Решение № 237 от 18.07.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Биляна Чочева

Членове:

Теодора Стамболова

Димитрина А. при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора М. Б. Бенчев като разгледа докладваното от Теодора Стамболова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200397 по описа за 2023 година С присъда №16/02.12.22 г., постановена от ОС-Габрово /ГОС/ по Н.Д.132/22 г., подсъдимите Р. К. Ю. и Д. Р. М. са признати за виновни за извършено от тях престъпление по чл.249,ал.1,пр.1 и 2 вр. чл.26,ал.1 вр.чл.20,ал.2 /за Ю./ и ал.4 /за М./, като поради явна незначителност на обществената опасност на основание чл.9,ал.2 НК са оправдани по повдигнатото им обвинение.

Присъдата е потвърдена с решение №35/27.03.23 г., постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/, 2-ри наказателен състав, по В.Н.Д.48/23 г.

Срещу този съдебен акт е постъпила жалба от конституираните частни обвинители Е. и Д.М. чрез техния повереник, с релевирани касационни основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и присъдата на ГОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция.

С допълнение към жалбата е развито съображение за нарушение на материалния закон и е повторено искането за отмяна на въззивното решение.

В съдебно заседание пред ВКС частната обвинителка, редовно призована, се явява лично и с упълномощения от нея повереник, като поддържат жалбата и допълнението към нея с отразените в тях доводи и искания.

1

Частният обвинител Д. М., редовно призован, не се явява, и не заявява становище.

Подсъдимите лично и техният защитник молят решението на ВтАС да бъде оставено в сила.

Същото е мнението на представителя на ВКП.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

Най-напред трябва да се вземе отношение доколко законосъобразно касаторите са конституирани като частни обвинители в настоящия наказателен процес и в този контекст, могат ли поначало да участват като такава страна във воденото съдебно производство и респективно да се оплакват по надлежен ред от актове, чиито разрешения не са в унисон с техни права и законни интереси. Ако отговорът на този въпрос е отрицателен, то тогава не би имало смисъл от каквото и да е произнасяне на тази инстанция по съществото на жалбата, защото би се стигнало до прекратяване на делото. Процесното касационно,както и въззивно производство са образувани единствено по жалби на конституираните частни обвинители Е. и Д.М. и се налага излагане на аргументация в сочения аспект.

Видно от самото наказателно дело, то е водено и решено за осъществено престъпление по чл.249,ал.1 НК. Същото е ситуирано в раздел четвърти „престъпления против паричната и кредитната система“ от глава шеста от особената част на НК „престъпления против стопанството“. Без да е нужно да се излагат основополагащи теоретични разсъждения за обекта на престъпно посегателство в съответствие с накърнените и закриляни обществени отношения, който обект по принцип стои в основата на преценката и на съставомерните елементи по инкриминираното деяние, трябва да се постави въпросът има ли пострадали физически лица по смисъла на чл.74 НПК, за които е налице възможност за конституиране като частни обвинители съгласно чл.76 НПК, доколкото се приема,че те са претърпели имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от процесното престъпление.

Накратко казано, в съдебно заседание пред първата инстанция на 07.10.22 г. /л.54 и сл.от делото/ е разяснено,че въпреки обвинението, насочено срещу банковата система, трайната практика приема, че има пострадали лица, а именно тези, чийто платежен инструмент е ползван неправомерно /или техните наследници/. Затова, като наследници на покойния М. М., чийто е бил процесният платежен инструмент, са конституирани актуалните частни обвинители. Повече уточнения липсват. Въззивната инстанция от своя страна не е взела отношение.

Трябва да се поясни, че наред с твърдяната трайна практика по въпроса /без посочване дори и на едно съдебно решение/, съществува и такава, че предвид ситуирането, очертано по-горе в главата и раздела на особената част на НК на обсъжданото 2 престъпление по чл.249,ал.1 НК, не би могло да има пострадало физическо лице заради характера на засегнатите и респективно закриляни обществени отношения, предмет на регламентация. Има и конкретни становища, че в тези случаи съответните институции, чиито са платежните инструменти, са потърпевши от деятелността, но те не биха могли да бъдат конституирани като частни обвинители, а само като граждански ищци,тъй като не са физически лица.

Затова решаването на проблема би следвало да стъпи на по-всеобхватен преглед на въпроса за това кой се счита „пострадал“ по силата на чл.74 НПК. Без да изпада в дълбоки теоретични разсъждания, този съд няма да отрече,че в последните години се налага становището, отчетено макар и немотивирано от инстанциите по същество,че за приемане на едно лице като пострадал не е необходимо вредите да са елемент от състава на престъплението. Това отговаря на разума на разпоредбата на чл.74,ал.1 НПК, на чл.46,ал.1 ЗНА и на изискванията, установени в Директива 2012/29/ ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.12.12 г.за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР.

За преценка на обстоятелствата дали едно физическо лице носи качеството на пострадал обаче и респективно е допустимо да бъда конституирано като частен обвинител в съдебното производство, трябва да се вземе предвид фактологическата част на обвинението, от която да се извлече, че то търпи вреди от инкриминираната престъпна деятелност. И това е въпрос на конкретика. В този смисъл не може да се счете за състоятелно възражението, че в процесния казус съдът неправилно е разсъждавал по облигационни отношения между Д. М. и частните обвинители, които стоят в основата на наследствените им права и които именно, по правилното уточнение на защитника на подсъдимите в съдебно заседание пред ВКС, водят до заключение, че те законосъобразно са конституирани като частни обвинители. По същество е прието, че са им причинени реални вреди с вмененото престъпно деяние.

