Решение № 409 от 25.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. Пловдив, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20225330109031 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исков спор.

Образувано е по искова молба на А. А. Д., ЕГН **********, от.....депозирана против „Фератум България” ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление в София, бул. „А. Малинов“ № 51, и обективно и субективно съединени искове с правно основание в чл. 22 от Закона за потребителския кредит, чл. 21 от същия, чл. 19 ал. 5 от ЗПК , чл. 146 от Закона за защита на потребителите , както и евентуално съединен осъдителен иск по чл.55 ал.1. пр. 1 от ЗЗД.

Според изложеното в исковата молба, на дата 20.08.2020 между страните бил сключен от разстояние договор за потребителски кредит № .. По силата на договора , на ищеца била отпусната в заем сумата в размер на 2500 лева, която следвало да бъде върната ведно с лихва от 575 лева , или общо 3075 лева, при уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 23 % и годишен процент на разходите в размер на 49.11 %. Договорено било (чл. 5) неотменимо задължение на длъжника да бъде обезпечено чрез поръчителство от страна на трето лице, затова на същата дата бил сключен между длъжника и третото на спора лице „Фератум Банк“ ЕООД договор за гаранция със същия № ...., по силата на който гарантът се задължил пред кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя, като плати вместо него при неизпълнение, при която хипотеза, кредитора имал право да заяви претенциите си директно към гаранта. От своя страна, Д. поел задължение да заплати на гаранта възнаграждение за така поетото поръчителство в общ размер от 1925 лева, платимо по сметка на кредитодателя като част от вноските по кредита .

Ищецът заплатил изцяло всички дължими по договорите суми.

Изложени са обаче доводи, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, както и че същият е сключен в нарушение на разпоредбата по 1 чл.10, ал.1 от ЗПК. Твърденията на ищеца са, че в договора за кредит е посочен неточен годишен процент на разходите, тъй като в същия не било включено гаранционното възнаграждение по сключения договор за гаранция, а и липсвала яснота досежно това , кои обстоятелства по чл. 19 ал. 1 от ЗПК били включени при изчислението на общия разход по кредита. Според ищеца , грешно посочения размер на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК , а и неправилното посочване на годишен процент на разходите водело до неправилно посочване на обща сума, дължима от ищеца, което на свой ред съставлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗПК. По отношение на клаузата в договора, с която е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство/гаранция, предоставена от „Фератум Банк“ в полза на ответника да е в противоречие на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и на разпоредбата на чл.19 от ЗПК поради невключване в ГПР на разходите по заплащане на възнаграждението по сключения договор за гаранция.

Има и доводи, че определения от ответника размер на възнаградителна лихва за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, което водило до нищожност на целия договор. Твърди , че не били посочени условията за издължаване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

По отношение на договора за гаранция се твърди, че същия е нищожен, тъй като се гарантирало несъществуващото вземане по недействителния договор за кредит .

С оглед изложеното и след изменение на осъдителния иск по размер , искането до съда е да постанови решение, с което да се признае за установено спрямо „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, че договора за кредит под номер .... е недействителен на основанието по чл. 22 от ЗПК , евентуално – да се признае за установено , че е нищожна отделната клауза на чл. 5 от този договор ,на основанията по чл. 21 от ЗПК , чл. 19 ал. 5 от същия, чл. 146 от Закона за защита на потребителите или чл. 26 ал. 1 предл. трето от ЗЗД , както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 1464.63 лева, дадена без основание по договорите за кредит и гаранция, ведно със законната лихва, считано от постъпване на ИМ в съда – 21.06.2022 г. до окончателното погасяване. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.Отрича пороци и на двата договора, счита твърденията в исковата молба за нарушение на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП за бланкетни и недоказани. Твърди се, че процедурата по сключване на договор за кредит била изпълнена в съответствие с всички нормативни актове ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Страните били изпълнили всички стъпки свързани с отпускане на кредит през интернет страницата на ответника. При кандидатстването ищецът избрал да се възползва от допълнителна услуга- гаранция, предоставена от Фератум Банк. Изборът на кредитоискателят дали да предостави личен гарант или да избере услуга по предоставяне на гаранция от юридическо лице се вписва и предоставя във форма на СЕФ. На ищеца била предоставена и цялата законово необходима информация във връзка с ГПР, както и начина на неговото формиране. Посоченият ГПР ОТ 49.06% в договора за кредит е в съответствие с чл.19, ал.4 от ЗПК тъй като не бил по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Възнаграждението за предоставяне на услугата- гаранция от Фератум Банк не се включвало в размера на ГПР, тъй като не е задължителна за сключването на договор за кредит. Счита за напълно неоснователно твърдението на ищеца, че сключването на договор за гаранция с Фератум Банк имало за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Получаването на обезпечение от ответника имало за цел да се гарантира, че дружеството няма да търпи вреди от неплатежоспособността на ищеца. Неоснователно било и твърдението на ищеца , че 2 противоречи на добрите нрави размера на възнаградителната лихва. Този размер бил ясен още на етап кандидатстване чрез електронна заявка, чрез СЕФ и се включвал в договора за кредит, който се одобрявал от потребителя, като в размера не се включвало възнаграждението за услугата по предоставяне на гаранция. Условията за издължаване на кредита, включително информацията за размера на плащане, броя и падежната дата били посочени в договора за кредит, както и в преддоговорната информация . На всеки един етап от кандидатстването ищецът е могъл да се откаже от искания кредит. Моли се за отхвърляне на предявените иск. Претендира разноски.

