Решение № 622 от 15.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 622 гр. Стара Загора, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: В. Тенева при участието на секретаря Ивелина Б. Костова като разгледа докладваното от В. Тенева Гражданско дело № 20265530100212 по описа за 2026 година

Предявени са обективно кумулативно съединени установителен и осъдителен искове както следва: с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК и и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по договор за паричен заем L330078 от 01.09.2023г.

Ищецът Ц. Б. С. твърди, че между него и „ЮтеКредит България” ЕООД бил сключен Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г.

Съгласно Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г., ищецът трябвало да върне сумата по кредита в общ размер на 4414,83 лева, при сума на получаване 4000 лева, при лихва от 0 лева и такса за разглеждане в размер на 414,83 лева, при ГПР: 49,43 % и ГЛП: 0%

Съгласно Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г., ищецът следвало да заплати и такса за разглеждане в размер на 414.83 лева.

Ищецът сочи, че погасил Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г. като е заплатил сумата от 4300 лева.

Счита, че такса за разглеждане в размер на 414,83 лева по Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г., била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.21 ал.1 и чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

Твърди, че възможността за събиране от потребителя на такси и 1 комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г, в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната такса предвиждаща заплащането на еднократна такса в размер на 78.63 лева е нищожна, тъй като чрез същата се води до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК е в явно противоречие с чл.10а от ЗПК.

На следващо място, в правната доктрина и съдебна практика безспорно било прието, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.

№5093/2007г, определение.№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1,предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.

26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитния ми с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение, таксата е нищожна като противоречаща на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата която се претендира чрез нея се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски 2 кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената такса е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза предвиждаща заплащането на еднократна такса, в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер на над размера на отпуснатия кредит.

По този начин, клаузата предвиждаща заплащането на допълнителна услуга е неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г.

Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции , е нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по т.д.№ 818/2009г, II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.№ 324/2018г

Също така имат и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато е клаузата за заплащане на еднократна такса В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз- Решение по дело С618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.

Моли съда да приеме, че такса за разглеждане в размер на 414.83 лева по Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на 3 чл.10а, чл.21 ал.1 и чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП моли съда на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД да осъди ЮтеКредит България ЕООД, да му заплати сумата в размер на 300 лева, недължимо платена като такса за разглеждане по Договор за кредит №L330078 на 01.09.2023г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Претендира разноски и моли претендираните суми да бъдат заплатени с пощенски запис на името на ищеца.

В срока по чл. 131 от ГПК е подаден писмен отговор от ответника, в който правят признание на исковете по основание и размер. Молят съда да постанови решение по делото по реда на чл. 237 от ГПК.

Възразяват срещу доказателственото искане на ищеца. Считат, че предвид направеното от тях признание на исковете няма спорни факти, които да се нуждаят от доказване.

Молят на основание чл. 78, ал. 2 ГПК да не бъдат осъждани на разноски, тъй като с поведението си не били дали повод за завеждане на делото и признали иска срещу тях. Твърдят, че ищецът не се е свързвал с тях с искане за преразглеждане на условията по договора и/ или не е изпращал извънсъдебна покана за връщане на платената такса.

В случай, че все пак съда присъди разноски в полза на ищеца, правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Молят при присъждане на разноски съда да се съобрази с Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, с което се прие, че националната Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа (Наредбата) противоречи на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. В Решението е посочено, че „цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени." Националният съд не е длъжен да се съобрази с предвидения в Наредбата размер на възнаграждението за съответното процесуално действие, а е само ориентир.

Съдът е този, който преценя вида на спора, интереса, вид и количество на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай делото без правна и фактическа сложност, налице било признание на иск от ответника, адвокатът на ищеца подал бланкетна искова 4 молба, която била подготвена за дела между страните, нямало явяване и подготовка за съдебно заседание, запознаване със съдебна експертиза и др.

В случай, че съдът приеме че на ищеца се дължат разноски, то възнаграждението на адвоката да бъде значително под минималния праг на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа и да е не повече от 200,00 лв.

В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба, чрез процесуален представител - адвокат, с която заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по доклада.

Моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените разноски.

Ответникът не се представлява. От негова страна има депозирана писмена молба от 22.05.2026г., в която прави признание на иска и моли да не бъде осъждан на разноски.

Съдът, като прецени доказателствата по делото намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приложеното като доказателство по делото Договор за кредит от 01.09.2023г., сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД и ищецът Ц. Б.

С., страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 4000 лв., като са посочени следните параметри на заема: ГЛП – 0%; ГПР – 49,43%; такса за разглеждане – 414,83 лв.

Ищецът е погасил Договор за кредит L330078 от 01.09.2023г., като е заплатил сумата в размер на 4300 лв.

Съдът, като взе предвид направеното изявление от ответника с отговора на исковата молба, а именно, че признава иска, както и че е налице искане на ищеца за постановяване на решение при признание на иска, намира, че не са налице пречки за постановяване на решение в съответствие с разпоредбата на чл. 237 от ГПК. Съгласно сочената разпоредба, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите си е достатъчно да укаже, че то се основава на признанието на иска.

В случая са налице всички процесуални предпоставки за постановяване на решение по реда на чл. 237 от ГПК. Признатото право не противоречи на закона или добрите нрави. Предвид изложеното и направеното признание на 5 иска, съдът намира, че следва да бъде уважен предявения от ищеца иск.

По разноските:

Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Изключение от правилото е ал. 2 на същата разпоредба. За да се приложи хипотезата на чл.

78, ал. 2 от ГПК е необходимо наличието на две кумулативни предпоставки: ответникът да не е дал с поведението си повод за завеждане на делото и да е налице признание на иска. В процесния случай безспорно е налице втората предпоставка - признание на иска в хода на производството по делото, но липсват данни, от които може да се направи извод, че ответната страна не е дала повод за завеждане на делото. С оглед на горното съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски.