъщите й по закона функции и водела само до неоснователно обогатяване на финансовата институция. Тя представлявала и добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за кредитора. Клаузата не била и индивидуално уговорена, а се явява част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия по кредита, върху съдържанието на които кредитополучателите нямали възможност да влияят. Моли да се признае за установено нищожността на договора или евентуално- само на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява, като пълномощникът й представя писмени становища.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който се твърди, че производството по делото било недопустимо и представлявало злоупотреба с право, тъй като в един и същ ден в съда ищецът подал идентични искове с претенции за недействителност на договори само, за да се обогати с разноски за сметка на ответника. Процесуалното поведение на страната противоречало на принципите на законност и добросъвестност, залегнали в чл. 3 от ГПК, като в тази връзка съдът имал и служебно задължения да следи дали тези принципи се спазват, а при нарушаването им страната следвало да се дисциплинира. На следвало място, исковата молба била нередовна и това препятствало възможността на ответника за защита. Не бил представен договорът, който се искал да бъде обявен за недействителен, а той се изисквал от другата страна, което пък противоречало на нормата на чл. 154 от ГПК. Противопоставя се на искането да представя по реда на чл. 190 от ГПК договорът, който следвало да представи ищецът, защото по този начин се подменяла тежестта на доказване и се заобикаляли правилата за доказване, а пък без договор, следвало, че между страните не съществува никакво правоотношение. Моли за отхвърляне на иска като недоказан и също претендира разноски.

В с.з. страната не се явява, не се представлява, но също взема писмени становища по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

По делото е прието заключение на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза, което след извършена проверка в системата на ответника е установило, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ********* г., при следните параметри: отпусната сума- 1 200 лева, срок- 23 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент- 44, 50 % и годишен процент на разходите- 56, 71 %, при общ размер на всички плащания- 1 343, 14 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 703, 86 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Към договора е имало погасителен план, като според инкорпорираната в заключението на вещото лице справка за движение на кредита, същият бил напълно погасен на 30.08.2023 г.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 56, 71 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 44, 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е 3 формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 11 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 703, 86 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева тя надвишава половината от стойността на кредита), като според погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

Поради несбъдване на условието за разглеждане на евентуалния иск, съдът не дължи произнасяне по тях в диспозитива на решението.

За пълнота на изложението, следва да се посочи, че няма процесуална пречка да се приемат за доказани твърденията на ищеца дори само на база представеното заключение на вещото лице. Независимо, че не е бил представен договорът за потребителски кредит, за което е бил задължен по реда на чл. 190 от ГПК ответникът още с проекта за доклад и 4 същият не е изпълнил указанията на съда, в която връзка по отношение на него следва да се приложат и неблагоприятните последици на чл. 161 от ГПК, за които той е уведомен, експертизата е изготвена на база предоставена информация от именно от ответника за съдържанието на договора, което е надлежно описано в заключението и от което могат да се направят от съда горните изводи както за наличието на договорно правоотношение между страните с конкретни параметри, така и за нищожността на този договор, поради неспазване на специалните изисквания на ЗПК.