Определение № 315 от 03.04.2024, Окръжен съд - Хасково

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 315 гр. ХАСКОВО, 03.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от ТОШКА ИВ. ТОТЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20245600500212 по описа за 2024 година Производството е по чл.274 – чл.279 от ГПК.

ЖАЛБОПОДАТЕЛКАТА – П. Т. Т. като майка и законен представител на К.В.Й. е останала недоволна от определение № 1146 от 21.11.2023 год. и от Определение № 41 от 11.01.2024 год., постановени по гр.д. № 1216 / 2023 год. по описа на Районен съд – Димитровград, с които производството по делото е прекратено и жалбоподателката е осъдена да заплати направените от насрещната страна разноски в размер на 800 лева – възнаграждение за адвокат, поради което ги обжалва с искане определенията да бъдат отменени и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, а в условията на евентуалност – за намаляване размера на присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Постъпил е отговор, подаден от В.Г.Й., с доводи за неоснователност на частната жалба, подадена срещу определението за прекратяване на делото.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. № 1216 / 2023 год. по описа на Районен съд – Димитровград е образувано по искова молба, подадена от П. Т.

Т. – като майка и законен представител на детето К.В.Й. против В.Г. Й. с искане съдът да постанови заместващо съгласие по силата на което детето да пътува с майка си или чрез упълномощено от нея трето лице извън страната – във *** и в страните от Европейския съюз за срок до навършване на пълнолетие, да може да се снабди с всички необходими документи, свързани 1 с пътуването на детето извън страната и да го представлява пред граничните и митническите органи, и паспортни служби за снабдяване с необходимите документи. В подадена от ищцата уточняваща молба се посочва, че в продължение на повече от пет години заедно с детето живеят във ***.

Правният интерес от предявяване на иска е обоснован с твърдения за това, че бащата на детето прекратил действието на пълномощното и декларацията за съгласие синът му да пътува извън страната, лишавайки по този начин детето да вижда близките си, които живеят в България.

С определението, предмет на обжалване в настоящото производство съдът е прекратил делото, приемайки, че не е международно компетентен да разгледа и реши спора по иск с правно основание чл.127 а, ал.2 от СК, според която норма, когато родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето.

Жалбата е допустима – подадена на 04.12.2023 год., т.е в едноседмичния срок за обжалване, считано от съобщаване на определението – 28.11.2023 год., от надлежна страна и против подлежащ на обжалване акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Съгласно чл.15 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за своята международна компетентност, независимо дали компетентността се урежда от Регламент на Европейския съюз /ЕС/, от международна конвенция, приета от Република България, или от Кодекса за международно частно право /КМЧП/, като при наличие на международен елемент в правоотношението, в случай на обичайно местопребиваване на детето в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 год., ратифицирана със закон, приет от 40 – то Народно събрание на 18.01.2006 год., ДВ, бр.9 от 27.01.2006 год., обн. ДВ, бр.15 от 16.02.2007 год., в сила от 01.02.2007 год. от Република България, както и от Великобритания през 2012 год., и която конвенция съгласно Конституцията на Република България е част от вътрешното право и има предимство пред българското законодателство, включително ГПК и КМЧП.

Компетентността по въпросите в обхвата на чл.3 от Конвенцията, в това число и правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство. Според чл.5, параграф 1 от Конвенцията, компетентността на съда следва да се определи въз основа на обичайното местопребиваване на детето, което понятие е предмет на тълкуване на практиката на СЕС, приемаща като обичайно местопребиваване на детето да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална е семейна среда. В настоящия случай е безспорно установено, че местопребиваването на детето е във Великобритания, където е трайно установено и живее с майка си от преди повече от пет години. Конвенцията, за разлика от Регламент /ЕО/ 2201/2003 год. на Съвета на Европа, не 2 предвижда възможността компетентността на съдилищата да бъде изрично или по недвусмислен начин приета от спорещите страни, поради което за съда не съществува задължение да предостави такава.В случая искът по чл.127 а от СК е предявен на 12.09.2023 год., към който момент Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия не е член на Европейския съюз, считано от 31.12.2020 год., каквато е Република България и по отношение на него са неприложими правилата на Регламент /ЕО/ 2201 / 2003 год. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по дела, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент /ЕО/ 1347 / 2020 год.

Достигайки до същите фактически и правни изводи за липса на международна компетентност на РС – Димитровград по иск с правно основание чл.127 а от СК, обосновани с това, че обичайното местопребиваване на детето К. е във *** и прекратявайки производството по делото, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което по изложените по-горе съображения следва да бъде потвърдено.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 от ГПК въззивните решения в производства по чл.127 а от СК не подлежат на касационно обжалване, а според разпоредбата на чл.274, ал.4 от ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване.

Като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено и определението, постановено в производство по чл.248 от ГПК, с което в тежест на ищцата – жалбоподател в настоящото производство са възложени деловодни разноски в размер на 800 лева – възнаграждение за адвокат, присъдени в полза на насрещната страна. Определението е съобщено на жалбоподателката на 16.01.2024 год., а подадената от нея жалба е приета в съда на 25.01.2024 год., изпратена по пощата на 23.01.2024 год., от което следва извода, че е постъпила в срока за обжалване, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване акт, поради което се явява допустима, но разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: По въпроса за дължимостта на разноските в производство по съдебна администрация, каквото е и това по чл.127 а от СК е налице съдебна практика, обективирана в определение № 680 от 23.07.2018 год., постановено по гр.д. № 355 / 2018 год. на ВКС, IV ГО; определение № 306 от 04.09.2017 год., постановено по ч.гр.д. № 2722 / 2017 год. на ВКС III, ГО; определение № 252 от 25.09.2015 год., постановено по гр.д. № 3895 / 2015 год. на ВКС, II ГО, според които производствата по спорна администрация на отношенията родители и деца не са изрично уредени в процесуалния закон, нито има специални норми относно отговорността за разноските по тези производства, поради което и при тях намират приложение общите правила на чл.78 от ГПК, съгласно които отговорността за разноски почива на изискването за отговорност за вреди от неоснователни действия. Отговорността на ищцата – жалбоподател в настоящото производство за разноски е обоснована с приложението на ал.4 от посочения по-горе законов текст, според който ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

3

Като неоснователно съдът намира заявеното от жалбоподателката възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, определено с обжалваното определение на 800 лева, доколкото размерът на същото е под предвидения в нормата на чл.7, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – от 1 000 лева.

Мотивиран така, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1146 от 22.11.2023 год., постановено по гр.д. № 1216 / 2023 год. по описа на Районен съд – Димитровград.

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 41 от 11.01.2024 год., постановено по гр.д. № 1216 / 2023 год. по описа на Районен съд – Димитровград.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4