Решение № 121 от 28.10.2024, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Раднево, 28.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20245520100633 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съединен при условията на евентуалност с иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на С. Д. В., действаща чрез пълномощника адв. Г. от АК-Ловеч, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съединен при условията на евентуалност с иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, и иск с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 31.07.2023 г. е сключил с първото ответно дружество договор за паричен заем № 4865024, с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 2000 лв., при ОЛП от 40%, ГПР от 49,03%, срок на погасяване 13 месеца, а ищецът се задължил да върне на ответника обща сума от 2584 лв. Твърди, че с чл. 4 от договора била длъжна в срок от 3 дни от сключване на договора да предостави едно от няколко вида обезпечения – 2 физически лица поръчители, банкова гаранция с бенефициер заемодателя или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Твърди, че едновременно с договора за кредит сключил и договор за предоставяне на гаранция № 4865024 с втория ответник, за което било уговорено възнаграждение от 1191 лв. или по 79,40 лв. месечно с всяка вноска по договора за заем. Твърди, че договорът за кредит е 1 недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави.

Излага съображения за нищожност на договора за кредит, поради противоречия с чл. 19, ал. 4 ЗПК, кумулиране на възнаграждението по договора за гаранция с възнаградителната лихва, двете дружества били свързани лица, значителен размер на ГПР над законово определения допустим максимум, неясен ГПР и неточно посочен, както и неопределяем. Твърди, че съгласно чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за кредит е нищожен. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципът на добросъвестност, справедливост и еквивалентността на престациите, поради липса на насрещна престация от втория ответник по този договор. Твърди, че съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се дължи не на ответното дружество, а на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, дружеството-майка и заемодател, което на практика водило единствено до увеличаване на дължимата сума по заема. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи нищожност на договора за кредит поради нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност поради противоречие с добрите нрави, както и нищожност на договора за поръчителство поради противоречие с добрите нрави. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, действащо чрез юрисконсулт К., в който взема становище за неоснователност на исковете. Развива съображения за спазване на задължителните изисквания на ЗПК, в това число и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и възражения по всички изложени в исковата молба аргументи за нищожност на договора за кредит и за поръчителство. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Файненшъл България“ ЕООД, в който взема становище за неоснователност на исковете.

Развива съображения, че договорът за кредит и договорът за поръчителство са валидни, няма нарушаване на норми от ЗПК или ЗЗД, както и че не нарушават добрите нрави. Развива съображения за оборване на твърденията на ищеца нищожност и неравноправност на договора за кредит и на договора за поръчителство. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като 2 неоснователни.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 17.10.2024 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 31.07.2023 г. ищецът е сключил с първото ответно дружество договор за паричен заем № 4865024, с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 2000 лв., при ОЛП от 40%, ГПР от 49,03%, срок на погасяване 13 месеца, а ищецът се задължил да върне на ответника обща сума от 2584 лв.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по иска с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, твърденията си за нарушаване на разпоредбите на ЗПК и на добрите нрави на клаузите на договора за кредит и договора за поръчителство.

Ответниците следва да докажат насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за кредит и договора за поръчителство, чрез доказване на твърдените в отговорите им факти за това.

С оглед установените безспорни факти е видно, че ответникът е получил в заем сумата от 2000 лв. От приетия договор за паричен заем № 4865024/31.07.2023 г. /л.8 и сл./ е видно, че ищецът се е задължил да върне заема на 15 вноски по погасителен план и при падеж на първа вноска 30.08.2023 г. /виж погасителния план на л.12-13/ и краен срок 23.10.2024 г.

Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 40 % /чл.2, т.5 от договора/.

В чл. 2, т.8 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 49,03%.

В чл. 4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство /гарант/, включително от одобрено от кредитодателя дружество. В изпълнение на тази клауза е сключен договор за предоставяне на гаранция № 4865024 /същия номер като договора за кредит/ от дата 31.07.2023 г. /същата дата като на договора за кредит, л.10-12 от делото/, същият е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца С. В. за обезпечаване 3 на задълженията по договора за кредит, като гарантът се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията по кредита, за което е договорено възнаграждение в размер на 1191,00 лв., разсрочена със същите падежи като месечните вноски по кредита – 15 броя, дата на първо плащане 30.08.2023 г., краен срок – 23.10.2024 г., посочено в погасителния план към договора за кредит /виж на л.12-13/. От това е видно, че възнаграждението по договора за поръчителство е на стойност малко повече от 50% на отпуснатия кредит от 2000 лв.

Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин 4 да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 574,00 лв., при лихвен процент от 40,00%, не става ясно как е формиран ГПР от 49,03 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.

Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР, което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.

22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че ако в ГПР беше включено и възнаграждението за поръчителство /което е в размер повече от половината от стойността на кредита или в процентно отношение към 55%/, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално определения праг на ГПР от 50% - посочен в договора ГПР от 49,03% с прибавени около 55% се явява стойност от над 100%. Подобни такси и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, 5 ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В този смисъл и по повод на идентични правни казуси със същия ответник е формирана и съдебна практика в този смисъл – решения по гр.д. № 16/2023 г., гр.д. № 17/2023 г. и гр.д. № 34/2023 г., всички по описа на РС-Раднево.

С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит, сключен между страните се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.

С оглед основателността на главния иск по чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т.