Определение № 453 от 07.05.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 453 гр. Перник, 07.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500318 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. на ПРС № 3007/15.04.2026 г., подадена от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, с ЕИК:131134023 чрез юрисконсулт Д. И. срещу Разпореждане № 9253/26.03.2026 г., постановено по гр. дело № 3238/2026 г. по описа на Районен съд – Перник в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК в частта за сумата от 437.47 EUR (Четиристотин тридесет и седем евро и 47 цента), представляваща договорна лихва за периода от 25.09.2025 г. до 19.02.2026 г., и сумата 92.61 EUR (Деветдесет и две евро и 61 цента), представляваща мораторна лихва за периода от 25.09.2025 г. до 12.03.2026 г.

За да постанови разпореждането си в обжалваната му част, заповедният съд е приел, че кредитът включва и сума за застраховка, при което банката действа като застрахователен посредник, а правото върху премията принадлежи на застрахователя (чл. 313 КЗ), при което банката няма право да търси плащане на премията и следователно включването в главницата е неправомерно. Клаузата за застраховка е квалифицирана като неравноправна по чл. 143 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, нарушава добросъвестността и създава значително неравновесие. Съдът приема и наличие на обоснована вероятност за заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото премията увеличава главницата и върху нея се начислява лихва, а това води до скрито оскъпяване на кредита. Съдът приема и това, че сумите за застраховка не са предоставени на длъжника и той не е имал реален избор относно застраховател, условия и покрити рискове. Освен това, банката има икономическа изгода (комисионна и по-висока база за лихва). По тези съображения съдът заключава, че договорът е недействителен по чл. 22 ЗПК и като последица съобразно чл. 23 ЗПК се дължи само 1 чистата стойност на кредита.

Жалбоподателят оспорва изводите на съда, че дейността на банката като застрахователен посредник е противоправна и сключването на застраховки води до недействителност на договора като поддържа, че тази дейност е изрично уредена и допустима съгласно Кодекса за застраховането и ЗПК; получаването на комисионна не представлява противоправно поведение и застраховката е легитимен инструмент за обезпечаване на кредитния риск. Излага доводи, че застраховката осигурява реална защита на кредитополучателя при настъпване на покрит риск; гарантира изпълнение на задължението чрез намеса на застрахователя и носи ползи както за кредитора, така и за длъжника. Подчертава, че длъжникът може да се откаже от застраховката, като получи обратно част от премията и застраховката не е наложена, а служи като допълнителна услуга. Счита, че застрахователната премия не представлява „разход“, а част от главницата, което аргументира с това, че премията се финансира чрез отпуснат кредитен ресурс; сумата се превежда на застрахователя по нареждане на длъжника; тя е част от общия размер на кредита, а не самостоятелно задължение към банката и следователно правилно е включена в главницата и не следва да се третира като разход.

В тази връзка подчертава, че в договора (чл. 7) е направено ясно разграничение между компонентите на кредита, при което главницата включва както сума за лично ползване, така и сума за застраховка.

Жалбоподателя твърди още, че ГПР е изчислен в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК; посочен е като процент и е определена общо дължимата сума; не съществува законово изискване за подробно разписване на компонентите на ГПР и използваните допускания са изрично посочени в договора. Прави разграничение, че задължителни застраховки се включват в ГПР като разход, а незадължителни (доброволни) застраховки не са разход, а част от кредита. В случая застраховката е доброволна, поради което не следва да се включва в ГПР като разход. Акцентира върху доброволния характер на застраховката като развива теза, че същата се избира по желание на потребителя, който при кандидатстване (вкл. онлайн) има възможност за избор „с/без застраховка“ и съществува възможност за отказ на всеки етап (в жалбата са посочени визуализации на процеса на кандидатстване, а при договор на хартия потребителят изрично подписва декларации и условия). В тази връзка посочва, че в случая потребителят изрично е заявил съгласие и е подписал съответните документи.

Също така, жалбоподателят твърди, че съдът неправилно е приложил практиката на СЕС, касаеща такси за удължаване на кредита, а не застраховки. Тези такси представляват разходи, които не съответстват на предоставена стойност и за разлика от тях, застрахователната премия представлява реално предоставен финансов ресурс и носи икономическа и правна стойност за потребителя, с оглед и на което не може да се приравнява на „разход по кредита“.

Жалбоподателят излага и доводи относно пределите на заповедното производство като поддържа, че заповедното производство има ограничен доказателствен обхват и не позволява изследване на сложни въпроси като правилност на ГПР и фактически избор на застраховка, които въпроси следва да се решават в исков процес. Позовава се и на практика на СЕС (вкл. C-170/21) като обосновава, че защитата на потребителя не следва да води до разширяване на правомощията на съда извън процесуалните рамки и при възражение спорът може да се разгледа по същество в исково производство.

2

Поради това жалбоподателят моли окръжния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и уважи заявлението изцяло, включително и за разноските.

Пернишкият окръжен съд, след като по реда на чл. 278 ГПК се запозна с доказателствата по делото и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима – депозирана е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, поради следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производството под № 3238/2026 г. по описа на Районен съд – Перник e образувано по заявление на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК срещу Г.

Я. Г., с ЕГН: ********** за заплащане на сумите, както следва: 8 600,90 евро, представляваща главница, договорна лихва в размер на 437,47 евро, начислена за периода от 25.09.2025г. до 19.02.2026г. и мораторна лихва в размер на 92,61 евро, претендирана за периода от 25.09.2025г. до 12.03.2026г., както и направените по делото разноски в размер на 155,23 евро – за заплатена държавна такса и 76,69 евро – юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав намира разпореждането на заповедния съд в обжалваната му част за правилно и законосъобразно като изложените от районния съд мотиви са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което препраща изцяло към тях на основание чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК като с оглед възраженията по жалбата намира да отбележи и следното:

Най-напред следва да се посочи, че е неоснователно възражението по жалбата, че заповедният съд е излязъл извън предметните предели на производството по чл. 417 ГПК. По силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно дали заявеното вземане се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, каквато проверка е дължима и при заявление по чл. 417 ГПК, когато представеният документ формално попада в кръга на документите по чл. 417 ГПК. Следователно, редовността от външна страна на извлечението от счетоводните книги на банката не изключва служебната проверка за съответствие на вземането с императивните норми на потребителското право. Заповедният съд не е длъжен да издаде заповед за всички заявени суми само поради това, че заявителят е банка и е представил извлечение от счетоводните си книги. При наличие на данни, че вземането произтича от потребителски договор и се основава на вероятно неравноправна клауза, съдът е длъжен да откаже заповедна защита за съответната част.

Този подход съответства както на националната процесуална уредба, така и на целите на Директива 93/13/ЕИО – ефективна, служебна и превантивна защита на потребителя срещу клаузи, които създават значително неравновесие във вреда на потребителя.

Поради това, проверката за потребителска защита не е извън предмета на заповедното производството, а е част от дължимата служебна проверка. Отказът за издаване на заповед не лишава кредитора от защита. Той може да предяви претенцията си по исков ред, където при условията на състезателност да установи валидността на договора, реалния характер на застраховката, начина на формиране на ГПР и точния размер на 3 вземането. В заповедното производство обаче принудително изпълнение не следва да се допуска за вземане, за което още от представените документи е налице най-малкото обоснована вероятност да произтича от неравноправна или непрозрачна договорна клауза.

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че застрахователната премия не представлява „разход“, а е част от главницата. Правната квалификация на дадена сума не се определя от техническия начин на нейното превеждане, а от икономическата и правната функция. Когато част от формално отпуснатия кредитен ресурс не се предоставя реално на потребителя за свободно ползване, а служи за заплащане на свързан с кредита разход – в случая застрахователна премия, тази сума не може да бъде третирана като чисто усвоена главница. Тя представлява разход, свързан с договора за кредит. Именно това разрешение е възприето и в практиката на Съда на Европейския съюз. В прессъобщението по дело C-744/24, Bank Polska Kasa Opieki, е посочено, че понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват, поради което общият размер на кредита не може да включва суми, предназначени за изпълнение на ангажименти по кредита, каквито са разходите за застраховка. Съдът приема също, че лихвен процент не може да се начислява върху суми, които заемодателят използва за покриване на свързани с кредита разходи и които реално не се изплащат на потребителя. Това разрешение е пряко относимо към настоящия спор, тъй като и тук се касае за суми, предназначени за заплащане на застрахователна премия, включени във формално посочената главница и олихвявани като част от нея.

Не може да се възприеме за основателен и доводът на жалбоподателя, че застраховката била доброволна и това да обосновава законосъобразна дължимост на заявеното вземане. На първо място, самото формално отбелязване в договора, че потребителят „не е длъжен“ да сключва застраховка, не е решаващо. Преценката дали застраховката е действително доброволна следва да се извърши въз основа на съвкупността от договорните клаузи, начина на структуриране на кредита, включването на премията в погасителния план, начисляването на лихва върху нея и обстоятелството дали потребителят е имал реална възможност да получи кредита при същите условия без тази допълнителна услуга. На второ място, дори когато застраховката е обозначена като доброволна, тя не може да бъде включвана в главницата така, че върху нея да се начислява възнаградителна лихва, ако съответната сума не е реално предоставена на потребителя, а е предназначена за покриване на разход, свързан с кредита. На трето място, когато премията е предварително инкорпорирана в общия размер на кредита и в погасителния план, това обективно поставя потребителя в положение, при което заплащането се явява част от механизма на получаване и обслужване на кредита. В този смисъл, независимо от използваната договорна терминология, е налице обоснована вероятност клаузата да води до прикрито оскъпяване на кредита.