Определение № 3934 от 24.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3934 гр. София, 24.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Николов

Членове:

Силвия Б. Русева

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20251100607617 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXII – чл. 309, ал. 6 НПК.

Образувано е по подадена частна жалба от адв. С.К. – служебен защитник на подсъдимия К. О. Н., насочена срещу протоколно определение от 17.10.2025 г., постановено по НОХД № 5617/2025 г. по описа на СРС, НО, 111ти състав, с което след прочитане на присъдата, първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл. 309 НПК по въпроса за изпълняваната спрямо подсъдимия мярка за неотклонение, като е потвърдил взетата му такава „Задържане под стража“. В жалбата се изтъква, че срокът, в който Н. продължава да е задържан, се явява неразумен и се моли за изменение на мярката му за неотклонение в по-лека такава.

Софийски градски съд, като съобрази изложените от жалбоподателя доводи, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения седемдневен срок от произнасяне на определението, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на въззивна проверка по реда на гл. XXII НПК.

Подсъдимият К. О. Н. е предаден на съд с обвинение за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „А“ и б. „Б“ НК, а именно квалифицирана кражба, извършена в условията на опасен рецидив.

По отношение на подсъдимия в рамките на досъдебното производство по реда на чл. 64 НПК е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, считано от 10.10.2025 г., като исканията на защитата за нейното изменение в хода на съдебното производство са оставени без уважение.

Първоинстанционното производство е приключило с присъда, с която Н. е признат за виновен в извършване на вмененото му престъпление, като за 1 същото му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за период от 3 години и 4 месеца, при първоначален строг режим на изтърпяване.

Съгласно чл. 309, ал. 1 НПК съдът, след постановяване на присъдата си в открито съдебно заседание, служебно се е произнесъл по въпроса за мярката за неотклонение на подсъдимия, като е потвърдил взетата по отношение на К.

Н. такава „Задържане под стража“.

Въпросът за прилагане спрямо осъдения подсъдим на мярка за неотклонение в периода от постановяване на присъдата до нейното влизане в сила е уреден в разпоредбата на чл. 309 НПК, като наред с това приложение намират общите правила за прилагането на съответните видове мерки в раздел II на глава седма от НПК. Вземането или продължаването на мярка в никой случай не е задължително, като дори в презумпцията на чл. 309, ал. 3 НПК, съгласно която опасност от укриване на подсъдимия е налице при по-тежки случаи, когато наложеното наказание е не по-малко от десет години лишаване от свобода, то законът отново е предоставил преценката за това на компетентния съд, като е въвел възможност за оборване на тази презумпция.

Като съобрази доказателствата по делото, въззивната инстанция намери, че към настоящия момент не са отпаднали предпоставките за продължаване на прилаганата спрямо подсъдимия К. О. Н. мярка за неотклонение „задържане под стража“, поради което постановеното от Софийски районен съд определение е правилно, а подадената срещу него частна жалба е неоснователна.

На първо място, с постановената от първоинстанционния съд присъда Н. е признат за виновен в извършването на така вмененото му престъпление, с оглед на което не само че е налице обосновано предположение, а и същото е с висока степен на вероятност, намерила израз в постановяването на крайния първоинстанционен съдебен акт, от който е видно, че за разгледалия делото състав на СРС е без съмнение съпричастността на К. О. Н. към инкриминираното деяние.

По отношение на опасността от укриване, настоящата инстанция намира, че такава не е налице, доколкото подсъдимият е с установени по делото самоличност и адрес, на който пребивава заедно със семейството си – съпругата му и малолетното му дете.

Не така стои въпросът с алтернативно предвидената в закона опасност, а именно такава от извършване на престъпление. Въпреки че същата не е изрично предвидена като условие в разпоредбата на чл. 309, ал. 2 НПК, както вече беше посочено, и в тази хипотеза за прилагане на мерките за неотклонение важат общите правила на НПК. В конкретния случай се касае за лице с изключително висока обществена опасност, изводима от богатото съдебно минало на подсъдимия Н.. Същият е осъждан многократно (над десет пъти) за извършването на престъпления против собствеността при еднородна престъпна дейност, в частност извършване на кражби. Многократно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, като последното такова е за период от две години и шест месеца, наложено му в края на 2022 г. Това показва едно трайно установено при него рецидивно отношение към защитените от правото обществени отношения, характеризиращо го с висока степен на обществена опасност.

Предвид неуспешното постигане на целите на наказанието и рецидивиращото престъпно поведение на подсъдимия, както и с оглед на това, 2 че същият е признат за виновен от първоинстанционния съд в извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер, за което му е наложен сравнително висок размер на наказанието „лишаване от свобода“ - от три години и четири месеца, въпреки че така постановената присъда не е вляла в сила и има данни за постъпила въззивна жалба срещу нея, настоящата инстанция намира, че понастоящем изпълняваната спрямо подсъдимия марка за неотклонение „задържане под стража“ е единствената адекватна на нуждите на наказателното производство до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, и същата в най-пълна степен обезпечава обществения интерес и целите на мерките за неотклонение, без да се явява прекомерна процесуална принуда спрямо подсъдимия.

Първоинстанционният съд е определил на Н. наказание от три години и четири месеца „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим на изтърпяване, с оглед на което фактическото задържане на лицето от първоначалното му вземане на тази мярка в досъдебното производство, което е малко над една година, е в рамките на допустимото и в никакъв случай не се явява прекомерно, каквито са твърденията на защитата.

Следва да се отбележи, че не е налице и някоя от хипотезите на чл. 309, ал. 4 НПК, при които е задължително мярката за неотклонение да се отмени или замени с най-леката, предвидена в закона, с оглед на постановената спрямо подсъдимия осъдителна присъда и наложеното с нея наказание.

В заключение, настоящият въззивен състав не съзря обстоятелства, които да налагат ревизиране на действащата спрямо подсъдимия К. О. Н. мярка за неотклонение „задържане под стража“, поради което правилно първоинстанционният съд е преценил, че същата следва да бъде продължена и след произнасянето на присъдата, с която е приключило първоинстанционното производство.

Воден от горното, на основание чл. 345, ал. 1 вр. чл. 309, ал. 6 НПК, Софийски градски съд, НО, 16-ти въззивен състав

ОПРЕДЕЛИ:

П О Т ВЪ РЖ Д А ВА протоколно определение от 17.10.2025 г., постановено по НОХД № 5617/2025 г. по описа на СРС, НО, 111-ти състав, с което съдът, след постановяване на присъдата, по реда на чл. 309 от НПК е потвърдил действащата спрямо подсъдимия К. О. Н. мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3