Решение № 541 от 09.12.2022, Окръжен съд - Плевен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 541 гр. Плевен, 09.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. Д.А-К.А при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА като разгледа докладваното от СВЕТЛА Й. Д.А-К.А Въззивно гражданско дело № 20224400500686 по описа за 2022 година

С решение №260001 от 17.02.2022 г. по гр.д. №79/2019 г. Т. Районен съд е:

ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на Ц. И. Ц., с ЕГН: **********, че Х. П. Н., с ЕГН: ********** е собственик по реституция на *** кв.м., съставляващи реална част от поземлен имот в землището на с. О., в м. Л.К., с идентификатор ***, която реална част е заключена между букви *** на комбинирана скица-приложение № *** изготвена от вещото лице М. Ч., приобщена към гр.д. №875/2016 г. по описа на Т. Районен съд, на л. 328.

ОТХВЪРЛИЛ като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН иска по чл.108 от ЗС, предявен от Х. П. Н., с ЕГН: ********** срещу Х. М. К., с ЕГН:

********** с искане ответника да бъде осъден да предаде на ищцата владението на *** кв.м., съставляващи реална част от поземлен имот в землището на с. О., в м. Л.К., с идентификатор ***, която реална част е заключена между букви *** на комбинирана скица-приложение № *** изготвена от вещото лице М. Ч., приобщена към гр.д. №875/2016 г. по описа на Т. Районен съд, на л. 328.

ПРИЗНАЛ за НЕДОКАЗАНО оспорването по реда на чл.193 от ГПК на решение №7883/04.04.1994 г. на ПК-Т..

1

ОСЪДИЛ Ц. И. Ц., с ЕГН: ********** да заплати на Х. П. Н., с ЕГН:

********** сумата от 545.40 лв., явяваща се направени по делото разноски.

ОСЪДИЛ Х. П. Н., с ЕГН: ********** да заплати на Х. М. К., с ЕГН:

********** сумата от 1 300 лв., явяваща се направени по делото разноски.

Недоволна от решението, в частта му, с която е отхвърлен предявения срещу Х. М. К. ревандикационен иск, е останала Х. П. Н. и е подала въззивна жалба срещу него, в която моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен иска по чл.108 от ЗС със законните от това последици.

Х. П. Н. намира че обжалваното решение е противоречиво, защото:

-от една страна тя е призната спрямо Ц. И. Ц. за собственик към настоящия момент на процесния имот по силата на реституция по ЗСПЗЗ, финализирана с решение №7883/17.05.2021 г. на ОСЗ-гр. Т., издадено въз основа на влязло в сила решение по гр.д. №875/2016 г. по описа на ТРС, с което окочталено е решен спора за метариално право по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ между Х. П. Н. и Ц. И. Ц. относно процесния имот.

-а от друга страна ревандикационните претенции на Х. П. Н. спрямо Х. М. К. са отхвърлени като неоснователни, защото се приема, че той е собственик към настоящия момент на процесния имот по силата на давностно владение, започнато от праводателя му Ц. И. Ц. на 09.05.2008 г. и текло в нейна полза до 19.09.2014 г., когато му е предадено и е продължило да тече в негова полза до 04.02.2019 г.

Въззивницата твърди, че с решение №7883/17.05.2021 г. на ОСЗ-гр. Т. на наследниците на Х.П.Д. е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху нива с площ *** дка в м. Л.К., представляваща ПИ с идентификатор *** по кад. карта, който е напълно идентичен с реална част от имот с идентификатор по предходен план *** /т.е. с имота, за който се отнася спора по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, решен по гр.д. №875/2016 г. по описа на ТРС/.

Х. П. Н. счита по арг. от мотивите на решението по гр.д. №875/2016 г. на ТРС, че решение №4037/09.05.2008 г. на ОСЗ-гр. Т., с което е възстановена собствеността върху имот с площ 2.070 дка на наследниците на И.И.П. /сред които е Ц. И. Ц./, няма конститутивен ефект и не може да бъде основание за начало на добросъвестно владение. Сочи, че с предявяването на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ срещу Ц. И. Ц. е прекъснала течащата в полза на последната дълга придобивна давност. Счита, че при уважен иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ срещу Ц. И. Ц. няма как нейното давностно владение да бъде присъединено от Х. М. К.. Моли да бъдат кредитирани гласните доказателства, които сочат, че Ц. И. Ц. и Д.С.П. никога не са виждани в имота, а Х. М. К. е афиширал владението си едва през 2017 г., когато огражда имота, а не от 19.09.2014 г., когато го купува от Ц. И. Ц..

