Решение № 248 от 15.05.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 248 гр. Разлог, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диана С. Танкова при участието на секретаря Я. Г. Й., разгледа докладваното от Диана Танкова, Гр. дело № 20251240101677 по описа за 2025 година

Производството е образувано по ИМ с вх. №*/06.11.2025 г., от С.М.С., ЕГН*, адрес:*, ч/з адв. Д.В.М., АК-П., с адрес:*, с/у „М.“АД. ЕИК*, с адрес *, представлявано от В.С. - ИД.

В ИМ се твърди, че на 07.05.2024 г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за потреб. кредит №*, по силата на който е получил сумата от 5`000.00 лв., при лихва от 1`889,34 лева, при ГПР 49,65% и ГЛП 32,89, за срок от 24 вноски. В договора била уговорена неустойка с обезщетителен хар-р, в случай на непредставяне на обезпечение, изразяващо се поръчителство от ФЛ, в 3-дневен срок от сключване му.

Сочи се, че начислената неустойка от 4`896.00 лв. е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и нарушение на нормите на чл.33 от ЗПК, като същата е противоречаща на закона и добрите нрави. Претендираната неустойка е необоснована висока и по този начин в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

На следващо място се сочи, че съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в дооговр за потреб. кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Посоченият в договора размер на ГПР, които не е реално прилагания в отношенията м/у страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и 2, т.1 от ЗЗП.

Иска се съда да приеме, че неустойката по Договор за потреб. кредит №*, предвиждащ заплащане на неустойка от 4`896.00 лв. е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, във вр. с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП.

В срока по чл.131 ГПК, ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който признава изцяло предявения иск за основателен като по отношение на претендираните разноски, се сочи, че ответника не е станал повод за завеждане на иска,поради което разноските следва да се възложат изцяло в тежест на ищеца.

Съдът обаче следва да отбележи, че от страна на ищеца не е направено изрично искане за постановяване на решение при признание на иска по реда на чл.237 ГПК. Поради това съдът не следва да постановява решение по специалния ред на чл.237 ГПК, тъй като за 1 приложението на тази разпоредба е необходимо не само признание на иска от ответника, но и изрично искане от ищеца. При липса на такова искане съдът дължи произнасяне по общия исков ред, като съобрази признанието на иска като процесуално поведение на ответника, което подкрепя твърденията на ищеца.

От твърденията в ИМ и представения погасителен план към договора, както и съобразно признанието на ответната страна, се установява, че на 07.05.2024 г. м/у страните е сключен Договор за потреб. кредит №*, по силата на който на ищеца е предоставена сума от 5`000.00 лв., при уговорени лихва, ГПР и ГЛП, както и срок за погасяване от 24 месечни вноски. В договора е включена клауза, предвиждаща заплащане на неустойка от 4`896.00 лв. при непредставяне на обезпечение - поръчителство от ФЛ, в 3-дневен срок от сключването на договора.

Съдът приема, че процесната клауза следва да бъде преценена не само формално като уговорка за неустойка, а с оглед нейната реална икономическа функция в рамките на потреб. кредитно правоотношение. Макар формално неустойката да е свързана с неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, нейният размер - 4`896.00 лв. при отпусната главница от 5`000.00 лв. - я превръща в съществено допълнително оскъпяване на кредита. Тя не обезщетява конкретни вреди от неизпълнение на основното задължение за връщане на кредита, нито е обвързана с реално настъпили вреди за кредитора от липсата на поръчителство. По съществото си клаузата води до допълнително възнаграждение за кредитора, дължимо по повод на кредита, но изведено извън декларирания размер на ГПР.

В този смисъл следва да се отчете, че ЗПК въвежда специална императивна уредба относно общата цена на кредита. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, а съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, той не може да надвишава законово определения максимален размер. В практиката на ВКС е прието, че именно ГПР е показателят, ч/з който се изразяват всички лихвени и извънлихвени разходи по кредита, като сборът от тези разходи не може да надхвърля лимита по чл.19, ал.4 ЗПК. ВКС изрично приема, че ГПР включва общите разходи по кредита, включително лихви и други разходи, а общата сума, дължима от потребителя, е сборът от предоставената сума и всички разходи по кредита.

Същият подход следва и от практиката на СЕС. В решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, S.R.G. с/у „П.К.Б.“ЕООД, СЕС приема, че понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по Директива 2008/48/ЕО е широко и обхваща всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора. СЕС подчертава, че националният съд не може да се ограничи само до формалното отделно посочване на даден разход или до твърдението, че той е свързан с допълнителна услуга, а следва да прецени цялата договорна конструкция, общите условия и икономическата връзка м/у съответния разход и кредита.

Особено значение има изводът на СЕС, че посочването на ГПР, който не включва всички релевантни разходи, лишава потребителя от възможност да прецени действителния обем на задължението си по същия начин, както и при липса на посочен ГПР. Поради това санкция, при която кредиторът губи право на лихви и разходи, а потребителят дължи само чистата стойност на кредита, е съвместима с Директива 2008/48/ЕО, доколкото е ефективна, пропорционална и възпираща.

