Решение № 18823 от 20.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18823 гр. София, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20241110168055 по описа за 2024 година

РЕШЕНИЕ

20.10.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Александра Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 68055/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „Ю.Б. АД срещу И. М. Б., като се твърди, че страните се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за издаването на кредитна карта „Master card“ от 28.07.2017 г. Поддържа, че е изпълнил задълженията си по договора, като бил предоставил уговорения кредитен лимит. Навежда доводи, че ответника не бил изпълнил задълженията си, поради което дължало сумата от 1821,51 лева – главница по договора, както и договорна възнаградителна лихва в размер на 43,01 лева за периода от 28.06.2019 г. до 04.11.2022 г., както и сумата от 47,00 лева – дължими такси по договора на основание чл. 10.1 от Общите условия, както и сумата от 41,30 лева – дължими застрахователни премии за периода 28.05.2019 г. до 26.07.2019 г. Излага съображения, че е 1 издадена заповед за изпълнение, която била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, чрез особения представител, като се твърди, че вземанита били погасени чрез плащане или се основавали на нищожни клаузи от договора. Поддържа, че имал качеството на потребител по смисъла на ЗЗП, като с оглед и приложението на ЗПК в случая не било ясно как е формулирано посоченото по договора ГПР, поради което не били спазени императивните правила на чл. 19, ал. 4 ЗКП и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Инвокира доводи, че с оглед посоченото договора бил нищожен, тъй като било налице противоречие със закона, което обосновава подробно. Развива съображения, че също така била налице хипотеза на нарушаването на добрите нрави, поради което договорът бил нищожен и на това основание.

Твърди, че освен това била налице заобикаляне на закона, което мотивира с приложението на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че освен това следвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД, тъй като се касаело за хипотеза при която обезщетението можело да се намали, тъй като кредиторът не бил извършил добросъвестно проверка за кредитоспособността на длъжника. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Прави доказателствени искания по реда на чл. 190 ГПК да бъде задължен ищеца да представи писмени доказателствени средства – документ за получаването на картата и ПИН към картата от картодържателя, оспорва автентичността на положения подпис под процесния договор за кредит, както и автентичността на подписите при евентуално представяне на поисканите писмени доказателствени средства. Иска отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за банков револвиращ кредит – чрез предоставянето на кредитна карта - между ищеца и ответника, като кредитната карта и ПИН кода да са били действително предоставени на ответника; 2) клаузите от договора да са валидни , като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж.

Представен е Договор за издава на кредитна карта № МК43609/28.07.2017 г., сключен между „Ю.Б. АД от една страна в качеството на кредитор, наричан за краткост „Банката“ и И. М. Б. от друга страна, в качеството на картодържател. По силата на договора банката предоставя на картодържателя револвиращ кредит с кредитен лимит от 1900,00 лева, като издава като средство за отдалечен достъп до средствата по кредитния лимит персонална кредитна карта Mastercard Standart на картодържателя и допълнителна кредитна карта Mastercard Standart, а картодържателят се задължава да върне ползватана сума, съобразно уговореното в договора, ведно с уговорените възнаградителни лихви.

2

Прието и неоспорено е заключението на СПЕ от което се изяснява, че подписите положени в долния десен ъгъл и в мястото за „име и фамИ.“ на стр. 24 от договор за издаване на кредитна карта са изпълнени от И. М. Б..

Съдът, като извърши преценка на заключението на СПЕ намира, че следва да го кредитира, тъй като същото е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заитересован от изхода на правния спор или е недобросъветен.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради което при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с обективираните в него изявления и произтичащите от това субективни права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Следователно в случая безспорно се установява наличието на първата материална предпоставка – наличието на валидно облигационно отношение между страните възникнало въз основа на сключения договор за издаване на кредитна карта.

Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

По правната си характеристика договорът за банков кредит, респ. предоставянето му чрез кредитна карта, представлява двустранен, консенсуален, формален, възмезден и комутативен договор. По силата на договора за банков кредит кредитодателят поема задължението да предостави на кредитополучателя уговорената по договора сума, т.е. предоставянето на сумата не е част от фактически състав на сключването на договора, а е в изпълнение на същия, а за кредитополучателят възниква облигационното задължение да върне предоставената парична сума в уговорения в договора срок, ведно с договорената възнаградителна лихва.

Съгласно посоченото в приложение № 1 към договора за кредитна карта, страните са уговорили, че ГПР е в размер на 31,73 %.

В императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК е уредено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Следователно в случая уговореното и посочено в приложение № 1 към договора за кредитна карта ГПР отговаря на формалните изисквания на императивните правила на ЗПК към момента на сключването на договора.

Представен и неоспорен е Приемо-предавателен протокол от 05.10.2018 г., като се установява, че на ищецът е предал на ответника процесната кредитна карта, както и ПИН кодът към нея. Приемо-предавателният протокол представлява частен свидетелстващ документ с характер на разписка за изпълнение на договорно задължение по смисъла на чл.

77 ЗЗД, тъй като предаването на кредитната карта и ПИН кодът е в изпълнение на договора от страна на кредитора, а не е елемент от фактическият състав на сключването на договора.

След като картодържателят е подписал приемо-предавателния протокол и не го е оспорил надлежно, то в същият се обективира и извънсъдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК, за това, че насрещната страна надлежно е изпълнила договорните си задължения. А 3 извънсъдебното признание е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното фактически и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.

Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от което се изяснява, че размерът на годишният лихвен процент е 18,90 %, като за периода от 03.08.2017 г. до 27.03.2019 г. И. М.

Б. е усвоил общо сумата от 9479,89 лева по процесния договор. Експертът е установил, че за периода от 11.09.2017 г. до 22.11.2019 г. картодържателят е направил общо плащания по договора в размер на 8750,11 лева. Изяснено е, че към 14.02.2023 г. (датата на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК) и към датата на изготвянето на заключението на ССчЕ са дължими вземания, както следва: сумата от 1821,51 лева – главница, сумата от 43,01 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 28.06.2019 г. до 04.11.2022 г., сумата от 2,00 лева – обезщетение за надвишаване на кредитен лимит, сумата от 41,30 лева – дължима застрахователна премия за периода от 28.05.2019 г. до 26.07.2019 г., сумата от 45,00 лева – годишна такса за обслужване и сумата от 24,00 лева – такса за връчване на покана.

Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като последното е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.

В случая, съдът намира, че всички материални предпоставки на предявените претенции са налице, като същите следва да се уважат в рамките на заявеното с оглед основният принцип на българското гражданско процесуално право – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК).

Въпреки това ответникът е направил своевременно материалноправни възражения, които следва да бъдат разгледани.

Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което с оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от 14.02.2023 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

При това положение с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната.

На първо място трябва да се посочи, в случая приложима е общата погасителна давност, която е 5-годишна – арг. чл. 110 ЗЗД. При договор за банков кредит се касае за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено на части – така Решение № 161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на ВКС, ТК, II Т.О.; Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795 от 2010 г., ІV Г. О., ГК; Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III Г.

О., ГК; Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС; Решение № 147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС; Решение №90/31.03.2014г. по гр.д.

6629/2013г. на IV г.о. на ВКС. Тоест, предвид момента на предявяването на иска всички вземания преди 14.02.2018 г. са погасени по давност.

В процесния случай перемпторното прескрибиращо възражение (за давност) по отношение на дължимата главница е неоснователно, поради което тъй като по делото не са представени доказателства, че длъжникът е заплатил дължимите суми, то и с оглед 4 неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.