Решение № 749 от 02.06.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 749 гр. Русе, 02.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Дарин Н. Йорданов при участието на секретаря Ширин Енв. Сефер като разгледа докладваното от Дарин Н. Йорданов Гражданско дело № 20224520100133 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК .

Ищцата КР. П. АЛ. твърди че по ч. гр. д. № **** г. по описа на РРС е осъдена в условията на солидарност с друг длъжник да заплати на Райфайзенбанк България парично задължение в размер на 12 492,50 лв. по договор за банков кредит. Впоследствие вземането било цедирано на ответника по настоящото дело. На 11.06.2015 г. ответникът подал молба, с която поискал извършване на справки за трудови договори, недвижими имоти и евентуално предприемане на действия за обезпечаване на вземането по вече образувано изп. дело № *** на ЧСИ В. Маринов с район на действие – Окръжен съд – Русе. След тази дата до 11.06.2017 г. частния съдебен изпълнител /ЧСИ/ не бил предприел изпълнителни действия, които да прекъсват течението на давност, нито такива били поискани от взискателя.

Едва на 06.10.2017 г. ЧСИ разпоредил да се предприемат действия във връзка с молбата на взискателя от 11.06.2015 г. При това положение разпореждането на ЧСИ за налагане на запор от 06.10.2017 г. не било действие, което да прекъсва давността, тъй като било постановено по вече перемпирано изпълнително дело. Тези действия били без значение, включително и извършените впоследствие, тъй като изпълнителното дело било прекратено „ex lege“ считано от 11.06.2017 г. При това положение ищцата счита, че не 1 дължи изпълнение по изпълнителното дело като предявява иска в условията на частичност за сума в размер на 1250 лева. Счита, че давността е била изтекла, считано от 11.06.2015 г. Освен това не само в двегодишния период до тази дата, а и в петгодишния давностен срок считано от 11.06.2015 г. не били предприети никакви изпълнителни действия, които да прекъсват давността.

Поради това се претендира да бъде установено по отношение на ответника, че ищцата не дължи сумата от 1250 лв. частично предявен иск от общ размер 12 492,50 лв. - главница, претендирана от ответника по силата на договор за цесия с друго лице по издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № **** г. по описа на РРС. Моли за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНАЛ“ЕАД с ЕИК 200644029 оспорва иска. Счита, че са предприети изпълнителни действия като са налагани запори върху трудовото възнаграждение на ищцата на 12.11.2008 г., на 27.01.2010 г. и на 09.10.2017 г. В резултат на същите са постъпвали плащания от трето задължено лице в периода от 26.04.2010 г. – 23.05.2013 г. ежемесечни удръжки от трудово възнаграждение; и в периода от 21.12.2017 г.

– 22.07.2019 г. - също ежемесечни удръжки от трудово възнаграждение.

Освен това периодично били предприемани изпълнителни действия от страна на ответника, като молби били подавани на 27.01.2015 г., на 11.11.2017 г. и на 08.01.2020 г. Освен това били искани и изпълнителни действия срещу другия солидарен длъжник, които ответника счита, че са прекъсвали срока за перемпция и по отношение на ищцата. Счита, че това следва от разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Това произтичало от солидарната отговорност на длъжниците. Посочва, че такива молби по отношение на другия длъжник са подавани на 11.01.2011 г. и на 10.02.2013 г. Оспорва твърдението, че вземането е погасено по давност.

За да се произнесе съдът съобрази следното от фактическа страна:

Няма спор, а това се установява и от приложеното изп. дело № *** на ЧСИ В. Маринов, че въз основа на Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № **** г. на РРС бил издаден изп. лист от 01.10.2008 г. в полза на "Райфайзенбанк (България)"ЕАД срещу ищцата и още едно лице (солидарен длъжник) за сумата 12 432,50 лева – главница, 2907,71 лева – лихва за забава за периода от 05.11.2007 г. до 25.09.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2008 г. до окончателното им изплащане и 756,01 2 лева – разноски, въз основа на който лист било образувано изп. дело № *** на ЧСИ В. Маринов с район на действие – Окръжен съд – Русе. На 11.06.2015 г. ответникът е подал молба молба по изпълнителното дело в качеството си на цесионер по договор за цесия с взискателя, с която поискал извършване на справки за трудови договори, недвижими имоти и евентуално предприемане на действия за обезпечаване на вземането. От документацията по приложеното изп. дело е видно, че преди това – в периода от 25.03.2011 г. до 28.05.2013 г. е осъществявано принудително изпълнение спрямо ищцата като регулярно са правени удръжки от трудовото й възнаграждение по силата на наложен запор. По отношение на другия солидарен длъжник са отразени събрани суми от удръжки от трудово възнаграждение и след това – последно на 19.09.2013 г. След прехвърлянето на вземането и конституирането на ответника като взискател са постъпили суми, които са преведени след изпълнение по дело на друг ЧСИ, т.к. ответникът се е конституирал като присъединен кредитор по същото. Така са постъпили суми в периода 22.12.2017 г. – 25.06.2018 г. От материалите по приложеното изп. дело № *** на ЧСИ В. Маринов е видно, че ответникът в качеството си на взискател периодично е подавал молби, с който е искал предприемане на изп действия – горепосочената молба от 11.06.2015 г.; молба от 10.11.2017 г, с която е поискал издаване на у-ние за присъединяване към изп. дело №***/09 г. на ЧСИ Ц. Георгиева и на молба от 08.01.2020 г., с която е поискал извършването на справки за налични имущества и вземания на длъжника.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая това е станало в производството по реда на заповедното производство по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № **** г. на РРС а защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. След подаване на възражението кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането по чл. 422 или чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не бъде предявен в предвидения от закона срок или след влизане в сила на съдебното 3 решение, с което установителният иск е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.

Когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.

Оспорването на вземането след влизане в сила на заповедта за изпълнение е допустимо по исков ред в хипотезите по чл. 424 ГПК, а именно: при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред с отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.);. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда.

В конкретния случай страните не спорят, че поради липса на възражение по чл. 414 ГПК исково производство по чл. 422 ГПК не е провеждано, т. е. заповедта за изпълнение е влязла в сила на основание чл.

416 ГПК.

По отношение на срока на погасителната давност за оспореното вземане съдът съобрази следното:

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено 4 със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл.

424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства.

Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, той може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.); във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.); , чл. 254 ГПК (отм.); , чл. 255 ГПК (отм.); , които не се преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането (в този смисъл определение № 480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г., ІV г. о., ВКС, определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г., IV г. о., ВКС).

Съгласно действащата нормативна уредба, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД, която теза е застъпена и в мотивите към т. 14 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК обаче, е основание за прекъсване на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. "а" ЗЗД, доколкото е налице 5 конклудентно признаване на вземането по издадената заповед.

По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, какъвто е настоящия случай. При това положение следва да се прецени дали след образуването на изп. дело за събиране на вземането давността е изтекла, била ли е прекъсната, настъпила ли е перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, и дали вследствие на това вземанията на ответника срещу ищцата, обективирани в изпълнителния лист от 01.01.2018 г. издаден по ч. гр. д. № **** г. по описа на РРС, за събирането на които е било образувано впоследствие изп. дело № ***/2008 г. по описа на ЧСИ В. Маринов, са се погасили по давност поради липса на валидни изпълнителни действия след настъпване на перемпцията.