Решение № 128 от 20.03.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 128 гр. София, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20251800501163 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 228 от 26.09.2025 г., постановено по гр. д. № 813/2021 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, е признато за установено, че ведомостите за заплати на „Експрес 79“ ЕООД за времето от месец август 2018 г. до месец декември 2020 г. вкл. са неистински /неавтентични/ документи в частта относно подписите на лицето А. Л. М. и „Експрес 79“ ЕООД е осъдено да заплати на А. Л. М. сумата от 10785.36 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение за периода от 01.08.2018 г. до 31.12.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.09.2021 г. до погасяването на задължението. С решението главният иск е отхвърлен за разликата над размера от 10785.36 лв. до пълния предявен размер от 18357.56 лв. /произнасяне с частично отхвърлителен диспозитив досежно акцесорния иск за лихвата след подаване на исковата молба липсва в решението/. Също така с решението „Експрес 79“ ЕООД е осъдено да заплати на А. Л. М. сумата от 1870.23 лв., представляваща начислена лихва върху присъдената главница от 10785.36 лв. за времето до 01.09.2021 г., като този иск е отхвърлен за разликата над размера от 1870.23 лв. до пълния предявен размер от 3700.28 лв. С решението са присъдени и разноски в полза на съда, платими от ответника съразмерно с уважената част от исковете, както и в полза на ответника съразмерно с отхвърлената част от исковете. Освен това на основание чл. 242, ал.

1 ГПК е допуснато предварително изпълнение на решението в частта досежно присъденото в полза на ищеца трудово възнаграждение.

1

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство в частта, в която на ищеца е присъдено трудово възнаграждение и съответните лихви за забава за период преди и след подаване на исковата молба, с оплаквания за неправилност в тази част, като се иска отмяната му в същата част и постановяване на друго решение, с което исковете досежно горепосочените суми бъдат отхвърлени.

Ищецът в първоинстанционното производство е депозирал отговор на въззивната жалба, в който е оспорил същата и е изложил доводи за правилност на решенето в обжалваната част с искане за потвърждаването му в същата част.

Ответникът е обжалвал с отделна частна жалба решението в частта, имаща характер на определение, в която е допуснато предварително изпълнение на решението в частта за присъденото нетно трудово възнаграждение. От ищеца не е постъпил отговор по тази частна жалба, като по същата въззивният съд се е произнесъл с определение № 2104/30.12.2025 г., с което е потвърдил решението в тази част. Съответно предмет на настоящото произнасяне е само въззивната жалба на ответника срещу решението в частта, в която на ищеца е присъдено трудово възнаграждение и съответните лихви за забава за период преди и след подаване на исковата молба.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира за следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения:

За да уважи исковете за присъждане на трудово възнаграждение и съответните лихви за забава до горепосочените размери, първоинстанционният съд е приел /в резюме/, че по делото е доказано оспорването на автентичността на ведомостите за заплати в частта относно подписите на ищеца за процесния период, доказано е също, че общата сума на брутното трудово възнаграждение на ищеца за процесния период е 18216.72 лв., като част от дължимото трудово възнаграждение, която част е в размер на 3360 лв., е платена чрез превод на издръжка по сметка на държавен съдебен изпълнител, т. е. преведена е в полза на лице, което ищецът е следвало да издържа и чрез превода по сметката на държавния съдебен изпълнител се е стигнало до погасяване на задължения на ищеца, т. е. преведената сума е в негова полза, доказано е съответно при горните факти, че на ищеца се дължи нетно трудово възнаграждение за исковия период в размер на 10785.36 лв., а дължимата лихва за забава е в размер на 187023 лв.

Тези изводи на първоинстанционния съд са правилни, направени са въз основа на правилна преценка на доказателствата по делото и се споделят от настоящия въззивен състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед изложените във въззивната жалба оплаквания следва да се добави и следното /относно липсата на конкретизация в решението на началния момент, от който е дължима лихвата за забава за периода преди подаване на исковата молба, както и относно липсата на частично отхвърлителен диспозитив досежно акцесорния иск за 2 лихвата след подаване на исковата молба не са изложени оплаквания, съответно въззивният съд не коментира тези обстоятелства/:

На първо място неоснователно е оплакването за недопустимост на решението, основано на твърденията, че първоинстанционното производство е възобновено след спирането му на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК в нарушение на процесуалните правила.

Факт е, че първоинстанционният съд, възобновявайки производството по делото с определение № 209 от 11.03.2025 г., се е произнесъл и с отменителен диспозитив без да има правомощие да отменя определението за спиране на производството, но макар съдържащо отменителен диспозитив, това определение по същността си е такова за възобновяване на производството по делото, което е видно и от изложените в същото мотиви, съответно следва да бъде разглеждано единствено в този смисъл. Следва да се отбележи, че ответникът не е имал възражения относно възобновяването на производството, в о. с. з. на 09.04.2025 г. процесуалният му представител е заявил само, че доколкото определението е необжалваемо, се съобразява с него, като едва във въззивната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на определението за възобновяване на производството. Последното обаче съдът излага само за яснота, доколкото същественото е, че определението за възобновяване на производството по делото не е постановено в нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд не споделя становището, че предмет на досъдебното производство са престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Това е така, тъй като ищецът още в исковата молба е твърдял, че не е подписвал ведомостите за заплати, съответно в рамките на образуваното по неговата претенция гражданско производство е достатъчно да се установи дали това твърдение отговаря на истината, а това е лесно и надлежно установимо със съдебно-графологическа експертиза /каквато именно е допусната по делото и чрез която е установен факта на неавтентичността на ведомостите за заплати в частта досежно подписите на ищеца за процесния период/. Дали във връзка с оформянето на ведомостите е извършено престъпление и от кого евентуално е извършено то е без значение за гражданския спор при установимост в рамките на гражданското производство /при това в значително по-кратък срок/ на факта дали ведомостите за заплати са подписани от ищеца или не. Ето защо всъщност производството по делото не е следвало да бъде спирано на това основание, съответно възобновяването му е било правилно като краен резултат. Същевременно първоинстанционният съд е ревизирал становището си във връзка със спирането на производството поради новонастъпили обстоятелства – прекратяване на досъдебното производство в една част и спирането му в друга част, което само по себе си също е достатъчно основание за възобновяване на производството по гражданското дело дори същото правилно да е било спряно, доколкото от една страна на приетите като значими за гражданското производство въпроси очевидно не би бил получен отговор в обозрим срок /ако изобщо такъв би бил получен/ в рамките на наказателното производство, а от друга страна в рамките на гражданското производство е установим единствено релевантния факт относно автентичността или неавтентичността на ведомостите за заплати в частта досежно подписите на ищеца за процесния период.

3

Абсолютно ирелевантно за настоящото производство е обстоятелството дали при предоставяне на достъп на вещото лице до оригиналите на ведомостите за заплати, намиращи се по досъдебното производство, е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушаване на забраната за разгласяване на материалите по висящо досъдебно производство без разрешение на прокурора, поради което съдът не следва да го обсъжда. А функциите на органите на наказателния процес по никакъв начин не са иззети от гражданския съд, тъй като той не се е заел с установяването на престъпните обстоятелства, а е допуснал съдебно-графологическа експертиза за установяване на твърдяна неавтентичност на документ във връзка с направено оспорване на истинността на този документ, което е напълно в правомощията му.

Предвид гореизложеното неоснователно е и оплакването, че по делото не е доказано твърдението на ищеца, че не е подписвал ведомостите за заплати поради това, че заключението по допуснатата съдебно-графологическа експертиза не следвало да бъде ценено като допуснато при нарушение на процесуалните правила. Такова нарушение, както стана ясно от гореизложеното, не е налице.

Неоснователно е и оплакването, че искането за допускане на експертизата е било преклудирано. Искането е уважено след възобновяване на производството по делото и оспорване на автентичността на ведомостите за заплати, за което е открита процедура по чл.

193 ГПК с оглед ново обстоятелство – частично прекратяване и частично спиране на досъдебното производство, в рамките на което се е очаквало да бъде даден отговор на въпроса за автентичността на ведомостите. Съответно искането не е бил преклудирано.

Следва да се отбележи, че ответникът не е имал възражения в тази връзка в производството пред районния съд. Освен това с решението първоинстанционният съд надлежно се е произнесъл по инцидентния установителен иск по оспорване на автентичността на ведомостите за заплати, като е признал същите за неистински /неавтентични/ документи в частта относно подписите на ищеца за процесния период и в тази част решението не е обжалвано от ответника и е влязло в сила, поради което доводи в тази връзка не могат да бъдат черпени от него в настоящото производство.

Неоснователно е и оплакването, че в нарушение на процесуалните правила съдът не е допуснал свидетели за установяване на факта на изплащане на трудовото възнаграждение, като в тази връзка ответникът се е позовал на практика на ВКС. В случая правилно първоинстанционният съд не е допуснал свидетели, тъй като ведомостите за заплати не са изгубени или унищожени /в който случай според цитираната практика се преодолява забраната за установяване със свидетелски показания на факти, за доказване на които законът изисква писмен акт/, а са налични. Същевременно в о. с. з. на 09.04.2025 г. съдът е допуснал разпит на свидетели по искане на ответника. Действително първоначално е оставил искането повторно без уважение, като е приел, че не са налице основания за ревизиране на първоначалното определение на съда, с което е отказано допускането на разпит на свидетели по искане на ответника, но впоследствие с оглед откритата процедура по оспорване на автентичността на ведомостите за заплати съдът е допуснал разпит на 4 двама свидетели при довеждане за установяване на факта кое лице е положило подписите във ведомостите срещу името на ищеца, като е приел, че съгласно чл. 194, ал. 1 ГПК оспорването може да бъде доказано и със свидетели. Допуснатите гласни доказателства обаче не са ангажирани от ответника. Факт е, че първоинстанционният съд е допуснал разпит на свидетели по искане на ответника без да отчете в чия тежест на доказване е направеното оспорване, както и без да отчете, че текстът на чл. 194, ал. 1 ГПК е общ /касае допустимите доказателствени средства при оспорване както на автентичност, така и на вярност на документи – частни и официални/, а автентичността на документ може да бъде установена единствено с графологическа експертиза. Същевременно ответникът е твърдял, че ищецът е получавал трудовото си възнаграждение лично или чрез оправомощено лице и в този смисъл определението за допускане на разпит на свидетели го е ползвало именно за установяване на това му твърдение, макар без същото да е неконкретизирано. С неангажирането на допуснатите гласни доказателства обаче ответникът е пропуснал възможността да докаже твърдението си. Следва да се отбележи, че дори евентуално разпитани свидетели да бяха дали показания кое лице е подписвало ведомостите срещу името на ищеца, то само въз основа на тези показания и без графологическа експертиза този факт не би бил надлежно доказан, нито би бил надлежно доказан факта, че въпросното лице е оправомощено от ищеца. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдението на ответника, че ищецът е получавал трудовото си възнаграждение и чрез оправомощено лице предполага, че той е бил известен от ищеца за това оправомощаване и/или поне въпросното оправомощено лице или лица са представили съответните доказателства за своето оправомощаване. След като ответникът не е конкретизирал твърдението си в тази връзка, то единствената причина очевидно е липсата на такова оправомощаване или на доказателства за него. А евентуално конкретизиране на твърдението на ответника едва след разпита на свидетелите би било абсолютно несвоевременно и не би било предмет на обсъждане, което е допълнителен довод, че правата на ответника не са нарушени поради недопускане на разпит на свидетели /доколкото такова е налице предвид гореизложеното/.