Решение № 265 от 30.11.2018, Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И

Е гр.

Ловеч, 30.11.2018 година

. в ИМЕТО НА

НАРОДА

ЛОВЕШКИ

ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ:1.ЕВГЕНИЯ

ПАВЛОВА

2.ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА при секретаря ГАЛИНА АВРАМОВА като разгледа докладваното от съдия ЕВГЕНИЯ

ПАВЛОВА по в.гр. д. № 287 по описа за 2018 година и за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК

Постановено е съдебно решение №179/9.05.2018 г. по гр.д.№159/18 г. от ЛРС, с което е отхвърлен предявения от Д.В.К. с ЕГН ********** с адрес *** против „***“ АД с ЕИК ***с адрес гр. ***иск с прана квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД за заплащане на сумата от 12 203,36 лв. /дванадесет хиляди двеста и три лева и тридесет и шест стотинки/ - платена без основание договорна лихва за периода 16.01.2013 г. до 17.01.2018 г. по договор за жилищен кредит от 12.05.2008 г., ведно със законната лихва от 17.01.2018 г. до изплащане на вземането; отхвърлен е предявения от Д.В.К. с ЕГН ********** с адрес *** против „***“ АД с ЕИК ***с адрес гр. ***иск с прана квалификация чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 203,36 лв. /дванадесет хиляди двеста и три лева и тридесет и шест стотинки/ - имуществена вреда от неизпълнението на задължение за предоставяне на актуален погасителен план по договор за жилищен кредит от 12.05.2008 г., ведно със законната лихва от 17.01.2018 г. до изплащане на вземането; отхвърлено е искането на Д.В.К., с горните данни, за присъждане на сторените разноски и е осъдена на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Д.В.К. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „***“ АД с ЕИК ***с адрес гр. ***сумата от 150,00 лв.

/сто и петдесет лева/ - сторени разноски в производството по делото за процесуално представителство.

В законоустановения срок е подадена въззивна жалба вх.№5641/1.06.2018 г. от Д.В.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, „6-и септември" № 5 чрез:мл. адв. Т.Г. - САК, адрес: ***, партер, срещу Решение № 179 от 08.05.2018г по гр.д. № 159/ 2018г по описа на PC – Ловеч.

Счита, че същото е валидно и допустимо, но неправилно поради неправилно приложение на материалноправните разпоредби.

Твърди, че първоинстанционният съд е приел, че начинът на изчисляване на възнаградителната лихва по сключения между страните по делото договор за кредит е този, уговорен в първоначалния договор от 12.05.2008г, а не този, описан в общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, към който препраща анекса от 06.08.2010 г. Смята, че за да стигне до този извод първоинстанционният съд е приел, че е налице несъответствие (противоречие) между двете уговорки за изчисляване на лихвата, като в този случай правилният, законосъобразният метод бил този, уговорен в първоначалния договор от 12.05.2008г, тъй като тази клауза е уговорена индивидуално, а другата е част от общи условия и се е позовал на разпоредбата на чл. 298, ал. 3 от ТЗ, която е приел за императивна, тъй като защитавала обществен интерес.

Тези изводи на първоинстанционния съд намира за неправилни. Твърди, че действително, разпоредбата на чл. 298, ал. 3 от ТЗ гласи, че при несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното като т. 9 от допълнителното споразумение е договорена изрично, индивидуално между страните и с нея ясно и недвусмислено се дава примат на общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Цитира точният текст на т. 9, а именно „ при противоречие на клаузите на ОУ (за предоставяне на кредити за текущо потребление - коментарът негов с договора за кредит, ще се прилагат общите условия." Твърди, че тази клауза от договора е уговорена индивидуално между страните, в рамките на тяхната гарантирана от закона договорна автономия по чл. 9 от ЗЗД.

Счита, че разпоредбата на чл. 298. ал. 3 от ТЗ действително е императивна и в обществен интерес, но: 1. тази императивност има действие само и единствено срещу страната, изготвила общите условия, 2. обществения интерес представлява защита на интереса на икономически по-слабата страна по договора, страната на потребителя, а не защита на страната, изготвила тези общи условия изпяло по своя воля, която страна е и търговец, тя е професионалист в областта на сключения от нея договор.

Смята, че това следва и от систематичното тълкуване на ал. 3 и останалите разпоредби на чл. 298 от ТЗ (ал. 1 и 2), разпоредбите на чл.

143 - 148 и други от ЗЗП, от които се установява, че целта им е да дадат защита на страната, която приема общите условия по договора, срещу страната (търговец), която ги изготвя. Прави извода, че е видимо, че законодателят е целял да защити не страната, която изготвя общите условия, а напротив - да защити насрещната страна (която не е участвала в изготвянето им и която ги приема, а не предлага) срещу евентуален произвол и злоупотреба с тези общи условия, т.е. разпоредбата на ал. 3 (и останалите) алинеи) на чл. 298 от ТЗ са в полза на икономически по-слабата страна по договора - тази, на която са предложени и е приела общите условия, а не тази, която ги е изготвила и прилага. Оттам прави извода, че разпоредбата не е абсолютно императивна, тя е императивна спрямо търговеца, изготвил общите условия и на защитата, която дава тя. може да се позове приелата общите условия страна, а не и изготвилата ги страна нито пък тази защита може да бъде натрапена на приелата общите условия страна, тъй като ищцата не се позовава никъде на тази разпоредба, още повече, че в конкретния случай за защита не може да става и дума.

Твърди, че в този смисъл е и правната доктрина, като проф.

Александър Кожухаров, „Общо учение за облигационното отношение", 2002г, дял втори, глава втора, стр. 118) и проф. Ангел Калайджиев, „Облигационно право. Обща част", седмо издание, стр. 102)

Именно поради тази причина счита, че ответникът по делото - страната, която е изготвила общите условия (търговска банка), не може да се позовава на чл. 298, ал. 3 от ТЗ, тъй като така той отказва да подчини поведението си с изготвените именно от него общи условия (които не е изготвил под чуждо влияние, а изцяло съобразени с неговата воля), върху които ищецът - потребител не е можел да укаже никакво влияние, и с уговорената изрично от него индивидуална клауза в т.9 от допълнителното споразумение за примат на клаузите на общите условия за кредити за текущо потребление.

В допълнение на гореизложеното, твърди, че ищцата-въззивница притежава в случая качеството на „потребител" по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, а оттам се ползва и със защитата на този нормативен акт и тази защита е трябвало да приложи първоинстанционният съд, а не защитата на чл. 298, ал. 3 от ТЗ и в този смисъл е чл. 147, ал. 2 от ЗЗП, според който при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

Твърди, че така също и § 1 от ДР на ЗЗП - при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите.

Поради това и счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че индивидуалните уговорки относно начина на определяне на размера на договорната лихва не са изменяни. Излага, че те са изменени с подписването на допълнителното споразумение от 06.08.2010 г. и с приемането на общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, като това изрично и индивидуално е уговорено между страните с клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение.

Неправилно счита също и становището на първоинстанционния съд, че се прави смешение между част от индивидуалните уговорки в договора и тези по общите условия за потребителски кредит. Изтъква, че действително в договора от 12.05.2008 г. в т. 7 е описано, че лихвата по кредита е определена като формираща се от БЛП (базов лихвен процент) и надбавка, която е фиксирана на 2.6% и е посочено че „към датата на сключване на настоящия договор базовият лихвен процент е 4.19%" и следователно лихвата се формира от два компонента - фиксиран (надбавка) и плаващ/променлив -БЛП, като е описано, че банката периодично определя стойността на базовия лихвен процент, т.е. той е променливата величина. Счита, че не случайно към момента на подписване на договора (12.05.2008г) стойността на индекса EURIBOR (ноторен факт) е именно 4.19%. Твърди, че в В глава III от ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление е указано, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който се формира от 6-месечния EURIBOR индекс и тази промяна се извършва два пъти годишно. Т.е. не е налице твърдяната от първоинстанционния съд кумулация на клаузи, а конкретизация на начина и периода на формиране и изменение на променливата компонента на възнаградителната лихва - базовия лихвен процент.

Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и да се произнесе по предявените от тях претеции при условията на евентуалност и да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски.

В указания от закона срок е подаден и отговор на въззивната жалба от „***" ЕАД, седалище и адрес на управление гр.***, вписана в търговския регистър към Агенция по вписванията с ЕИК ***, представлявана от главния изпълнителен директор В.М.С., ЕГН ********** и изпълнителния директор Д.Н.Н., ЕГН **********, законни представители на ***"ЕАД гр.София, чрез пълномощника В.Т.- гл.юрисконсулт на "***" ЕАД, Регионален център- Плевен, упълномощена с пълномощно № 11996/20.10.2011 г. на помощник нотариус И.С.при Нотариус per. № *** М.Ш.с район на действие РС-София и нотариално заверено пълномощно на съдържанието с № 11997, том 3, акт № 54, съдебен адрес:***, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че постановеното решение е основателно и правилно.

Изтъква, че в хода на първоинстанционното производство чрез допуснатите по делото доказателства се установило по безспорен начин изложената в отговора на исковата молба фактическа обстановка, а именно: наличие на валидно възникнала облигационна връзка между *** ЕАД и въззивника, произтичаща от договор за жилищен кредит от 12.05.2008 г., съгласно който „***" ЕАД от една страна като кредитор е предоставила на Д.В.К., с ЕГН **********-като кредитополучател, кредит в размер на 28 000 евро за закупуване на недвижим имот, подробно описан в договора за кредит, като срокът за издължаване на кредита е 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване и той е обезпечен със законна ипотека върху недвижимия имот, придобит чрез средствата на отпуснатия кредит.

Твърди, че при сключването на договора за жилищен кредит двете страни са договорили индивидуално механизъм, по който в рамките на договора ще се определя размера на възнаградителната лихва - базисния процент с надбавка от 2,60 пункта и намаление от 0,50 процентни пункта и към датата на сключване на договора лихвения процент е 6,29 %. Сочи, че със споразумението от 16.11.2009 г. страните са потвърдили, че запазват условията по формиране на лихвата, която към този момент е 6,79 %, а със споразумението от 06.08.2010 г. страните отново не са договорили изменение в индивидуално уговорения с договор механизъм за формиране на договорната лихва, който към датата на споразумение от същата дата е 7,29 %.

Смята за правилен изводът на съда, че въззивникът е извършил плащане съобразно индивидуалната договорка в договора в частта относно размера на договорната лихва. Твърди, че в хода на първоинстанционното производство било доказано, че размерът на договорната лихва /стойностите на показателите, включени в него/ не са изменени през целия процесен период и с подписването на споразумението от 06.08.2010 г. на ищеца е предоставен погасителен план за срока на договора. Сочи, че същият отразява дължимите плащания от страна на кредитополучателя, както в срока на гратисния период от 18 месеца, така и след изтичането на този гратисен период до крайния срок на издължаването му. От гореизложеното прави извода, че от своя страна, подписвайки погасителния план с ГПР, неразделна част от допълнителното споразумение, кредитополучателката се е съгласила с размера на лихвения процент от 7,29 %, така както е предложен от банката, с оглед компенсация на приетия от банката гратисен период за връщане на главницата по дълга. Твърди, че допълнителното споразумение отразява взаимната воля на страните да бъде постигнато подобряване обслужването на жилищния кредит. Сочи, че с приетата по делото счетоводна експертиза, неоспорена от ищцата, било доказано несъмнено, че от датата на подписване на споразумението от 06.08.2010 г. до настоящия момент кредитът се издължава по лихвения процент, договорен в т. 3 от него, а именно-7,29 %., а ищцата е заплащала погасителните вноски през целия процесен период. Сочи, че допълнителното споразумение съдържа индивидуално уговорени между страните клаузи, вкл. по отношение на дължимата лихва и остатъчния размер на дълга по кредита и ищцата се е съгласила и е подписала всяко едно условие по споразумението, което е обективирано в писмена форма.