Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3842 от 18.06.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 3376/2024
Вид
Решение № 3842
Подписан
18.06.2025
В сила
18.06.2025
Състав
Татяна Димитрова, Радина Калинова Калева, Румяна Милчева Найденова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 266 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 111 б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл.52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.86, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.2, ал.1, т.3, предл. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл.4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
  • чл.201, пр.1 · Наказателен кодекс
  • чл.201, ал.1 · Наказателен кодекс
  • чл.93, т.7 · Наказателен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 3842 гр. София, 18.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20241100503376 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №21109 от 20.12.2023 г., постановено по гр.д. № 39398/2023 г. по описа на СРС, 125 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от В. П. В., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. ****, със съдебен адрес: гр. София, ул. **** осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, предл. 1 вр. чл.4 ЗОДОВ вр.чл.86, ал.1 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Витоша“ №2, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от повдигнато и поддържано от Прокуратурата на Република България за периода от 30.01.2014 год. до 09.12.2019 год. обвинение в извършване на престъпление по чл.201, пр.1 НК по НОХД №153/2015 год. на СРС, 5 състав, за което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва от 09.12.2019 год. до плащането, ОТХВЪРЛЕН е иска за горницата над уважения размер от 6000 лева до пълния му предявен размер от 15 000 лева, като неоснователен.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба подава ответника, с която оспорва първоинстанционното решение, като неправилно, незаконосъобразно и несъобразено с приетия по делото доказателствен материал. Основното възражение на въззивника е, че по делото не са доказани елементите от фактическия състав, с реализирането на който е възможно да се ангажира отговорността на ответника за заплащане 1 на обезщетение за неимуществени вреди. По – конкретно, оспорва по делото да е установено претърпяването на твърдените от ищеца вреди, изразяващи се в болки, страдания, психически и емоционален дискомфорт и потиснатост, които да са довели до негативно отражение на обичайния му начин на живот и здравословно състояние. Оспорва, че доброто име на ищеца в обществото е уронено, доколкото не е разпространявана информация и не е обявявано публично повдигнатото обвинение. Не са достатъчно ясно формулирани мотивите на съда защо счита сумата от 6 000 лева за справедливо обезщетение, като въззивникът счита, че не са отчетени в достатъчна степен обстоятелствата, сочещи на ниска степен на увреждане. В тази връзка като аргумент посочва, че спрямо него е взета една единствена мярка за процесуална принуда, кратката продължителност на производството в досъдебната му фаза и прочее. Липсват доказателства за причинени трайни вреди върху психическото и физическото здраве на ищеца. Предвид всичко изложено, счита, че са отчетени установените критерии при преценка на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Въвежда възражение за нарушение на съдопроизводствените правила липсата на произнасяне на съда по възражението за погасяване на лихвите по давност. Моли съда да отмени решението в уважителната част, като постанови ново, с което да отхвърли изцяло претенциите.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба подава ищеца, с която оспорва въззивната жалба като недоказана и необоснована. Съобразен е с наличните по делото писмени и гласни доказателства по делото изводът на съда, че в резултат на повдигнатото обвинение поведението на ищеца се е променило, като същият е станал по – тревожен, дистанциран и неконтактен с близките и приятелите му. Оспорва твърденията във въззивната жалба, че е налагана спрямо ищеца само мярка „подписка“, тъй като на 06.01.2015 год. му е забранено да напуска пределите на страната. Въззиваемият не споделя заявеното във въззивната жалба, че доброто име и утвърдените му позиции в професионалната му област не са засегнати в резултат на повдигнатото обвинение. Цитира конкретния части от мотивите на атакуваното решение, с които аргументира позицията си, като подкрепя изводите на съда по съответните въпроси. Според въззиваемия, достатъчно било обстоятелството, че престъплението за което му е повдигнато обвинение е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК за да се обоснове висока степен на увреждане и засягане, към което прибавя и целия период от повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда. Счита, че първоинстанционния съд правилно е преценил справедливия размер, съобразно дадените в константната и задължителна съдебна практика по въпроса. Моли съда да отхвърли въззивната жалба, а обжалваното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което 2 подлежи на разглеждане по същество.

Отговорът на въззивната жалба е подадена в срока по чл.263, ал.1 ГПК, допустим е, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 30.01.2014 г. бил привлечен като обвиняем по образувано ДП № 3М 15068/2013 г. по описа на 08 РУП-СДВР, пр. пр. № 28054/2013 г. по описа на СРП, за престъпление по чл. 201, ал. 1 НК, като на 20.04.2014 г. срещу него бил внесен обвинителен акт в съда. Твърди, че с Разпореждане от 09.04.2014 г. по НОХД № 3354/2014 г. на СРС, потвърдено с Определение от 09.07.2014 г. на СГС съдебното производство било прекратено и делото било върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правата на обвиняемия. Посочва, че с Постановление от 26.08.2014 г. отново бил привлечен като обвиняем за същото престъпление и с обвинителен акт от 06.01.2015 г. бил предаден на съд. Поддържа, че с Присъда от 09.12.2016 г. бил оправдан, като същата била протестирана, но окончателно потвърдена с Решение от 09.12.2019 г. на СГС. Твърди /съобразно молба уточнение от 20.09.2023 г. /, че за периода, за който Прокуратурата повдигнала и поддържала обвинение срещу него: от 30.01.2014 г. /когато с постановление е привлечен като обвиняем/ до 09.12.2019 г. /датата на влизане в сила на присъдата/, изживял неимуществени вреди – телесни и психически увреждания, болки, страдания, тревога и стрес от явяването на съдебни заседания пред две съдебни инстанции; сърцебиене, хипертония, стягане и силни болки в гръдната област; повишаване на кръвната захар, водещо до преддиабетно състояние; проблеми със съня; уронване на честта и доброто му име в обществото, пред роднини и приятели. Поради изложеното, предявява иск за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди /съобразно молба уточнение от 20.09.2023 г. / в размер на 15000 лв., заедно със законната лихва от предявяването на иска до плащането. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Прокуратура на Република България депозира отговор, с който искът се оспорва при възражения, че ищецът не е претърпял описаните в исковата молба вреди в причинна връзка с повдигнатото му обвинение. Оспорва размера на претендираното обезщетение, като неотговарящо на критериите за справедливост.

Поддържа, че наказателното производство е приключило в разумен срок на досъдебна фаза и не е довело до по-необичайни и интензивни неудобства за ищеца, а Прокуратурата не следвало да отговаря за продължителността на производството в съдебната фаза. Развива аргументи, че при преценка на влиянието на наказателното дело върху ищеца следвало да се 3 съобрази, че срещу него имало и други такива. Счита, че не са доказани твърденията за претърпени телесни и психически увреждания, тревога, стрес, хипертония, сърцебиене, накърнени чест и добро име. Моли искът да бъде отхвърлен, респективно – да бъде присъдено обезщетение в по-малък размер и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, заплатен от ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.3 пр.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. С оглед така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказано от ищеца, че привлечен като обвиняем, а впоследствие му е било повдигнато обвинение с обвинителен акт, в извършване на соченото престъпление, като наказателното производство е продължило през сочения период; наличие на оправдателна присъда, т.е. съдебен акт, с който ищеца е признат за невиновен по повдигнатите му обвинения; че е претърпял вреди, пряка и непосредствена последица от действията на правозащитните органи. Отговорността по ЗОДОВ е обективна, следователно ищецът не трябва да доказва вина при вредоносните актове на правозащитния орган. Държавата отговаря по доказаната материалноправна претенция, независимо от наличието на вина у правозащитния си орган.

Страните по делото не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че ищеца – въззиваем е привлечен като обвиняем за престъпление с правна квалификация чл.201, ал.1 НК. С Постановление от 30.07.2013 г. на СРП по пр. пр. № 28054/2013 г. е образувано досъдебно производство за това, че на неустановена дата през м.

07. 2013 г. в гр. София, длъжностно лице при „Транспорт Строй“ АД, ЕИК 201707767 е присвоило чужди вещи, връчени в това му качество – 243, 5 литра дизелово гориво, собственост на „Транспорт Строй“ АД, ЕИК 201707767 – престъпление по чл. 201 НК. На 30.01.2014 г. с Постановление на разследващ полицай при 08 РУП-СДВР ищецът – въззиваем е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 201, пр. 1 НК и му е взета мярка за неотклонение "подписка", а на 31.01.2014 г. постановлението за привличане му е предявено, разпитан е в това му качество и му е предявено разследването. На 20.02.2014 г. е внесен обвинителен акт в СРС срещу ищеца, като е образувано НОХД № 3354/2014 г. С присъда от 09.12.2016 г., съдът е признал подсъдимия за невиновен и е отменил наложената му мярка за неотклонение "подписка". По протест на Прокуратурата от 21.12.2016 г., е образувано ВНОХД 3575/2019 г. на СГС. С Решение № 1022/09.12.2019 г. СГС е потвърдил присъдата на СРС, като решението му е било окончателно и е влязло в сила на същата дата.

Ищецът претендира обезщетение на причинените му неимуществени вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство. Спорен между страните е въпроса, с оглед въведените от въззивника възражения във въззивната жалба, относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и реално претърпени вреди в сочения от ищеца – въззиваем обем.

На тези въпроси съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в даденото тълкуване в ППВС № 4/1968 г., т. 11, и според същата обезщетението за 4 неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД. Понятието за справедливост по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението. Последното означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира конкретно претърпените вреди, като с правно значение са само действително търпените неудобства в резултат на обвинението.