Решение № 2079 от 26.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2079 гр. София, 25.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100513270 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Л. А. Ж., ищец пред срещу решение № 20044513 от 26. 06. 2022 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 123 с-в по гр. д. № 2904 по описа за 2021 г., с което са отхвърлени претенциите й по чл.128, т.2 КТ и по чл.213,ал.2 КТ, както и в нейна тежест са възложени разноските по делото.

Излагат се доводи, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че СРС не бил взел предвид нито един от аргументите й. По делото по категоричен начин било установено, че трудовото правоотношение е прекратено. СРС бил приел, че между страните има някаква уговорка, което не отговаряло на истината. Счита, че независимо, че не била допускана до работа от 01.06.2020 г., трудово възнаграждение й се следвало.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното 1 решение и да постанови друго, с което претенциите й да бъдат уважени. Не претендира разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника, пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция- „Д.С.“ ООД, в който се излага становище за неоснователност на същата. Счита, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушения на материалния и процесуален закон при постановяване на първоинстанционното решение. Според възззиваемия претенциите на ищцата били недоказани, а доводите й оборени още пред СРС.

Сочи, че от свидетелските показания се установило, че работничката сама е напуснала работа и не се е явявала в продължение на 1 месец, без да уведоми никой за отсъствието си. Дължимите й възнаграждения били платени. Това се потвърдило и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 19. 07.2022 г.

Въззивната жалба е подадена на 29. 07.202 2 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.

Тъй като въззивницата е ищец в производството пред СРС и предявените искове н е са били уважени, то е налице правен интерес от обжалване, следователно въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че искът по чл.128, т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 2 520 лв. за периода от 03.06.2019 г. до 15.03.2020 г. е неоснователен, тъй като от неоспорените по делото писмени доказателства- ведомости за начислени трудови възнаграждения, както и от заключението на допуснатата, изслушана 2 и приета по делото и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, се установило, че работодателя /ответник/ е заплатил на ищцата дължимите й трудови възнатраждения. За периода 01.06.2020 г. до 31.12.2020 г. ищцата не била ангажирала доказателства, че се е явила на работа, но ответника, респ. негови служители не я допускат до работа. От показанията на разпитания по делото свидетел се установило, че ищцата е спряла да ходи на работа.

Управителят на заведението се опитвал да се свърже с нея, но не успял.

Ищцата „не се появила на работа“ и не вдигала телефона. Не се установило по делото, че на 01.06.2020 г. и в следващите работни дни от процесния период да е ходила на работа, а ответника да не я е допускал до работното й място.

Затова и искът по чл.213, ал.2 КТ за заплащане на парично обезщетение за незаконно недопускане до работа в периода от 01.06.2020 г. до 31.12.2020 г. бил недоказан по основание и затова е бил отхвърлен.

По доводите във въззивната жалба:

Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 КТ работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

В конкретния случай от представените по делото писмени доказателства – платежни ведомости, фишове за заплати, както и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че работодателя е заплатил на ищцата дължимото й се трудово възнаграждение за процесния период 03.06.2019 г. до 15.03.2020 г. Заключението на вещото лице е изготвено освен въз основа на писмените доказателства по делото, така и след проверка на място в счетоводството на ответника, както и след проверка на системата на НАП. Заключението не е било оспорено от страните, същото е кредитирано от СРС, кредитира се и от настоящата инстанция като компетентно изготвено и съответстващо на доказателствения материал по делото.

Налага се извод, че в частта в която е приет за неоснователен искът по чл.128, т.2 КТ решението е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

По иска по чл.213, ал.2 КТ:

Съгласно чл. 213. (1) КТ при незаконно недопускане на работник или служител, с когото е създадено трудово правоотношение по реда на глава пета, да постъпи на работа работодателят и виновните длъжностни лица 3 дължат солидарно на работника или служителя брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да постъпи на работа, до неговото действително допускане на работа.

Работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работника или служителя, когото незаконно не са допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа (2).

Следователно за да бъде уважен този иск е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение и 2/работникът или служителя да не е бил допуснат от страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд.

В конкретния случай съдът споделя правните изводи на първата инстанция за наличие на валидно трудово правоотношение /ТПО/ между страните по спора. От страна на ответника не са ангажирани доказателства ТПО да е прекратено на соченото от него основание – чл.325, ал.1,т.1 КТ – взаимно съгласие; липсва съвпадане на волеизявленията на страните.

Следователно е налице първата от горните кумулативно дадени предпоставки.

Що се касае до втората предпоставка, настоящата инстанция приема следното:

В съдебната практика се приема, че за ангажиране отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Това изискване се поставя, за да се доведе до знанието на работодателя, че работнникът е готов да полага труд.

От показанията на свидетеля Ф., л.71 по делото пред СРС, се установява, че ищцата е престанала да ходи на работа около една година преди провеждането на разпита, края на 2020 г. Управителят на заведението се е опитал да се свърже с нея по телефона, но тя не вдигала телефона. От тогава не са я виждали.

4

Следователно липсват данни ищцата да се е явила поне едни път в предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение.

Наличие на пасивно поведение на работодателя и прекратяване на осигуряването на служителя не се отнася към елементите на фактическия състав на предявения иск по чл.213, ал.2 КТ.

Налага се извод, че правилно СРС е приел иска по чл.213, ал.2 КТ за неоснователен.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции решението на СРС ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на делото на въззивницата разноски не се следват , а и такива не са направени.

От въззиваемата страна разноски се претендират и такива са сторени за адв.възнаграждение в размер на 600 лв., поради което съдът присъждатакива.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20044513 от 26. 06. 2022 г., постановено от СРС, ІІ ГО, 123 с-в по гр. д. № 2904 по описа за 2021 г., изцяло.

ОСЪЖДА Л. А. Ж., ЕГН **********, гр.Варна, ж.к.“****, съдебен адрес: гр.София, ул.“****, офис 510-адв. кантора „Д. и О.“, да заплати на „Д.С.“ ООД, ЕИК ****, гр.София, ул.“****, офис 2, съдебен адрес: гр.София, бул.“**** – адв.А., сумата в размер на 600 лв.- разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва , арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6