Решение № 446 от 16.12.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 446 гр. Карлово, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320101080 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен от Х. Н. К., ЕГН: ********** с адрес: гр. Б., ул. „В.“ №*чрез адв. С.

Н. против „В. К.“ ООД, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: град С., п.к. ****, район „Л.“, бул. „Д. Н.” №**, ет.*, офис ***, представлявано от управителя С. П. П..

Ищцата твърди, че на 27.04.2023 г. сключила с „В. К.“ ООД договор за паричен заем №5923576, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,32%, годишен процент на разходите – 49,37% .

Съгласно чл.1, ал.3 от процесния договор за паричен заем, ищцата дължала еднократна такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1257.90 лв. Тя усвоила изцяло заемният ресурс, не изплатила сумата по процесната такса, но счита, че не дължи плащания за същата на следните правни основания:

Така предвидената клауза очевидно заобикаляла закона и накърнявала правата на другата страна по облигационното отношение.

Еднократната такса за експресно разглеждане на документи била във 1 фиксиран размер – 1257.90 лв. и в случая липсвала каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. В попълненото от заемателя предложение за сключване на договор за паричен заем не бил посочен размерът на еднократната такса за експресно разглеждане на документи, което означавало, че той не бил запознат с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора. Съгласно чл. 144, т.

9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора.

В чл. 146, ал. 1 ЗЗП било посочено, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не били такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Ищцата била потребител на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП.

Оттук, така предвидената клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга. Тази такса представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се целяло реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

Макар да била предвидена като такса за експресно разглеждане, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума.

Поради невключването на еднократната такса за експресно разглеждане на документи в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от процесната такса.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен 2

ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за експресно разглеждане на документи на чл.1, ал.3 от сключения между нея и ответното дружество Договор за паричен заем №5923576 от 27.04.2023 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

С отговора на исковата молба „В. К.“ ООД, чрез адв. А. Н., оспорва исковата молба. Счита, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на иска, доколкото не са начислявани такса експресно разглеждано и неустойка по процесния договор и тези разпоредби не са произвели действие. Излага подробни съображения и счита, че исковата претенция следва да се отхвърли. Предявява насрещен иск за осъждане на Х.

Н. К. да заплати на „В. К.“ ООД:

- сумата от 982.48 лева – главница по Договор за паричен заем № 5923576/27.04.2023 г.;

- сумата от 126.02 лева – договорна лихва за периода 22.12.2023 г. – 20.06.2024 г. (датата на изтичане на договора);

- законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В насрещната искова молба се твърди, че на 27.04.2023 г. Х. Й. К. е сключила с „В. К.“ ООД договор за паричен заем №5923576, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 2000 лева. С подписване на договора тя се задължила да върне заемната сума на 30 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 83.88 лв. В случай, че клаузата за експресно разглеждане на документи бъде избрана и произведе действие, размерът на вноската с включената такса става в размер на 125.81 лв. В настоящия случай тази клауза не произвела действие и размерът на вноската бил в размер на 83.88 лв., която включвала дължимата главница и договорна 3 лихва. Както изрично било посочено в чл. 1, ал.1, т.2 от Договора, преди сключването му на заемателя е представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Заемната сума била отпусната при фиксиран лихвен процент от 40,32 %, ГПР 49.37 % и общ размер на плащанията – 3774.30 лв., в която били включени главница, договорна лихва и такса за услуга експресно разглеждане на документи. В конкретния случай не била начислена такса за експресно разглеждане на документи, клаузата не в произвела действие и общата дължима сума по договора възлиза на 2516.40 лв., включваща главница и договорна лихва.

Заемополучателят Х. Й. К. заплатила обща сума в размер на 1407.90 лв., с която погасила 1017.52 лв. – главница и 390.38 лв. – договорна лихва за периода 28.04.2023 г. – 21.12.2023 г.

Задължението не било погасено в цялост, което пораждало правния интерес от предявяване на настоящия насрещен иск.

С отговора на насрещната искова молба ответникът, чрез адв. С. К. оспорва насрещния иск и възразява срещу дължимостта на посочените от ищеца суми. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, поради заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно – потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Излага подробни съображения и моли съда да отхвърли насрещния иск. Претендира разноски.

Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни и същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така предявените искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил сумата от 2000 лева. Видно от представения Договор за паричен заем №5923576 от 27.04.2023 г. и погасителен план към него, страните са се 4 договорили сумата да бъде върната на 30 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 83.88 лева, с първа падежна дата 11.05.2023 г., последна падежна дата 20.06.2024 г., сума на договорената лихва – 516.40 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 40,32 % и годишен процент на разходите 49,37 %.

Общата сума, която кредитополучателят следва да върне на кредитодателя е посочена в размер на 2516.40 лева, включваща главница плюс договорна лихва.

В чл.1, ал.3 от договора е предвидено, че за извършена допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се дължи такса от 1250.79 лева. От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и се кредитира от съда изцяло, е видно, че процесната такса, не е начислена и не участва във вноските по погасителния план. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл.26 от ЗЗД. В случая очевидно такъв липсва, тъй като договорната клауза, чиято нищожност се твърди, не е произвела ефект и на практика не съществува в отношенията между страните. Същата не засяга по никакъв начин правната сфера на ищцата и уважаването на иска няма да рефлектира положително върху нея.

Изложените аргументи очертават извод, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес, поради което производството по главния иск следва да бъде прекратено.

По насрещните искове:

Съобразно предявените насрещни претенции и отправените от Х. Н.

К. възражения срещу тях, съдът намира, че от значение за формиране на извод относно дължимостта на претендираните от „В. К.“ ООД суми е преценката за съответствие на договора за кредит с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК.

По възраженията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради накърняване на добрите нрави:

Нормативната уредба да не съдържа общо правило, определящо максимална граница на размера на договорната възнаградителна лихва по договорите за заем или кредит. По своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства. Възможността за договарянето на такава лихва е предвидено в закона – чл.240, ал.1 ЗЗД, а при потребителските 5 кредити тази уговорка е задължителен елемент от съдържанието на договора – арг. чл.4, ал.1, т.5 ЗПК. Законна /мораторна/ лихва пък има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Дължимостта на тази обезщетителна лихва е предвидена в закона - чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като същата не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение, т.е. при срочно изпълнение на парично задължение. С оглед така разяснения характер на тези вземания, може да бъде направен извод, че наличието на клаузи в договора, предвиждащи заплащането на възнаградителна лихва и на мораторна лихва, не са в противоречие с изискванията за добросъвестност.

Клаузата на чл.3, т.5 от процесния договор за кредит предвижда, че ГЛП е фиксиран в размер на 40,32 %, а дневният лихвен процент е 0.11% – чл.3, т.6.

Наведените в отговора на насрещната искова молба доводи за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва съдът намира за неоснователни. Размерът на лихвата не може да се определи като прекомерен, а от там и клаузата, с която е установен като нарушаваща добрите нрави, както и като неравноправна. Същата е изрично уредена в сключения между страните договор по ясен и разбираем начин, като не надхвърля разумните граници за възнаграждение по високорискови кредити. На съда е известна посочената от ответника практика на ВКС, че годишният лихвен процент не следва да надхвърля трикратния размер на законната лихва, но тази практика е поддържана преди приемане на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща годишния лихвен процент, като го обвързва с ГПР, при формирането на който е компонент, до петкратния размер на законната лихва.