Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 146 от 18.03.2026, съд

Дело
35/2026
Подписан
18.03.2026
В сила
18.03.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 124 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 214 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 ал.1 изр.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 276 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3 б. "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 26 ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11 ал. 1 т. 18 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Велико Търново, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Теодорина Д.

Членове:Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20264100500035 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Производството е образувано по въззивна жалба на М. А. С., подадена чрез пълномощника й адв. Ж. Д. против решение № 1275/23.09.2025г. по гр. д. № 796/2025г. по описа на РС В. Търново, в частта му, с която предявения иск за нищожност на договор за паричен заем кредирект № ... от 18.04.2022г., поради противоречие със закона е отхвърлен като неоснователен, както и в частта му, с която осъдителния иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над уважения размер от 1732, 33 лв. до пълния предявен размер от 2120, 42 лв.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, в обжалваните му части, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изтъква се, че съществуващата в процесния договор за потребителски кредит клауза за неустойка, предвиждаща заплащане на сумата от 2177, 88 лв., при неосигуряване на обезпечение в съответствие с предвиденото в чл. 6 ал. 1 от договора, е нищожна поради неравноправния й характер и поради противоречие с добрите нрави. Излагат се съображения, че така уговорена 1 неустойката излиза извън типичните си функции, доколкото необезпечава изпълнението на основаното задължение на длъжника по договора и предвид обстоятелството, че по размер почти съответства на отпуснатия заем. Жалбоподателят смята, че невъзможността да представи исканото обезпечение следва да има за последица отказ от отпускане на заема, а не санкционирането му да заплаща допълнителни суми. В тази връзка допълва, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и че дължи връщане само на чистата стойност на кредита, поради което при платена от него сума по договора в размер на 4620, 42 лв. и главница в размер на 2500 лв., му се дължи връщане на получена без основание сума в размер на 2120, 42 лв. По изложените съображения се иска от ВТОС да отмени атакуваното решение в обжалваните му части и постанови ново, с което да прогласи за нищожен процесния договор за кредит и да осъди ответника да му върне горницата на уважения размер от 1732, 33 лв. до пълния предявен размер от 2120, 42 лв. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ответникът по жалбата, чрез процесуалния си представител, е депозирали отговор, с който оспорва същата. Възразява, че недействителността на клаузата за неустойка не влече недействителност на целия договор за кредит по арг. от чл. 26 ал. 4 ЗЗД, тъй като не е част от същественото му съдържание и незаобикаля нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Във връзка с последното се изтъква, че в ГПР се включват компонентите, които го формират към датата на сключване на договора, а неустойката е вземане, породено от неизпълнение на договорното задължение да се осигури обезпечение на кредита. Отделно от това се посочва, че съгласно чл. 19 т. 2 от Директива/2008/48/ЕО от общите разходи по кредита изрично са изключени сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му по договора за кредит. Възразява се, че в случая неустойката е била уговорена във фиксиран размер и потребителят е бил наясно още към момента на сключвана не кредита за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи при различните хипотези на развитие на кредитното правоотношение. С тези доводи се иска от съда да остави без уважение въззивната жалба с присъждане на разноски за втората инстанция.

В срока по чл. 248 ал. 3 ГПК е подадена частна жалба от ответника по делото против Определение № 2426/28.10.2025г. по гр.д. № 796/2025г. на РС – В. Търново, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В частната жалба са изложени оплаквания за неговата неправилност и необоснованост, доколкото претенцията на ищеца за разноски е израз на злоупотреба с права по см. на чл. 3 ГПК. В тази връзка се изтъква, че последният е образувал срещу ответника седем граждански дела, по които оспорва идентични клаузи от различни потребителски кредити, сключени между тях и отправя едно и също искане за защита до съда. Частният жалбоподател смята, че това 2 е направено с цел да му бъдат възложено в тежест заплащането на съдебни разноски в прекомерен размер. Смята, че за всички идентични дела на ищеца има право на едно общо адвокатско възнаграждение, което да му се присъди по едно от делата, а по другите претенцията му за разноски да се отхвърли. Отделно от това се изтъква, че от представения по делото договор за правна защита и съдействие не може да се установи дали уговореното и заплатено възнаграждение касае защитата по процесния спор. Възразява се още, че районният съд неправилно е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение по всеки от един от предявените искове, а не общо за двата, тъй като с тях се защитата един и същ материален интерес. В заключение се посочва, че размер на присъденото възнаграждение не е справедлив, тъй като не съответства на фактическата и правна сложност на делото и на положените от адвоката усилия за защита. При тези съображения се иска от съда да отмени обжалваното определение и да измени решението на районния съд като откаже да присъди разноски за ищцата за адвокат респ. да ги намали значително.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по частната жалба е депозирала отговор по нея, с който оспорва изложените там оплаквания. Не оспорва факта, че е завела срещу ответника сочените от него дела за нищожност на договори за потребителски кредит, но не смята, че това е израз на злоупотреба с права. Изтъква, че поведението на ответника по делата сочи на наличието на спор, поради което за всяко от тях се следва възнаграждение за адвокат.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанц В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

