Решение № 1159 от 15.11.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1159 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветко Лазаров

Членове:

Ралица Димитрова

Нина Стойчева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20231000502566 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Със съдебно решение № 261063 от 07.08.2023 г., постановено по гр.д. № 504/2021 г. по описа на СГС, ГО, 21-и състав съдът е отхвърлил предявените от З. К. С., ЕГН ********** срещу ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ и ОКРЪЖЕН СЪД- СТАРА ЗАГОРА осъдителни искове с правно основание чл.

49 вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 26 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, сумата от 12 652 лв. - обезщетение за имуществени вреди вследствие публична продан на имот, сумата от 7 488,07 лв.- мораторна лихва върху главницата от 12 652 лв. от 18.03.2015 г. до 14.01.2021 г., сумата от 3335 лв. - обезщетение за вреди за съхраняване на предадени за отговорно пазене вещи от 08.05.2015 г. до 15.01.2015 г. и ежемесечна сума от по 50 лв.- наем от 11.01.2021 г. до датата на обратно предаване на движими вещи, с твърдение за причиняването им от решение № 362 от 15.03.2010 г. по в. гр. д. № 238/2010 г. на ОС-Пловдив, отменено с решение № № 242 от 10.10.2017 г. по гр. дело № 1488/2017 г. ВКС ІV г.о. и решение № 28 от 17.03.2008 г. по ВНЧХД № 46/2008 г. на ОС- Стара Загора, 1 отменено с решение № 7 от 24.01.2017 г. по наказателно дело № 1299/2016 г.

ВКС І н.о. С оглед изхода на правния спор съдът е разпределил разноски като е присъдил в полза на ОС-Пловдив сумата от 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Недоволен от съдебното решение е останал ищецът З. К. С., който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба. Със същата поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в случай на постановяване на неправилен съдебен акт, държавата не може да отговаря в лицето на правораздаващия орган извън хипотезите, предвидени в ЗОДОВ.

Сочи, че въпреки, че настоящия правен спор не попада в предметния обхват на посочения закон, държавата следва да понесе отговорност за вредите от постановяване на съдебен акт, който по установения ред е признат за неправилен. Излага становище в подкрепа на възражението си и иска от настоящия съдебен състав да отмени обжалваното решение в неговата цялост и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на ответника ОКРЪЖЕН СЪД-СТАРА ЗАГОРА, с който се поддържа становище за правилност и законосъобразност на обжалването решение. Сочи се, че постановяването на неправилен съдебен акт, не означава, че правораздаващият орган е нарушил процесуалните правила при разглеждане и решаване на правния спор, предвид което не е налице противоправно поведение и съответно липсва една от кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по реда на чл. 49 ЗЗД. Иска се въззивният съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Отговор на въззивната жалба е постъпил и от ответника ОКРЪЖЕН СЪД-ПЛОВДИВ, който намира същата за неоснователна. Навежда, че в рамките на първоинстанционното производство въззивникът, който носи доказателствената тежест, не е съумял да събере доказателства, от които да може да се направи обосновано заключение, че съдебния състав на този съд е проявил противоправно поведение. В тази връзка поддържа, че волята на състава на съда при разглеждане на процесното гражданско дело е формирана на базата на събрания пред него доказателствен материал при съобразяване на задължителната сила на постановената срещу ищеца присъда по правилото на 2 чл. 300 ГПК, поради което не е налице противоправно поведение, което да е основание за ангажиране на отговорността на държавата по правилата на чл.

49 ЗЗД. С оглед изложеното иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК.

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от наведените в жалбата възражения.

Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо.

Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателите досежно законосъобразността на обжалваното решение.

Разгледана по същество въззивната жалба на З. С.

ОСНОВАТЕЛНА. е ЧАСТИЧНО

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

От представените по делото доказателства се установява, че първоинстанционният съд е сезиран от З. К. С. с иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 26 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, обезщетение за имуществени вреди вследствие публична продан на имот в размер на 12 652 лв., ведно с мораторна лихва за периода от 18.03.2015 г. до 14.01.2021 г. и за имуществени вреди в 3 размер на 3 335 лв.-разходи за съхраняване на предадени за отговорно пазене вещи от 08.05.2015 г. до 15.01.2015 г., както и за сторени разходи за наем за периода от 11.01.2021 г. до датата на обратно предаване на движими вещи в размер на 50 лв. Фактическите основания, на които почиват претенциите, са постановени неправилни съдебни актове - решение № 362 от 15.03.2010 г. по в.гр.дело № 238/2010 г. на Окръжен съд - Пловдив, отменено с решение № № 242 от 10.10.2017 г. по гр. дело № 1488/2017 г. по описа на ІV г.о. на ВКС, и решение № 28 от 17.03.2008 г. по ВНЧХД № 46/2008 г. на Окръжен съд Стара Загора, отменено с решение № 7 от 24.01.2017 г. по наказателно дело № 1299/2016 г.по описа на І н.о на ВКС.

Пред въззивния съд страните не спорят, а се установява и от представените писмени доказателства, че срещу З. К. С. е подадена тъжба от Д. Г. И. за извършване на престъпление по чл. 148 ал. 2 във вр. с ал. 1 т. 1 и 3 НК, по която е образувано НЧХД № 912/2007 г. по описа на Старозагорския районен съд. С присъда № 220 от 14.12.2007 г. по това наказателно дело, той е признат за виновен по повдигнатото обвинение. Присъдата е потвърдена ОССТАРА ЗАГОРА с решение от 17.03.2008 г. по ВНЧХД № 46/2008 г.

Страните не спорят и за това, че вследствие влязлата в сила присъда, Д.

И. предявява и граждански иск за обезщетение на вреди от престъпното поведение, по който е образувано гр. дело № 1483/2008 г. на Старозагорския районен съд. С решение № 72 от 15.10.2009 г. по гр. дело № 1483/2008 г. З. К.

С. е осъден да заплати обезщетение в размер на 1 500 лв., ведно със законната лихва от 04.04.2007 г. до окончателното изплащане на сумата, и направените по делото разноски в размер на 90 лева. Решението е потвърдено с решение № 362 от 15.03.2010 г. по в. гр.дело № 238/2010 г. по описа на ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ и е влязло в сила на същата дата. На основание влязлото в сила решение, с разпореждане от 14.01.2011 г. Старозагорският районен съд издава изпълнителен лист срещу З. К. С., въз основа на който Д. И. инициира образуването на изпълнително дело № 20118680400025 на ЧСИ Р. М..

Безспорно е пред въззивната инстанция, а се подкрепя от събраните писмени доказателства, че впоследствие посоченото по-горе изпълнително производство е изпратено на

ЧСИ Д. Д., при който е образувано като изпълнително дело № 20128670400097. Като взискател по делото са присъединени и други кредитори на З. С., в това число и държавата за 4 дължимите й публични вземания.

Няма спор между страните, че в рамките на изпълнителното производство ЧСИ пристъпва към продажба на имот, съставляващ дворно място в с. Средногорово, в което длъжникът е съсобственик. Началната цена, определена от ЧСИ е в размер на 15 000 лв., базирано на назначената оценка.

Публичната продан е проведена за периода от 20.12.2013 г. до 20.01.2014 г. като с протокол от 21.01.2014 г. е обявена за нестанала. Нова продан е проведена в периода от 26.02.2014 г. до 26.03.2014 г. при начална цена от 9000 лева или 80% от първоначалната цена. С протокол от 27.03.2014 г. проданта е обявена за нестанала. Извършена е нова оценка на имота от м. октомври 2014 г., като е определена цена от 14 000 лева. Обявена е нова продан от 12.02.2015 г. до12.03.2015 г., при начална цена от 10 500 лв., съставляваща 75% от определената. На 13.03.2015 г. за купувач е определено лицето, предложило покупна цена в размер на 14 001 лв., съответно имотът е възложен с постановление от 18.03.2015 г. Сумата от 7 000,50 лв., съответстваща на идеалната част в собствеността на З. С. е разпределена с протокол от 15.04.2015 г.

Страните не спорят за това, а се установява и от представените писмени доказателства, че с решение от 12.07.2016 г., постановено по делото „З. С. срещу България“ на ЕСПЧ по подадена от З. С. жалба съдът е приел, че постановената срещу жалбоподателя присъда за клевета срещу Д. И. представлява несъразмерна немеса в правото му на свободно изразяване на мнение, поради което е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, а държавата е осъдена да заплати на същия обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 3 500 евро.

Видно от събраните доказателства, а и е безспорно между страните, че по искане на Главния прокурор на Република България с решение № 7 от 24.01.2017 г. по наказателно дело № 1299/2016 г. І Н.О. на ВКС отменя по реда на възобновяването присъда № 220 от 14.12.2007 г. по НЧХД № 912/2007 г. на Старозагорския районен съд и признава З. С. за невиновен в повдигнатото му обвинение. На това основание, с решение № 242 от 10.10.2017 г. по гр. дело № 1488/2017 г. ВКС ІV г.о. отменя по реда на глава XXIV ГПК решение № 362 от 15.03.2010 г. по в.гр.дело № 238/2010 г. на ОС- Пловдив, с което е потвърдено 5 решение № 72 от 15.10.2009 г. на Старозагорския районен съд в частта, в която З. С. е осъден да заплати на Д. И. обезщетение в размер на 1500 лева, и връща делото на ОС -Пловдив за ново разглеждане. При новото разглеждане е образувано гр. дело № 2827/2017 г. на ОС –Пловдив, в рамките на което с решение № 67 от 19.01.2018 г. по гр. дело № 2827/2017 г. съдът отменя решение № 72 от 15.10.2009 г. по гр.д. № 1483/2008 г. на РС- Стара Загора и отхвърля изцяло предявения от Д. И. срещу З. С. иск за присъждане на обезщетение за причинените от твърдяното престъпление вреди.

В рамките на въззивното производство страните спорят за наличието на основание за ангажиране отговорността на държавата при постановяване на неправилни съдебни актове от нейните правораздавателни органи, съответно за характера и размера на причинените имуществени и неимуществени вреди, включително за наличието на пряка причинно-следствена връзка между евентуалните такива и проявеното от съдебните състави противоправно поведение.

По така повдигнатия правен спор въззивната инстанция намира следното:

Отговорността по чл. 49 ЗЗД предпоставя претърпени вреди в резултат на виновно поведение на лице, на което е възложена работа от ответника, като вредите следва да са настъпили при или по повод изпълнението на тази работа. В настоящия случай се твърди осъществено противоправно поведение от магистрати, които осъществяват своята правораздавателна дейност в рамките на въззиваемите съдилища. Магистратите (съдии, прокурори и следователи) се ползват от функционален имунитет съобразно чл. 132 от Конституцията на Република България, предвид което лична гражданска и/или наказателна отговорност не може да бъде търсена от тях във връзка с тяхната професионална дейност, освен ако извършеното съставлява умишлено престъпление от общ характер, какъвто настоящият случай не е.