Решение № 269 от 19.07.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. Карлово, 19.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Ц.а Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320100076 по описа за 2024 година

Производството е по с иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, предявен от М. С. М., ЕГН: ********** от с. Д., обл. П., ул. „*-та“ № **, съдебен адрес: гр. П., ул. „Р. Д.“ № **, ет.*, офис *, чрез адв. К. К. против „А.

Ф.“ АД, ЕИК: ************ (универсален правоприемник на „А. Ф.“ ООД, ЕИК *************), със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „И. В.“, ул. „Б.“ №*, бл.*. ет.*.

В исковата молба се твърди, че на 27.11.2021 г., между страните е сключен договор за кредит, по силата на който в полза на ищеца е отпуснат кредит в размер на сумата от 1000,00 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта „Бяла Карта“ с № 968621. Ищецът можел по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на валидност на договора се задължавала да възстанови „текущото задължение“, което било усвоено през месеца.

В чл.15, ал.1 от договора било регламентирано обезпечение по кредита, като се задължавал в срок от 3 работни дни да предостави лице с 1 осигурителен доход от 1500 лева заплата, което да работи минимум шест месеца на трудово правоотношение, да няма кредитна история, да не е поръчител на други кредити на ответника. В противен случай се дължала неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото задължение.

Ищецът твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика била установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, била несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита.

Определената в договора неустойка представлявала скрито оскъпяване на кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът, на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Неустойката, предвидена в договора била нищожна, тъй като била 2 уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните обстоятелства:

Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.

Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката била начислена за покрИ.не именно на тези разходи.

Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покрИ.ли от ГПР и по този начин се нарушавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон.

Съгласно чл.71 ЗЗД, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго – натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 50 лева, представляваща сума, получена при начална липса на основание по недействителния Договор за кредит „Бяла 3

Карта“ № 968621 от 27.11.2021 г., с която ответникът се обогатил неоснователно за негова сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се и разноските по делото.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество, чрез юрк. И. Н., е депозирало отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. В отговора се посочва, че на 27.11.2021 г. ответникът М. С. М., като кредитополучател, е сключил с „А. Ф.“ АД, като кредитодател, Договор за кредит „Бяла Карта“ № № 968621. По силата на договора на ответника била предоставена сумата от 1000 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инстР.т – платежна карта, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на Договора. Сочи се, че с финансовият продукт „Бяла карта“ не бил вносков продукт, а револвиращ кредит, при който задължението от кредитополучателя се изплаща на равни седмични/месечни вноски, а кредитополучателят сам решава как и кога да усвои сумата. върди се неоснователност на исковите претенции. Посочва се, че в закона липсва ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва и нямало правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя. В сключения договор било спазено единственото ограничение, предвидено в закона, за размера на годишния процент на разходите съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът посредством Стандартен европейски формуляр бил информиран за условията по кредита преди сключването на договора. Задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло от действията на потребителя. В исковата молба не била въведена никаква конкретна обосновка относно твърденията за противоречие на фиксирания годишен лихвен процент с добрите нрави.

Твърди се, че нямало противоречие с добрите нрави, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решавал дали иска да я ползва или не при посочената цена. Трябвало да се отчете и обстоятелството, че кредиторът не бил банка, а за задълженията на кредитополучателя не били дадени обезпечения, като повишеният риск оскъпявал финансовия ресурс. Посочва се, че ако съдът счете клаузата за размера на възнаградителната лихва за нищожна, тя не следвало да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до 4 допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва. В противен случай ищецът би се обогатил неоснователно. Ищецът бил надлежно информиран за уговорения лихвен процент, вкл. и за условията за прилагането му, доколкото бил посочен размерът на лихвения процент и че същият бил фиксиран. Твърди се, че кредиторът е спазил разпоредбата на чл.

19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при уговорката за неустойка и че същата не заобикаля ограничението по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК - предвидената в договора неустойка представлявала санкция за неизпълнение на договорното задължение за осигуряване на допълнително обезпечение. Ако ответникът настоявал да получи обезпечението си преди сключване на договора, то той не би предоставял по-различна услуга от тази на свои конкуренти - банки.

Твърди се, че неустойката не била включена в уговорения по договора годишен процент на разходите съобразно изискванията на законодателя в чл.

19, ал. 4 от ЗПК и предвид това, че се изчислявал към момента на сключване на договора, към която дата кредиторът нямало как да знае дали заемателят ще изпълни поетите с договора задължения. Предвидената неустойка не била уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречала на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката се начислявала единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло и само от действията на потребителя.

Възразява се срещу твърденията за неравноправност на посочените в исковата молба клаузи, доколкото се твърди, че ищецът бил запознат с условията на договора преди сключването му посредством Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че ищецът не бил доказал наличие на противоречие с добрите нрави на оспорените клаузи. Моли съда да отхвърли иска и да присъди н ответното дружество разноските по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.

От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От приложения по делото Договор за кредит „Бяла карта“ от 5

27.11.2021 г., се установява, че „А. Ф.“ ООД е предоставило на ищеца револвиращ кредит от 1000 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инстР.т – кредитна карта. В чл.4 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема 43.20 % и годишен процент на разходите – 45.90 %.

В чл. 20 от договора е уговорена и клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която е в размер на 10 % от стойността на усвоената е непогасена главница. Неустойката е включена в текущото месечно задължение и се начислява за всяко отделно неизпълнение. В чл. 15 от Договора е предвидено задължение за кредитополучателя, в рамките на пет дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва да отговаря на конкретно посочени в договора изисквания – да е физическо лице, навършило **години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се дължи посочената неустойка от 10 % от стойността на главницата, която се начислява за всяка просрочена месечна погасителна вноски.

Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, и неравноправна поради нейната прекомерност – нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК.