Определение № 32361 от 15.09.2023, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 32361 гр. София, 15.09.2023 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕТА В. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело № 20231110136325 по описа за 2023 година намира, че на основание чл. 140, ал. 3 ГПК, следва да съобщи на страните проекта за доклад по делото:

Предявен е от Л. Б. Р. срещу „Фератум България“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2019 г., изпълнението на задълженията по който е обезпечено с договор за гаранция, сключен с „Фератум Банк“ ЕАД, евентуално въз основа на недействителни договорни клаузи, частична претенция от общо дължимата сума от 1 079,82 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът Л. Р. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и ответното дружество, в качеството му на кредитор, е сключен договор за потребителски кредит № **** от 28.06.2019 г., по силата на който на Р. е предоставен паричен кредит в размер на сумата от 4 000 лева. Посочва се, че по силата на договора ищецът следвало да върне на „Фератум България“ ЕООД сума в общ размер от 4 201,02 лева, платима на две равно вноски от по 2 100,51 лева всяка. Поддържа, че е уговорен фиксиран лихвен процент в размер от 23 % и годишен процент на разходите в размер от 49,11 %. Съгласно договора изпълнението на задълженията на кредитополучателя следва да бъде обезпечено от трето за процеса лице „Фератум Банк“. Предвид това, между това посоченото дружество и ищеца е сключен договор за гаранция, по силата на който за Р. възникнало задължение да заплати на дружеството-гарант възнаграждение в общ размер от 878,80 лева. В исковата молба се излага, че ищецът е погасил изцяло сумата по договора в общ размер от 5 079,82 лева, изплатена на кредитора „Фератум България“ ЕООД., в т.ч. и възнаграждението по договора за гаранция. Оспорва действителността на договора за кредит с твърдения, че същият не е сключен в предвидената от закона форма, предвид използването на средства за комуникация от разстояние съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, а именно – без предварително представена преддоговорна информация и без получаване на валидно съгласие от потребителя за сключване на договора чрез електронно подписано писмено изявление от потребителя.

Наред с това, самостоятелно основание за недействителност на договора е липсата на съществени елементи от изискуемото съдържание съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК и конкретно: липсата на погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски; липсата на клауза относно правото на кредитополучателя на отказ от договора, условията и срока, при което същото може да бъде 1 упражнено; липсата на посочен общ размер на кредита чрез отразяване на сумата, която реално подлежи на получаване от кредитополучателя, както и на коректно посочен ГПР.

Посочва се, че в нарушение на императивните законови изисквания, установени в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в процесния договор за потребителски кредит ГПР е посочен единствено като процент, без изрично описание на основните данни, послужили за изчисляването му и без включване като величина при определяне на размера му на възнаграждението, дължимо от ищеца по договора за гаранция в размер от 878,80 лева.

Счита, че последното е част от общо дължимата сума по кредита, която реално е заплатена от Р. на ответното дружество-кредитор, поради което с невключването му при определяне на ГПР се заобикаля изискването на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, което обуславя нищожността на договора на основание чл. 21 ЗПК. Поддържа, че разходите за заплащане на възнаграждението по договора за гаранция представляват печалба за кредитора, надбавка върху главницата, която се заплаща периодично и именно поради това следва да е част от ГПР. При включването й като негов компонент, то размерът му би надхвърлил максималния такъв, установен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя недействителността на договора. Ищецът намира като самостоятелно основание за това и протИречието с добрите нрави на уговорената възнаградителна лихва по договора, чийто размер надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, което на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК обуславя нищожността на целия договор. В исковата молба се излагат твърдения за недействителност и на договора за гаранция, пряко свързан с договора за потребителски кредит, поради несъблюдаване на изискванията за форма на съглашението съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. В условията на евентуалност ищецът оспорва договорите като унищожаеми поради сключването му чрез въвеждане на Л. Р. в заблуждение от ответника чрез създаване на невярна представа относно съществените елементи от съдържанието им и конкретно относно действителния размер на общата сума, която кредитополучателят следва да върне. Наред с това, договорите са сключени и при грешка. Евентуално – в случай на извод, че договорите са действителни, ищецът оспорва валидността на конкретни договорни клаузи, в т.ч. клаузата на чл. 5 от договора за кредит, предвиждаща обезпечаване на заема с поръчителство. Посочва, че последното има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита, пряко протИречи с разпоредбата на чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя, както и на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, тъй като не позволя на ищеца да прецени икономическите последици от сключване на договора по ясен и недвусмислен начин, което я прави неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Намира за нищожна и клаузата от договора за кредит, предвиждаща заплащането на възнаградителната лихва в уговорения размер, като протИречаща на добрите нрави. Предвид недействителността на договора за кредит и на свързания с него договор за гаранция и на основание чл. 23 ЗПК ищецът намира за недължимо платена на ответника „Фератум България“ ЕООД сумата от 1 079,82 лева, формирана като разлика между общо платената от него в размер от 5 079,82 лева и реално дължимата от 4 000 лева, равняваща се на размера на чистата стойност на кредита. В настоящото производство отправя искане за присъждане на сумата от 50 лева като част от общо дължимата от 1 079,82 лева, представляваща планета без основание на ответника сума по процесните договори, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Фератум България“ ЕООД, чрез пълномощника си юрк. Градения Георгиева, оспорва исковата претенция по основание и размер, намирайки я за недопустима и неоснователна. Оспорва между страните да е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за потребителски кредит № ****. Поддържа, че въпреки подадената заявка за кредит от Л. Р., последният е отказал кредита, не е усвоил сумата от 4 000 лева и същата обратно е върната на „Фератум България“ ЕООД, вследствие от което заявката е автоматично анулирана.

2

Счита исковата молба за нередовна поради липсата на твърдения и яснота относно основанието за претендиране от ищеца на процесната сума от ответното дружество.

Поддържа, че договорът за кредит се сключва след получаване на потвърждение от потребителя – заявител с изплащане на СМС. По същество оспорва изложеното от ищеца относно допуснато протИречие на договорните клаузи с изискванията на ЗПК, намирайки доводите на ищцовата страна за бланкетни и неподкрепени с доказателства. Намира, че размерът на възнаградителната лихва не протИречи на добрите нрави. Същата е дължима на кредитора като възнаграждение за услугата по предоставяне на паричен кредит и е предварително обявен на потребителя при кандидатстване за отпускане на кредита с електронна заявка. Налице е яснота и относно ГПР, приложим по договора. При кандидатстване за кредита кредитополучателят има възможност за избор относно лицето, което да обезпечи изпълнението на задълженията му по договора като поръчител, а сключването на договора за гаранция не представлява задължително условие за отпускане на кредита. Ето защо, възнаграждението по договора за гаранция не се включва в ГПР по кредита, тъй като не представлява елемент от общия разход по см. на § 1.1 от ЗПК, доколкото се касае за услуга, предоставяна от трето лице. Неразделна част от договора за кредит е погасителен план, съдържащ информация за размера, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Наред с това, възнаграждението за предоставената гаранция, размера, броя и периодичността на вноските се посочват в погасителен план към договора за гаранция, сключен с трето за процеса лице. Твърди, че в случая е налице уговорено право на отказ от кредитополучателя от договора, което в случай е упражнено от ищеца, тъй като същият не е приел условията на „Фератум България“, изпратеният договор не е подписан от него и не е породил правни последици. С отговора на исковата молба ответникът оспорва претенцията на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, оспорвайки наличието на предпоставките за това и конкретно, че ищецът е материално затруднено лице по см. на закона, поради липсата на представени доказателства за това. Наред с това, ищецът има правната възможност по чл. 95 ГПК за предоставяне на правна помощ. Налице е опит за заобикаляне ограниченията в размера на адвокатското възнаграждение чрез образувани на множество производства. С тези доводи „Фератум България“ ЕООД отправя искане за връщане на исковата молба като нередовна, а по същество за отхвърляне на предявената с нея претенция като неоснователна. Претендира присъждане на разноски.

При извършената по реда на чл. 140 ГПК служебна проверка относно редовността на исковата молба, с оглед и изричното оспорване от ответника, съдът намира следното:

В исковата молба ищецът е изложил подробни твърдения относно основанието на исковата си претенция, сочейки, че между страните е сключен договор за потребителски кредит и, че е усвоил сумата по кредита в общ размер от 4 000 лева, оспорвайки валидността на възникналото правоотношение с доводи относно неспазване на императивни законови изисквания относно формата и съдържанието на договора и на пряко свързания с последния договор за гаранция и отправяйки искане за връщане чрез заплащане от ответника на сума, получена от него без основание – като платена от ищеца по нищожен договор. Ето защо, доводите на ответната страна за нередовност на исковата молба по отношение на тези компоненти съдът намира за неоснователни.

Същевременно на ищеца следва да бъдат дадени указания относно твърденията му, че договорът е останал неподписан, като уточни оспорва ли именно ищецът да е отправил електронно изявление, с което да е изразил съгласие за сключване на договора, предвид твърденията за последващо усвояване на заемната сума и извършени погасявания, или твърдението му е за неспазване на формата за обективиране на това съгласие, както и да уточни основанието, поради което счита договора за унищожаем поради грешка – в какво се изразява последната.

3

На ответника следва да бъдат дадени указания да уточни оспорването си в отговора на исковата молба, като посочи оспорва ли сключването на договора между страните чрез постигане на съгласие по основните му клаузи по реда на ЗПФУР, или оспорва усвояването на заемната сума от кредитополучателя, или твърди, че договорът е сключен, но ищецът е упражнил право на отказ от така сключения договор по ред и форма, предвидени в клаузите му.

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, съдът разпределя между страните доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: