Решение № 348 от 31.05.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 348 гр. София, 31.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 9-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светла Станимирова

Членове:

Рени Ковачка

Васил Василев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Васил Василев Въззивно търговско дело № 20231001000664 по описа за 2023 година

Производството е по чл.267 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Лено“АД против Решение № 260102 от 24/02/2023 г., постановено по т.д. №341/20г. на СГС в частта му,с която са отхвърлени предявените от дружеството искове, а именно за :

1. EUR 485.59 (четиристотин осемдесет и пет евро и петдесет и девет евро цента) разлика до предявения иск за договорна лихва в размер на EUR 2,867.68 (две хиляди осемстотин шестдесет и седем евро и шестдесет и осем евро цента);

2. EUR 10,275.91 (десет хиляди двеста седемдесет и пет евро и деветдесет и един евро цента) - неустойка за периода от 01.03.2018 г. до 06.12.2018 г.;

3. EUR 2,703.64 (две хиляди седемстотин и три евро и шестдесет и четири евро цента) - такса за предсрочно погасяване на заема, както и отхвърлената част за разноски за нотариални покани за предсрочна изискуемост до размера от EUR 450.00 (четиристотин и петдесет евро) и EUR 750.00 (седемстотин и петдесет евро) - неустойка за неизпълнение на обещание за предсрочно погасяване на заема в размер.

В жалбата са изложени подробни съображения относно незаконосъобразността на обжалваната част от решението.Иска се решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение,с което предявените искове бъдат уважени изцяло.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от ответниците.

1

По делото е постъпила въззивна жалба от З. Д. А. против Решение № 260102 от 24/02/2023 г., постановено по в.гр. д. № 341/20г. VI-9 св СГС, в частта му , с която е уважен установителния иск по чл. 422, ал. 1 ТПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в полза на ищеца “ЛЕНО“ АД” е ЕИК 203217465, за сумата от 14 969,28 евро, представляваща главница по договор за заем бизнес кредит е кл. № 5722/29.12.2017 г., периода 13.12.2019 г.- 15.02.2021 г., сумата от 2382, 09 евро-възнаградителна лихва за периода 30.01.2018 г,- 02.09.2018 г. и сумата от 12,27 евро разходи по изпращането на покана за обявяване на предсрочна изискуемост. В жалбата са изложени подробни съображения относно незаконосъобразността на обжалваната част от решението.Иска се решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение,с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ищеца по делото „Лено“АД,с който оспорва подадената жалба.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ЕТ „ З.-З. А.“ против посоченото по-горе решение в частта му,с която са уважени предявените от дружеството искове. В жалбата,която е индентична по съдържание с жалбата на З. Д. А. са изложени подробни съображения относно незаконосъобразността на обжалваната част от решението.Иска се решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение,с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се направените по делото разноски.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ищеца по делото „Лено“АД,с който се оспорва подадената жалба.

По делото е постъпила и частна жалба от „Лено“АД против определение от 09.06.23г. по т.д.№341/20г. на СГС в частта, с която е уважена молба за изменение в частта за разноските на Решение № 260102 от 24.02.2023 г„ постановено по т. д. № 341/ 2020 г. по описа на Софийски градски съд, TO, VI-9 състав, депозирана от адв. С. Й. Д. и на същата е присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в размер на 1,102.40 лв. В жалбата са развити подробни съображения относно незаконосъобразността на определението.

От страна на въззиваемите по частната жалба не е постъпил отговор.

Софийският апелативен съд , като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в същата оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства намира следното от фактическа и правна страна:

Страните не спорят по фактите установени от първоинстанционния съд в 2 обжалваното решение, а по направените от съда правни изводи, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, поради което относно правилно установената фактическа обстановка по правния спор между страните настоящият въззивен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК.

Софийският апелативен съд счита,че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,поради което следва да бъде потвърдено. Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът е обвързан от направените от жалбоподателя оплаквания в жалбата.

По въззивната жалба от „Лено“АД

Относно отхвърлената част за договорната лихва за периода от 03.09.2018 г. до 29.11.2018 г. за сумата от EUR 485.59 се подържа,че съдът неправилно отхвърлил иска позовавайки се на т.2 от ТР №3/2017 на ОСГТК на ВКС , съгласно което при обявяване на заема за предсрочно изискуем възнаградителна лихва се дължи само до датата, на която настъпва предсрочната изискуемост.В случая предсрочната изискуемост на заема е настъпила на дата 02.09.2018г., когато са връчени нотариални покани на ответниците и договорна лихва по заема е начислявана до 29.11.2018г.Според жалбоподателя тълкувателно решение от 27.03.2019г. по Тълкувателно дело №3/2017г.на ОСГТК на ВКС е от дата 27.03.2019г. като до този момент в съдебната практиката по сходни казуси е приемано,че при настъпила предсрочна изискуемост договорна лихва, съгласно разпоредбите на съглашенията е дължима. Подържа се,че не би следвало да се изисква от кредитора да съобразява действията си с акт, който все още не е действащ.