Затова тази инстанция намира, че жалбата им, депозирана чрез повереник, се явява допустима и годна за разглеждане в същината на аргументацията.

Оттук насетне ВКС ще вземе отношение по изложените възражения, като първо ще се занимае с тези, очертаващи оплаквания по чл.348,ал.1,т.2 НПК и изискващи размишления за абсолютни основания за отмяна на атакувания съдебен акт, наред с първоинстанционната присъда. Отговорите на очертаните въпроси са предопределящи за съдбата на процесното производство.

1/ И така, твърди се,че въззивната инстанция неправилно се била произнесла по присъдата на ГОС, след като в първата част на диспозитива подсъдимите били признати за виновни, а във втората-оправдани при прилагане на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. Упрекът е, че ВтАС е потвърдил „нищожен“ съдебен акт, който не 3 поражда правни последици. В наказателното процесуално право НИЩОЖЕН СЪДЕБЕН АКТ НЯМА. А доколкото в жалбата се говори и за присъдата като негоден акт, тогава би следвало да се стъпи на плоскостта на конкретни съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, което не е сторено.

Твърдяното противоречие между диспозитив и мотиви, което ще се разгледа по-долу в изложението, не навежда на извод като целения.

Все в светлината на последното казано, въззивната инстанция е взела отношение, при това служебно /л.58,гръб/, преценявайки опредЕ. непрецизност на диспозитива към атакуваната присъда. Правилно е отразено, че съгласно чл.9,ал.2 НК деянието не е престъпно /този съд добавя, че липсват два от признаците на кое да е престъпление- обществена опасност и противоправност/ и затова подсъдимите в тези случаи трябва да бъдат признати за невиновни и оправдани. Приел е, че единството от диспозитив и мотиви установява каква е съдебната воля- дейците да бъдат оправдани и става дума за несъществено процесуално нарушение, което не води до отмяна на атакуваната присъда.

ВКС се солидаризира по принцип със съдебното становище, оспорено в касационната жалба, както бе казано поради претенция за нищожен акт.

Единственото,което може да надгради като теза е,че не е имало никаква пречка въззивната инстанция да поправи обсъждания недостатък на третираната присъда, което той не е сторил. Въпреки това, тъй като иде реч за приета от фактическа страна липса на престъпление, порокът би бил поправим и от касационната инстанция.

2/ Възраженията на плоскостта на негоден съдебен акт са възпроизведени и относно възведения в съдебно заседание пред ВтАС от представителя на прокуратурата недостатък на диспозитива на присъдата на ГОС, съгласно който е пропуснат периодът на престъпната деятелност и е посочена само една инкриминирана дата, при положение че става дума за няколко транзакции в различни дни, с обвинение във връзка с чл.26,ал.1 НК. Спори се с приетото във въззивния съдебен акт, че това е технически пропуск.

Неясно защо, след като соченото неблагополучие е съществувало още от момента на постановяване на присъдата, частните обвинители не са реагирали в насока, че са накърнени техни права и законни интереси по обсъждания повод още с въззивната жалба. Още по-неясно е впрочем как действително са нарушени същите, след като, както правилно е приела въззивната инстанция, финално в диспозитива на присъдата е заложена цялостната вменена на подсъдимите престъпна деятелност /пропусната е само първата дата/, от която те търпят някакви вреди. В този смисъл оплакването се възприема като самоцелно. Още повече, че действително при съвместното разглеждане на присъдата като единство от диспозитив и мотиви отношението на решаващата първа инстанция към осмисляните факти е повече от ясно.

4

3/ Следващият довод за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд е наистина знаменателен и за пълна яснота ВКС ще го цитира буквално:

„Решаващият съд е игнорирал, че има и несъответствие между втория- оправдателния диспозитив на присъдата и диспозитива на мотивите. В оправдателния диспозитив на първоинстанционната присъда съдът се позовал на втората алтернатива на разпоредбата на чл.9,ал.2 от НК, а в мотивите-на малозначителност с явно незначителна обществена опасност, като поради това деянието не било престъпно.

Апелативният съд е приел неправилно, че първата инстанция правилно и обосновано е разгледала поведението на подсъдимите на плоскостта на втората алтернатива на чл.9,ал.2 от НК. При постановяване на присъдата и на атакуваното решение е налице съществено нарушение на процесуални правила от контролните инстанции като са нарушени процесуалните права на частните обвините. Това обстоятелство от една страна не дава възможност на частните обвинители да разберат мотивите на двете съдебни инстанции за оправдаване на подс.Р.Ю. и подс.Д.М. по вмененото обвинение, по отношение на пълния обем на същото, наличието или не на кои точно обстоятелства по чл.9,ал.2 на НК и чл.249,ал.1 на НК във вр.с чл.26 от НК. По същество е налице нарушаване правото на частните обвинители в пълния му обем.“ /л.6 от касационното дело, предпоследен абзац/.

Като оставим настрана,че се говори за нарушени права от контролни инстанции, като до момента на изготвяне на жалбата тя е само една, при преценка съдържанието на възпроизведеното оплакване, този съд стига до несъмнено заключение, че иде реч за непознаване на регламента на НПК и на същностен институт на материалното наказателно право. И тъй като ВКС трябва да отговаря задълбочено не на всякакви, а само на юридически професионално изложени и разумни възражения, ще бъде кратък.