Прилагани към настоящия спор, тези разрешения водят до извод, че процесната неустойка не може да бъде разглеждана изолирано като обикновена санкционна клауза. Тя е уговорена още при сключването на договора, известна е на кредитора, обвързана е с предоставянето и обезпечаването на кредита и по размер е почти равна на отпуснатата главница. Това я превръща в разход, който реално увеличава цената на кредита и който следва да бъде отчетен при преценката за действителната икономическа тежест на договора за потребителя.

В националната съд. практика по сходни казуси се приема, че уговорки за неустойка при непредставяне на обезпечение по договор за потреб. кредит, когато водят до значително оскъпяване на кредита и не са включени в ГПР, представляват механизъм за заобикаляне на 2 ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва се, че подобна неустойка по същество представлява добавък към възнаградителната лихва и допълнителна печалба за кредитора, като лишава потребителя от информация за действителния размер на ГПР и реалната стойност на задължението му.

Съдът намира, че клаузата противоречи и на чл.21, ал.1 ЗПК, съгласно който всяка клауза в договор за потреб. кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. В случая ч/з формално въвеждане на неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение се постига резултат, който законът не допуска - съществено увеличаване на общата цена на кредита извън посочения ГПР и извън защитния лимит по чл.19, ал.4 ЗПК.

Следователно е налице не само противоречие с императивни норми на ЗПК, но и заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 2 ЗЗД.

Клаузата противоречи и на добрите нрави. Неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, но не може да служи като средство за получаване на необоснована имуществена облага. Когато размерът й е почти равен на размера на предоставената главница и е дължим не при неизпълнение на основното задължение за връщане на кредита, а при непредставяне на обезпечение в кратък срок, тя излиза извън присъщите функции на неустойката. Такъв размер не съответства на евентуалните вреди от липсата на поръчителство и води до явно несъразмерна тежест за потребителя.

Освен това клаузата създава значително неравновесие м/у правата и задълженията на страните във вреда на потребителя. Тя поставя потребителя в положение да понесе почти двойно увеличение на задължението си поради неизпълнение на вторично задължение, което обслужва интереса на кредитора от допълнително обезпечаване на вече отпуснат кредит. При това кредиторът, като професионалист, е длъжен предварително да оцени кредитоспособността на потребителя, а не да прехвърля риска от собствената си преценка в/у потребителя ч/з санкция с такъв размер. В практиката на СЕС се приема, че при преценка на неравноправност националният съд следва да отчита, включително, дали разходите, възложени на потребителя, са явно непропорционални спрямо размера на предоставения кредит и спрямо реално предоставената насрещна услуга.

По тези съображения съдът приема, че процесната клауза за неустойка е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД - поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, във връзка с чл.19, ал.4, чл.21, ал.1 и чл.22 ЗПК, както и с оглед защитата с/у неравноправни клаузи по чл.143 ЗЗП. Предявеният отрицателен установителен иск следва да бъде уважен.

По разноските:

По разноските съдът съобрази възражението на ответника, че следва да намери приложение чл.78, ал.2 ГПК, тъй като ответникът е признал иска и не е дал повод за завеждане на делото.

Възражението е неоснователно.

За да бъде приложен чл.78, ал.2 ГПК, е необходимо кумулативно да са налице 2 предпоставки: ответникът да е признал иска и с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. В случая първата предпоставка е налице, доколкото ответникът е признал иска с отговора по чл.131 ГПК. Не е налице обаче втората предпоставка.

Поводът за завеждане на делото не се свежда единствено до предприемане на принудително изпълнение. Действително, в част от практиката по отрицателни установителни искове за недължимост на вземания се приема, че повод за завеждане на иска е налице при предприети изп. действия или изразена готовност за принудително събиране. Тази преценка обаче е конкретна и зависи от естеството на спорното правоотношение. В настоящия случай спорът не е за погасено по давност или неизискуемо вземане, а за нищожност на договорна клауза в потреб. договор, включена от ответника като професионален кредитор в съдържанието на договора.

Именно ответникът е създал правната несигурност, като е включил в договора клауза за неустойка от 4`896.00 лв., пораждаща за потребителя риск от претендиране на значително 3 парично задължение. До завеждане на делото не се установява ответникът да е заявил ясно, недвусмислено и извънсъдебно, че не черпи права от тази клауза, че я счита за нищожна или че няма да претендира плащане въз основа на нея. Напротив, признанието е направено едва след сезиране на съда.

При договор за потреб. кредит самото наличие на неравноправна или нищожна клауза в договорното съдържание е достатъчно да създаде правен интерес от съд. установяване на недействителността й. Да се приеме обратното би означавало потребителят да бъде поставен в положение да изчаква кредиторът да предприеме събиране на сумата или изп. действия, въпреки че спорната клауза вече съществува в договора и обективно създава несигурност относно обема на задълженията му.

Този извод съответства и на принципа на ефективност на потребителската защита по Директива 93/13/ЕИО. В решение по дело C-714/22 СЕС подчертава, че правилата относно разноските в производства, свързани с неравноправни клаузи, не следва да възпират потребителите от упражняване на правото им на ефективен съд. контрол в/у такива клаузи.

Ето защо съдът приема, че не са налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК, а разноските следва да се възложат на ответника по общото правило на чл.78, ал.1 ГПК.