За да отхвърли предявения иск за частта от вземането представляващо сумата EUR 485.59 СГС е приел,че валидността на договорното основание е предпоставка за установяване на точния размер на претенцията. Съдът се е позовал на т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС според което - при обявяване на заема за предсрочно изискуем възнаградителна лихва се дължи само до датата, на която настъпва предсрочната изискуемост, в случая – заемът е обявен за предсрочно изискуем на 02.09.2018 г. като е даден 7- дневен срок за изпълнение.

При това положение и с оглед изчислението и проверката, направена с експертното заключение – непогасената договорната лихва до посочения момент възлиза в размер на 2 382,09 евро. Поради това съдът е уважил иска за тази сума като за разликата до пълния му предявен размер от 2 867,68 евро иска е отхвърлен.

Съдът счита,че становището на СГС е законосъобразно. Съгласно мотивите на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2020 гр.София, 28.03.2023 год. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2020 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС е прието,че в правната теория се приема, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Приема се също, че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със 3 задължителното тълкуване, още от момента на приемането й. Така се обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване.Приложено към настоящия случай ,с оглед на това тълкуване, следва да бъде споделено позоваването от страна на решаващия съд на момента, до който се начислява договорната лихва- момента на настъпване на предсрочната изискуемост.Макар,че в случая същата е настъпила на 02.09.2018 г. когато все още не е било постановено тълкувателно решение от 27.03.2019г. по Тълкувателно дело №3/2017г.на ОСГТК на ВКС,то с оглед даденото тълкуване на закона и посоченото по-горе относно ретроактивното действие на тълкувателното решение още от момента на приемане на тълкуваната разпоредба ,следва да се приеме,че и към 02.09.2018 г. да не е било постановено тълкувателното решение от 27.03.2019г. по Тълкувателно дело №3/2017г.на ОСГТК на ВКС,то същото има ретроактивно действие от момента на приемане на нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ.

Подържа се в жалбата,че решението относно отхвърлената неустойка за периода от 01.03.2018 г. до 06.12.2018 г. в размер на EUR 10,275.91 е незаконосъобразно.Според жалбоподателя предвидената в договора неустойка отговаря на основните си функции да обезпечи и обезщети кредитора и да санкционира длъжника, който сам се е поставил в условията на неизправна страна и носи отговорност за това,както и че основната цел на неустойката е превантивната - да стимулира страните по облигационното правоотношение към точно и добросъвестно изпълнение на поетите с договора задължения, като обезпечава точното реализиране на същите. Жалбоподателят се позовава на практика на ВКС,съгласно която клауза за неустойка в по-голям размер от този договорен в настоящия случай /0,23% на ден/ не е нищожна.

За да произнесе по тази част от жалбата съдът взе предвид следното:Съгласно чл. 2.3. (с) от процесния договор, в случай, че заемополучателят не изпълни, което и да е от задълженията си по този договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0, 23 % върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за главница, лихва и неустойки за забава по договора.За да постанови обжалваното решение в тази му част съдът е приел,че съгласно ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №1/2009 г. на ОСТК, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона, поради което за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Нормата на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД предвижда, че са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. Тази разпоредба намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл. 288 от ТЗ. Накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, съставляващи част от действащото право.Нищожна като нарушаваща принципа на 4 справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване е договорната клауза за неустойка, когато заплащането й би създало неравностойност на насрещните задължения по договора или би надхвърлило присъщите й обезпечителни и обезщетителни функции.

Докато прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставянето й с вече настъпилите вреди от неизпълнението, нищожността й следва да се преценява към момента на сключване на договора. Критериите за тази преценка, според в ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. 1/2009 г. на ОСТК, следва да проверят съответствието на уговореното отнапред обезщетение за неизпълнение с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Така неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. При неустойка за забава, каквато е претендираната, целта на същата е да обезщети вредите на кредитора за периода докато е налице неизпълнение.

Съдът в настоящия му състав изцяло споделя мотивите на решаващия съд в тази им част.На практика ,така както е договорена неустойката, същата следва да се начислява не само върху дължимата главница,но и върху натрупаната до този момент мораторна лихва.В следствие е предвидено натрупването на лихва /макар и договорена под формата на неустойка / върху лихва /мораторната такава/,което е недопустимо по българското право.От друга страна дори и само размера на така начислената неустойка води до значително увеличаване на дълга чрез формирането на неустойка,която по размер на ден /0,23%/ надвишава четири пъти размера на договорената на дел мораторна лихва /0,0666..%/. В следствие на това се постига неоснователно обогатяване на кредитора,което е в пълен разрез с целта на сключване на договора.От друга страна, при положения,че кредита е обезпечен с ипотека върху имот,събирането на същия е максимално гарантирано,което налага извод за значително надхвърляне на обезпечителни и обезщетителни функции на неустойката.