Ищецът е предявил срещу ответника по делото и негов кредитор иск за прогласяване нищожността на договор за паричен заем Кредирект № .../18.04.2022г., 3 като противоречащ на закона, поради неточно посочване на размера на ГПР, а в условията на евентуалност и иск за обявяване нищожността на клаузата на чл. 6.2 от този договор, предвиждаща заплащането на неустойка, поради непредставяне в срок на някое от предвидените в чл. 6.1. от договора обезпечения, както и осъдителен иск за връщане на сумата от 2120, 42 лв. /увеличен размер на иска по чл. 214 ал.1 ГПК/, представляваща общия размер на недължимо платени вземания за договорна лихва и неустойка по чл. 6.2. от договора, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за заем, по силата на който му е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., при фиксиран годишен процент 40, 05 пункта и ГПР в размер на 47, 93 %. Ищецът допълва, че е следвало да върне на кредитора общо сумата от 3006, 12 лв. за срок от 8 месеца, както и че съгласно чл. 6.1. от договора е следвало в тридневен срок от сключването му да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 33 ал.1 от ОУ, като в случай на неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 2177, 88 лв., която е следвало да плати разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема. Ищецът твърди, че на два пъти е платил по кредита общо сумата от 3920, 42 лв. и е прекратил договора, поради предсрочното му погасяване. Смята, че процесния договор за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 20 ЗПК, тъй като в него не е отразено правото му на отказ и срока, в който може да го направи, както и поради това, че посочената в него стойност на ГПР не е вярна. Във връзка с последното се твърди, че в общия разход по кредита не е включен размера на неустойката по чл. 6.2 от него, която следва да участва във формирането му, тъй като е част от дейността по управление на кредита. Ищецът изтъква, че в договора не е посочено точно и ясно какви разходи се включват в ГПР и как се изчислява същия, което води до невъзможност на потребителя да прецени реалното оскъпяване по кредита. Сочи, че в договора не е отразена като сума дължимата възнаградителната лихва, за да се провери дали предвидения в него лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитора. По тези съображения счита, че ответникът използва заблуждаващи търговски практики по см. на чл. 68д ал.1 и ал. 2 т. 1 ЗЗП, което води до неравноправния характер на клаузите на договора за кредит, уреждащи ГПР, а оттам и до нарушаване на забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Ищецът твърди още, че по изричното изискване на закона в договора за кредит следва да е посочен действителния ГПР и при нищожност на договорната клауза, която го урежда, както е в случая, тази част от договора не може да бъде заместена по реда на чл. 26 ал. 4 ЗЗД, а води до недействителност на цялото съглашение. В условията на евентуалност развива съображения единствено за нищожност на клаузата на чл. 6.2. от договора за кредит, поради накърняване на добрите нрави, доколкото уреденото в нея неустоечно вземане води до неоснователно обогатяване на кредитора, както и поради нейната 4 неравноправност, тъй като с оглед на размера на неустойката се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост и се предвижда заплащането на необосновано високо обезщетение. Допълва доводите си и с твърдения, че неустойката по чл. 6.2. от договора представлява скрита печалба за кредитора и е добавък към възнаградителната лихва. Отделно от това ищецът сочи, че поради недействителност на договора за кредит, платените от него на ответника суми за възнаградителна лихва и неустойка по чл. 6.2. в общ размер на 1420 лв. са недължимо дадени и следва да му се върнат.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. Възразява оспорената неустоечна клауза да е част от съществените параметри на договора за кредит, доколкото обезпечава изпълнението на едно акцесорно задължение, поради което нейната нищожност не води до недействителност на целия договор. Оспорва с клаузата на чл. 6.2. от договора за кредит да се заобикаля нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК и да се нарушават изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от с.з. В тази връзка изтъква, че уговореното неусточено задължение не следва да участва във формирането на ГПР, който се определя към момента на подписване на договора, тъй като изискуемостта му е предпоставена от неизпълнение на задължението на потребителя да осигури обезпечение по чл. 6.1, което настъпва след сключването му. Оспорват се твърденията на ищеца, че неустойката по чл. 6.2 представлява допълнително възнаграждение за кредитора, както и че в договора за кредит не е уредено правото му на отказ от него, тъй като то фигурира в ОУ към него. Възразява се, че потребителят още към момента на сключване на договора е уведомен за всичко възможни дължими суми, както и че неустойката не е включена в ГПР по кредита, поради което не е налице заблуждаваща търговска практика. На следващо място се развиват съображения за действителност на оспорената неустоечната клауза, доколкото законът допуска обезпечаването на потребителския кредит – чл. 11 ал. 1 т. 18 ЗПК, поради което същата не може да противоречи на добрите нрави и няма неравноправен характер, тъй като потребителят предварително е бил наясно с икономическите последици на заема. Акцентира се, че ищецът многократно е ползвал услугите на кредитополучателя през последните години и е бил запознат изцяло с договорното съдържание на кредита, вкл. относно предвидената неустойка. По отношение на осъдителния иск се излагат доводи, че платеното от ищцата по процесния кредит не отговаря на нейните твърдения и че погасената сума над главницата всъщност е в размер на 296, 73 лв.