Решение № 7764 от 18.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7764 гр. София, 18.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20211100508277 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника А.О.Т. срещу решение № 20055101/01.03.2021 год. по гр. дело № 20739/2020г. на Софийски районен съд, 66 състав, В ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 1 651,51 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015г. до 30.02.2017г., ведно със законната лихва от 26.09.2017г. до изплащане на вземането; сумата 101,28 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, дължима за периода от 14.09.2016г. до 18.09.2017 г.; сумата 51,24 лева, представляваща такса за дялово разпределение за периода от 01.05.2015г. до 30.02.2017г., ведно със законната лихва от 26.09.2017г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение от 20.11.2017г. по ч.гр.д. № 67346/2017г. по описа на СРС, 66-ти състав. Със същото съдебно решение е отхвърлен предявения иск за сумата от 7 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на 1 услугата за дялово разпределение за периода от 14.09.2016г. до 18.09.2017г., като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 85,87 лева – разноски в заповедното производство и сумата от 1088,77 лева – разноски в исковото производство.

Въззивникът - ответник, чрез особения си представител, обжалва решението в частта, с която е признато за установено, че дължи сумите за доставена топлинна енергия, обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия и цената на услугата за дялово разпределение. Излага съображения, че атакуваното съдебно решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

Жалбоподателят твърди, че по делото не се установява от събраните писмени доказателства притежавано от него право на собственост, респ. качеството му на потребител на топлинна енергия. Сочи се, че представеният по делото списък на етажните собственици, приложен към протокола от решението на общото събрание на етажните собственици, не е подписан от жалбоподателя.

Твърди се, че по делото не е доказано, че жалбоподателят е продължил да владее имота след прехвърляне на собствеността по силата на Постановление за възлагане на недвижим имот от 11.09.2015год. до момента на извършване на въвода във владение на 24.02.2017год. Оспорва изводите на първоинстанционния съд за липса на погасени по давност вземания, по съображения, че заявлението по чл.410 ГПК не прекъсва давността, противно на възприетото от първоинстанционния съд. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, като неоснователни и недоказани.

Въззиваемият – ищец „Топлофикация София“ ЕАД не е подал отговор на въззивна жалба. В хода на устните прения оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да потвърди решението, като правилно и обосновано. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на ищеца - „Техем сървисис“ ООД не заявява становище по въззивната жалба.

Решението в частта за отхвърляне на иска е влязло в сила, като необжалвано.

Софийският градски съд, след преценка по реда на въззивното 2 производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.

При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира следното:

Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 67346/2017г. по описа на СРС, 66 състав.

С обжалваната в настоящото производство част на решението, СРС е уважил изцяло исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, включително и за периода след продажба на процесния имот с влязло в сила постановление за възлагане от съдебен изпълнител на трето за спора лице. По отношение на иска за главницата за топлинна енергия съдът е кредитирал заключението на приетата СТЕ, а иска за лихва за забава е уважил, като е приел, че претенцията на ищеца обхваща период, за който са приложими Общите условия от 2016 год., при действието на които е налице забава на потребителя.

По делото не е спорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че правото на собственост върху процесния топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. Изгрев, бул. ****, е придобит от П.Д.П.-И., въз основа на Постановление за възлагане от 11.09.2015г. по изпълнително дело № 20138410404639, по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 при КЧСИ.

Съгласно отбелязването в представеното постановление за възлагане от 11.09.2015г. по изпълнително дело № 20138410404639 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 при КЧСИ, процесният изнесен на публична продан недвижим имот е бил притежаван от ответника А.О.Т., който се е легитимирал като собственик въз основа на Нотариален акт за продажба №16, том I, рег. №322, дело №16/2004 год., вписан в служба по вписванията – София с акт №141, том XXVII, дело №6593/2004 год., вх. рег. №8732/19.03.2004 год. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 18.08.2016 год.

Съгласно приетия неоспорен протокол за принудително отнемане на 3 недвижим имот - въвод във владение от 24.02.2017 год., недвижимият имот е отнет от А.О.Т. и предаден на П.Д.П.-И. на 24.02.2017 год, като в протокола се сочи, че имотът е бил необитаем, с липсваща входна врата.

По отношение на оплакването в жалбата, че за процесния период не е доказано качеството потребител/клиент на топлинна енергия спрямо въззивника:

Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Съгласно задължителните указания, дадени в ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, собствениците дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ независимо кой е фактическият ползвател на имота, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

В случая за периода от м. май 2015г. до влизане в сила на постановлението за възлагане на 18.08.2016г., безспорно ответникът има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ, като собственик на имота. Противно на оплакването в жалбата, наличието или липсата на подпис в списъка с етажните собственици, приложен към представения протокол от проведеното Общо събрание на етажната собственост, е без значение за крайния извод, при безспорно установено право на собственост. Представеното постановление за възлагане на имота легитимира ответника като лице, от чийто патримониум имотът е прехвърлен, поради което са налице доказателства за правото му на собственост до този момент.

За периода от влизането в сила на постановлението за възлагане на имота – 18.08.2016г. до края на процесния период, когато владението на имота е предадено на купувача по публичната продан, въззивният съд не споделя изводите на първоинстанционния съд, че с оглед принудителния характер на предаването на владение при продажбата на имота чрез публична продан, за 4 този период ответникът има качеството клиент на топлинна енергия, в качеството му на ползвател. По въпроса кой дължи цената на доставената електрическа енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в периода след прехвърляне на собствеността – старият или новият собственик, когато за същия имот няма сключен договор между крайния снабдител и ползвател, е даден отговор с решение № 205/28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. на ВКС, ІІІ ГО. Съгласно мотивите на решението, старият собственик на имота не дължи цената на доставената енергия за периода, който следва изгубването на собствеността, а длъжник на цената е новият собственик, по арг. от чл. 97, ал.

1, т. 4 ЗЕ, без значение дали е битов или небитов клиент. Съгласно цитираното решение на ВКС, този отговор не обхваща хипотезите, в които имотът е предоставен за ползване по силата на договорно отношение от стария, респ. от новия собственик на имота и между ползвателя на договорно основание и крайния снабдител е сключен договор за продажба на електроенергия за същия имот. В случая указанията на ВКС са приложими съответно и за продажбата на топлоенергия, какъвто е настоящия казус. Ето защо за периода 18.08.2016г. – 30.02.2017г. ответникът няма качеството битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Обстоятелството, че купувачът на публична продан е въведен във владение на имота в по-късен период, след настъпване на вещно-транслативния ефект на постановлението за възлагане, следва да бъде за негова сметка и на негов риск, но не обуславя извод, че ответникът след загубване на собствеността има качеството ползвател на топлинна енергия на договорно основание по смисъла на ТР № 2/2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК. По делото не се твърди и доказва за посочения период ответникът да е ползвал имота на договорно основание и това обстоятелство не може да се презумира. Ето защо за периода 18.08.2016г. – 30.02.2017г. искът е неоснователен, поради липса на пасивна материалноправна легитимация.

Съгласно заключенията на СТЕ и на ССЧЕ, стойността на потребената топлинна енергия за периода 01.05.2015г. – 18.08.2016г. е в размер на сумата 1056. 51 лв. и до този размер искът е основателен и доказан, а за разликата до пълния присъден размер от и за периода 18.08.2016г. – 30.02.2017г. искът е неоснователен.

Съгласно заключението на приетата ССчЕ, дължимата главница за услугата дялово разпределение за периода 01.05.2015г. – 18.08.2016г. е в 5 размер на сумата 34. 16 лв., а мораторната лихва върху главницата от 1056. 51 лв. е в размер на сумата 100. 45 лв. за претендирания период 14.09.2016г. – 18.09.2017г. /табл., стр. 7 от заключението/.

С оглед изложеното, искът за признаване за установено дължимостта на услугата дялово разпределение за разликата над сумата 34. 51 лв. до пълния претендиран и присъден размер от 51. 24 лв. и искът за мораторна лихва за разликата над 100. 45 лв. до присъдения размер от 101. 28 лв., са неоснователни и недоказани.

Неоснователно е възражението на въззивника, че са налице погасени по давност вземания, тъй като заявлението по чл. 410 ГПК не прекъсва давността. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед , а съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, предявяването на иск има за последица прекъсване на давността. Правилно първоинстанционният съд се е позовал на задължителните тълкувателни разяснения на ОСГТК на ВКС, дадени в ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012г., съгласно които "понятието "периодично плащане" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност". Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество вземания, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който вземанията станат изискуеми. В настоящия случай се претендират суми за периода от м.05.2015г. до м.