Определение № 8139 от 22.02.2024, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 8139 гр. София, 22.02.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20221110170969 по описа за 2022 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 22.02.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 70969/2022 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Подадена е молба с вх. № 363737/18.12.2023 г. от Е. С. М., действащ чрез адв. Н. И., с която е поискано изменение на Решение № 19332/24.11.2023 г., постановено по гр. д. № 70969/2022 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските. Твърди, че в случая били предявени четири обективно, кумулативно съединени искове, които били отхвърлени. Поддържа, че адвокатско възнаграждение се дължало по всяка претенция, което обосновава с чл. 2, ал. 5 НМРАВ, като размерът следвало да се определи съобразно правилото на чл. 7, ал. 2 НМРАВ. Навежда доводи за наличието на трайно формирана съдебна практика, че адвокатско възнаграждение се дължало по всеки от исковете. Иска изменение на решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, като се твърди, че молбата е неоснователна. Поддържа, че в случая не се дължали разноски за заповедното производство, както и не се дължали разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като не били доказани материалните предпоставки. Навежда доводи, че не е налице и хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Евентуално поддържа възражение за прекомерност на възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което обосновава. Иска молбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа и правна страна:

1

Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има правен интерес, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по изложените по-долу съображения:

Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.

Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.

Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.

Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при отправяне на преюдициално запитване.

Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.

Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, 2 което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест, националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C173/09, т. 29.

С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „ като несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в съответствие с настоящият член, са нищожни“.

Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2)

Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3)

Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.

Следователно, доколкото все пак адвокатската работа изисква заплащане, то при съобразяване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, следва да се изходи от 3 правилото на чл. 36 ЗАдв., което изисква справедлив размер на възнаграждението. Този справедлив размер се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна сложност на производството.

Предвид изложеното по-горе, съдът намира, че настоящото производство не е представлявало нито фактическа сложност, нито правната такава, поради което определеният размер на адвокатското възнаграждение за сумата от 400,00 лева напълно удовлетворява положения от адвоката труд.

С оглед изложеното, съдът счита, че молбата по чл. 248 ГПК следва да се остави без уважение.

По отношение на искането на ищеца – ответник по настоящата молба – за присъждането на деловодни разноски в производството по чл. 248 ГПК, то такива не се дължат във връзка с подадена молба или отговор по чл. 248 ГПК, т. к. в това производство се решава именно въпроса за разноските. Тоест на „Топлофикация София“ ЕАД не следва да се присъждат деловодни разноски в настоящото производство.

Така мотивиран, Софийският районен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 363737/18.12.2023 г., подадена от Е. С.

М., ЕГН: **********, действащ чрез адв. Н. И. И. от САК, ЕГН: **********, с която е поискано изменение на Решение № 19332/24.11.2023 г., постановено по гр. д. № 70969/2022 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до страните с частна жалба пред Софийският градски съд.

Препис от определението да се връчи на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4