Определение № 1127 от 16.01.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1127 гр. София, 16.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-В, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божана Желязкова

Членове:

Любка Голакова

Десислава Янева-Димитрова като разгледа докладваното от Божана Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514639 по описа за 2025 година

Производство е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 274 – чл. 278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. В. К., пълномощник на Собственици на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находища се на адрес: град София, улица „********, представлявана от управителя Г.К., срещу Определение № 36539 от 01.09.2025 г. по ч.гр.д. № 41163/2024 г., с което СРС, 170 състав е изменил заповед № 33673/27.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 41163/2024 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта за разноските, като е отменил осъждането на И.Т.М. да плати на собствениците на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „********, разноски за адв.възнаграждение над сумата 240 лв. до сумата 2 400 лв.

Сочи се, че извода на първоинстанционния съд, че действията на процесуалния представител се свеждали само до най - обикновено “попълване” на заявлението е неправилен, некоректен и несериозен.

Намира, че от представеното заявление се установява, че то съдържа подробно и значително като обем изложение на всички фактически обстоятелства от които произтича вземането, като освен това са посочени, разгледани и анализирани подробно представените към заявлението писмени доказателства. На основание тези фактически твърдения и анализ са изведени и основанията на всяка една претенция за заплащане на главница и обезщетение за забава. В т. 9 от заявлението са посочени подробно размера и основанието на претендираните суми, основанието за тяхната дължимост, падежа на задълженията и периодите на обезщетенията за забава и техния размер съгласно представените справки за изчисляване на законната лихва. Сочи, че в случая се касае за предявени дванадесет иска за 1 заплащане на претендирани суми /шест за главница и шест за лихва за забава/ с обща претендирана сума от 5 945.39 лева.

С тези и други подобни доводи, моли съда да постанови определение, с което да отмените изцяло обжалваното определение и да присъди разноски в съществено по - висок размер.

Насрещната страна по частната жалба И.Т.М. е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение с подробно изложени в тази насока съображения. По-конкретно поддържа, че жалбоподателят не е посочил нито един аргумент за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради това счита, че твърдението му за незаконосъобразност е бланкетно и неоснователно.

Твърди, че при попълването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, заявителят посочва размер на вземането и основанието, от което същото произхожда. Не се изисква излагане на правна или фактическа обосновка на претенцията, нито извършване правен анализ.

Извън горните доводи, счита, че претендираното адвокатско възнаграждение за подготовката и подаване на бланкетно заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ТПК в размер на 2 400 лв. е прекомерно и не отговаря на фактическата и правна сложност на производството. Същото противоречи на добрите нрави и неговото претендиране представлява по същество злоупотреба с право. Искането към съда е частната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна и необоснована.

Софийски градски съд намира частната жалба за процесуално допустима, а по същество НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.05.2024 г., депозирано от Собственици на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „******** срещу длъжника И.Т.М. за заплащане на дължими и неплатени вноски за управление и поддръжка на общите части на сграда с идентификатор № ***. и за фонд „Ремонт и обновяване“ за месец февруари 2022 г., за месец март 2022 г. и за месец април 2022 г.

Издадена е заповед № 33673 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.10.2024 г., с която е разпоредено И.Т.М. да заплати на Собственици на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „******** сумите, подробно описани в заповедта, както сумата от 118,91 лв. – заплатена ДТ и сумата от 2 400 лв. – адвокатско възнаграждение.

На 20.01.2025 г. длъжникът И.Т.М., чрез адв. Ю.С. е депозирал възражение по чл. 414а, като е изложил твърдения, че претендираните суми за главница, лихви за забава и ДТ са платени.

Във възражението са изложени и доводи, че не дал повод за завеждане на делото и не следва да дължи разноски за адвокатско възнаграждение.

С Определение № 11962 от 12.03.2025 г. СРС е обезсилил заповедта за изпълнение по отношение на платените главници, лихви за забава и разноски за ДТ, но не се е произнесъл 2 по дължимостта за разноските за адв.възнаграждение.

Подадена е частна жалба от И.Т.М. с която е поискано да се намали претендираното адв.възнаграждение до минималния справедлив размер, определен от съда.

С Определение № 8600 от 02.05.2025 г. на СГС, II въззивен състав делото е върнато на СРС, 170 с-в за произнасяне по възражението по чл. 141а ГПК

С обжалваното Определение № 36539 от 01.09.2025 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК, СРС, 170 с-в е изменил заповед № 33673/27.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 41163/2024 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта за разноските, като е отменил осъждането на И.Т.М. да плати на собствениците на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „********, разноски за адв.възнаграждение над сумата 240 лв. до сумата 2 400 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана 3 на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Съгласно горепосоченото решение С-438/22 г. на СЕС, и формираната съдебна практика на ВКС, при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 ДФЕС. Следователно в случая не може да се определи следващия се размер на адвокатското възнаграждение съгласно посочената наредба. Посочените в нея размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Следователно за да определи точния размер на справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение, следва да бъдат съобразени релевантните съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв. критерии.

В контекста на изложеното въззивният съд приема, че заповедното производство не се характеризира с правна и фактическа сложност, в неговите рамки не са събирани доказателства и не са провеждани открити съдебни заседания. Същевременно извършените от процесуалния представител на заявителя действия се свеждат единствено до подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, а претендираното адвокатско възнаграждение се явява приблизително наполовина на общата стойност на сумите, които са претендирани със заявлението по чл. 410 ГПК. С оглед размера на възнаграждението, което се заплаща за осъществена правна защита по дело, като настоящото, и определената ниска степен на правна и фактическа сложност на делото и извършените от адвоката действия, съдът намира, че справедливата парична оценка на предоставената адвокатска услуга в производството възлиза на 240 лв., както правилно е била определена и от първостепенния съд.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

4

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на адв. В. К., пълномощник на Собственици на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находища се на адрес: град София, улица „********, представлявана от управителя Г.К., срещу Определение № 36539 от 01.09.2025 г. по ч.гр.д. № 41163/2024 г., с което СРС, 170 състав е изменил заповед № 33673/27.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 41163/2024 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта за разноскине, като е отменил осъждането на И.Т.М. да плати на собствениците на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „********, разноски за адв.възнаграждение над сумата 240 лв. до сумата 2 400 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1127 гр. София, 16.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-В, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Божана Желязкова

Членове:

Любка Голакова

Десислава Янева-Димитрова като разгледа докладваното от Божана Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100514639 по описа за 2025 година

Производство е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 274 – чл. 278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. В. К., пълномощник на Собственици на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находища се на адрес: град София, улица „********, представлявана от управителя Г.К., срещу Определение № 36539 от 01.09.2025 г. по ч.гр.д. № 41163/2024 г., с което СРС, 170 състав е изменил заповед № 33673/27.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 41163/2024 г. по описа на СРС, 170 с-в, в частта за разноските, като е отменил осъждането на И.Т.М. да плати на собствениците на самостоятелни обекта в режим на етажна собственост в сграда, находяща се на адрес: град София, улица „********, разноски за адв.възнаграждение над сумата 240 лв. до сумата 2 400 лв.