Вещото лице по проведената счетоводна експертиза дава заключение, че по договорите за кредит и гаранция , Д. е платил на кредитодателя си следните суми : главница в пълен размер по договора за кредит , 2500 лева , договорна лихва по същия в размер на 452.97 лева, такси в размер на 32.52 лева, а по договора за гаранция – и гаранционно възнаграждение от 1464.63 лева.

В изчислението на годишния процент на разходите по кредита не е включена сумата за гаранционно възнаграждение, като посочения в договора процент на разходите включва само възнаградителната лихва по договора за кредит; ако гаранционното възнаграждение бъде включено, то ГПР ще стане 319.61 % на годишна база.

Исковете са допустими, при интерес от исканото установяване .

Съдът установи следните осъществени факти:

По сключването на двата договора, за кредит и за гаранция, страните не спорят.

Няма спор и че Д. е платил на ответника общо 4450.12 лева, от които – главница в пълен размер, 2500 лева, 452.97 лева договорна лихва, 32.52 лева такси и 1464.63 лева гаранционно възнаграждение по договора за гаранция.

По правото :

В хипотеза по л. 55 от Закона за задълженията и договорите , ищецът доказва плащането на сумите – имущественото разместване , а ответното дружество – основание за получаване на това плащане под формата на действителен договор за потребителски кредит, както твърди. Нищожността на сделка се доказва от този, който я твърди.

І. Договора за кредит :

На л. 7 от делото е представен съставен в писмена форма договор за кредит № ... , за който се твърди да е сключен на дата 20.08.2020г между страните чрез средства за електронна комуникация. Затова по отношение на договора е приложим Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние ( Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., в актуалната му и към момента редакция, ДВ , бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от 6.03.2018 г.).

По сключването му страните не спорят.

Доколкото попада и под дефиницията на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, договора за кредит следва да се подчинява на закрепените там правила за потребителска защита на кредитополучателите. С оглед датата на сключването му, приложима е редакцията на ЗПК , обн. ДВ , бр. 17 от 26.02.2019 г.

Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр.

106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което , „годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче 3 основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не трябва да надхвърля повече от 50.05 %.

Под страх от недействителност ( чл. 22 ) , договора следва да е написан на „разбираем език“ в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, както и да съдържа поне реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му, размера на годишния процент на разходите и общия размер на всички плащания. В закона няма задължение на кредитодателя да обясни в самия договор как точно се формира годишния процент на разходите, доколкото методиката на формирането му е законоустановена ( приложение № 1 към закона).

Тук обаче следва да се каже, че посочения в договора годишен лихвен процент не съответства на реално приложения такъв, включително и като елемент на годишния процент на общия разход по кредита. Горното личи от заключенията на вещото лице, които съдът кредитира. Неточното посочване на годишния лихвен процент означава, че в договора е посочен и неточен годишен процент на разходите по кредита , тъй като лихвения процент е част от методиката, по която ГПР се изчислява. Механичното приравняване на лихвения процент по кредита на годишен процент на общите разходи е неправилно, дори когато по кредита няма други разходи освен кредиторовото възнаграждение. Това е така, тъй като методиката на приложение № 1 към ЗПК, по което ГПР се изчислява, включва и други изразяеми величини – време между отделните вноски, общия брой на усвояванията по кредите и размера на отделните такива , размера на погасителните вноски и др. Затова възможен е годишен процент на разходите от 49 % при лихва от 23 % на годишна база.

При всички положения обаче , неточното посочване на лихвения процент във вреда на потребителя съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г и 68д от Закона за защита на потребителите , води до неточно посочване на ГПР и затова следва да бъде санкционирано по реда на чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1 т . 9 и 10 от ЗПК – чрез прогласяване на общата нищожност на договора за кредит.