Въззивницата претендира направените в двете инстанции разноски, като счита, че неправилно не е зачетено възражението по чл.78, ал.5 от ГПК

2 относно разноските на др. страна за адв. възнаграждение.

Препис от въззивната жалба на Х. П. Н. е връчен на Х. М. К. на 28.03.2022 г. и на 30.03.2022 г. е подаден отговор, в който се моли тя да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Х. М. К. признава, че процесният имот попада в имот №***, заснет н кад. карта като имот с идентификатор ***. Твърди, че във вр. с дела и процедури относно имот №***, Х. П. Н. сама е посочила през 2010 г., че съседният имот №*** е на Д.С.П.. Това признание кореспондира с показанията на разпитаните свидетели.

Според Х. М. К., Ц. И. Ц. е владяла процесния имот от 09.05.2008 г. до 19.09.2014 г., когато му е предала владението. Иначе казано – след 19.09.2014 г., в частност – с предявяването на 15.11.2016 г. на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ няма как да бъде прекъснато владение на Ц. И. Ц..

Х. М. К. твърди, че преди поставената през 2017 г. телена ограда е имало стара дървена ограда, в който смисъл са и показанията на Т. Н..

Намира за неправилна интрепретацията на показанията на св. Т.. Моли да бъде съобразено, че спорът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е относно правото на собственост към минал момент – на внасянето на процесната земя в ТКЗС и че в неговия предмет не влиза изследване на владението и собствеността към настоящия момент. Акцентира, че не е обвързан от изхода на спора по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като не е страна по гр.д. №875/2016 г. по описа на ТРС.

Недоволна от решението, в частта му, с която е уважен предявения срещу нея установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, е останала Ц. И. Ц. и е подала въззивна жалба срещу него, в която моли да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен иска.

Ц. И. Ц. поддържа тезата, че предявеният срещу нея иск по чл.124, ал.1 от ГПК е бил изначално недопустим и не е станал допустим с постановяването на решение №7883/17.05.2021 г. на ОСЗ-гр. Т.. Счита, че с последното е финализиран спора за собственост към минал момент, но то не може да послужи като основание за уважаване на иска по чл.124, ал.1 от ГПК срещу нея, тъй като към настоящия момент собственик на процесния имот е Х. М. К..

Ц. И. Ц. твърди, че Х. П. Н. е владяла процесния имот от 1990 г. до към 2003 г., но не и след влизане в сила на решението по гр.д. №615/2004 г. на ТРС и след реституцията от 09.05.2008 г. в нейна полза.

В жалбата се съдържат и аргументи относно нищожността на решение №7883 от 04.04.1994 г., в чиято т.4 фигурира процесният имот, като се твърди, че то дефакто е постановено след 2008 г. от незаконен състав /този от 1994 г./. Моли да бъде отменено по реда на чл.17, ал.2 от ГПК и решение №7883/17.05.2021 г. на ОСЗ-гр. Т..

Въззивницата претендира разноските, направени в двете инстанции.

Препис от въззивната жалба на Ц. И. Ц. е връчен на Х. П. Н. на 3

12.04.2022 г. и на 26.04.2022 г. е подаден отговор, в който се моли тя да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Х. П. Н. сочи, че е уточнила съотношението между придобивните способи, по силата на които претендира да е собственик на процесния имот.

Моли да бъде отчетено, че въззивният съд е приел, че ревандикационният иск в установителната си част е допустим и на основание реституция, поради което именно производството е било спряно до решаване на преюдициалния спор по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.

Според Х. П. Н., реституционният процес не се влияе от извършване на сделки с трети лица, но съществува заплахата за собственика на подлежащата на реституция земя тя да бъде придобита по давност от трети лица.

Х. П. Н. моли да бъдат съобразени доводите в писмената защита пред първата инстанция относно валидността на решение №7883/17.05.2021 г. на ОСЗ-гр. Т..

Първоинстанционният съд е извършил проверката по чл.262 от ГПК и е изпратил делото на Л. Окръжен съд. След отвод на всички съдии в него, с определение №390 от 21.09.2022 г. по ч.гр.д. №328/2022 г. ВТАС е изпратил делото за разглеждане на Плевенски Окръжен съд. Там то е постъпило на 27.09.2022 г.

С определение №1433 от 18.10.2022 г. Плевенски Окръжен съд е приел въззивните жалби за допустими и редовни и е насрочил делото в о.с.з. на 10.11.2022 г., когато е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните прения. Процесуалният представител на Х. П. Н. – адв. С. е пледирала за уважаване на подадената от нея въззивна жалба и е направила възражение по чл.78, ал.5 от ГПК относно направените от Х. М. К. във въззивното производство разноски за адв. възнаграждение.

На 21.11.2022 г. по делото са постъпили две писмени защити – от Ц. И.

Ц. и от Х. М. К. и Ц. И. Ц.. В първата се сочи, че ТРС е следвало да отмени по пътя на косвения съдебен контрол както решение №7883/04.04.1994 г. на ОСЗ-Т., в което фигурира нивата от *** дка, защото е антидатирано – издадено е след 24.08.2008 г. и от незаконен състав, така и решение №7883/17.05.2021 г., защото е постановено на основание съдебен акт, признаващ изрично правата на Х. М. К. и защото не е придружено от скицапроект, издадена от СГКК. Ц. И. Ц. счита, че неправилно ТРС не е признал осъщественото от нея владение в периода от 09.05.2008 г. до 19.09.2014 г.

/повече от 5 години/ като годно основание да я направи собственик.

Във втората защита се твърди, че след изтичане на крайния срок за подаване на заявления за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ – едва през 2008 г. е подадена молба за допълване на решение №7883/04.04.1994 г., която е уважена с издаването на антидатираното решение със същия номер и дата, в което фигурира нивата от *** дка. Твърди се също, че „въпросът с владението на имота е убедително решен с решенито по гр.д. №2093/2015 г.

4 на ВКС, в което е прието, че Х. П. Н. е владяла имота най-късно до 2000 г. – 2001 г.“

Х. М. К. и Ц. И. Ц. твърдят, че дефакто на Х. П. Н. е възстановен незаявен имот. Считат, че съдебното решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е постановено от съдебни състави, които е трябвало да се отведат от разглеждане на делата и въз основа на заключенията на заинтересовани вещи лица.

Твърди се още, че през 2010 г. Х. П. Н. признала правото на собственост върху процесния имот на Д.П. и до 2019 г. не е предявявала претенции, нито е търсила защита.

Според Х. М. К. и Ц. И. Ц., искът по чл.124, ал.1 от ГПК е недопустим при незавършена процедура по ЗСПЗЗ, а тя не е завършена, защото липсва скица издадена от СГКК. Сочи се, че при наличието на сделка и нов собственик на процесния имот в лицето на Х. М. К. СГКК няма как да издаде въпросната скица, докато не бъде отменен нот. акт от 19.09.2014 г. Освен това, в правния мир съществува още и решение №4037/09.052008 г. на ОСЗТ..

На 01.12.2022 г. по делото е депозирана и писмена защита от Х. П. Н.. В нея се твърди, че част от процесната нива от *** дка, а именно 749 кв.м. при изработването на КВС били включени в имот №***, а друга част попаднала в имот №***, с неидентифициран собственик по КВС. Твърди се, че процесната нива от *** дка, придобита от наследодателя на Х. П. Н. през 1927-1928 г., респ. частта от нея с площ 2.070 дка не съвпада нито по площ, нито по съседи със заявения за възстановяване на наследниците на И.И.П. имот, придобит съгласно нот. акт №***/1932 г., а именно – нива с площ 0.100 дка в м. Л.К..

Х. П. Н. счита, че с решението по гр.д. №2093/2015 г. на ВКС не е решен въпросът за владението върху процесния имот, тъй като предмет на спора по това дело е била друга част от нивата с площ *** дка. Твърди, че веднага след като е узнала, че процесния имот е записан на името на Ц. Ц. и Д.П., е завела гр.д. №476/2010 г. на ТРС.

Според Х. П. Н., въпросът за допустимостта на исковете е повдиган на два пъти и е решен. Акцентира върху това, че именно предявявайки исковете, е осуетила възможността Х. К. да придобие процесния имот по давност.