Решение № 907 от 19.05.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 907 гр. Варна , 18.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Юлия Р. Бажлекова

Даниела С. Христова

Светлана К. Цанкова при участието на секретаря Елка Н. Иванова като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско дело № 20213100500756 по описа за 2021 година

Производството е образувано възоснова на въззивна жалба, подадена от К.С.Л. срещу Решение № 33 от 04.02.2021 г. постановено по гр.д. № 9797 по описа на ВРС за 2020 г., с което са отхвърлени предявените срещу Областна дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян” № 2, обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1 вр. чл.

142, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 4320 лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна в размер на 120 лв. всеки месец за периода 01.07.2017 г. – 30.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 24.08.2020 г. до окончателното й изплащане, сумата 678.73 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане, начислено за периода 01.08.2017 г. – 12.08.2020 г. Във въззивната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, тъй като съдът е приел, че по отношение на ищцата няма приложение ЗМВР и конкретно привилегированите специални текстове, доразвити в подзаконовия нормативен акт Наредба № 8121зот 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служители на МВР. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че служебното правоотношение на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се урежда единствено с разпоредбите на ЗДСл. Посочената разпоредба следва да се тълкува във връзка с чл.1 ЗМВР, който има характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона и според която ЗМВР урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР, както и статута на служителите в него. ЗДСл е приложим относно статута на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР само при липса на изрично специално правило в ЗМВР.

Излага се, че разпоредбата на чл.181, ал.1 ЗМВР не съдържа ограничение относно служителите от системата на МВР, на които следва да се осигури храна или левовата й равностойност. Наредба №8121з-773/01.07.2015г. определя единствено реда и условията за осигуряване на такива средства, но с нея предвид липсата на изрична законова делегация, Министъра на ВР не може да определя кои лица ще имат право да получат храна или парична равностойност. Въззивникът оспорва изводите на първоинстанционния съд досежно това, че изчерпателното изброяване на разпоредбите в ЗМВР, приложими към служителите, заемащи длъжности по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, което е въведено със ЗИДЗМВР/ДВбр.66/07.07.2020г., в сила от 01.10.2020г. представлява връщане на част от привилегиите, които са били отнети от законодателя през 2016г. за тази група служители. Според жалбоподателя тълкуването на закона от ВРС, поставя дългогодишни 1 държавни служители от МВР в неравностойно положение спрямо други служители, които са назначени по трудово правоотношение или служебно правоотношение. Счита, че не отговаря на принципите и духа на закона тълкуване, при което за сходни длъжности на лица по трудово правоотношение се осигурява храна или изплаща левово равностойност, а на тези по служебно правоотношение по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, не. Твърди, че неправилно съдът е приел, че с разпоредбата на §69 от ПЗР на ЗМВР/в сила от 2017г/, законодателят по целесъобразност е отнел привилегии на определена категория служители и нормативно е включил в основната им заплата допълнително възнаграждение в размер на левовата равностойност за храната. По изложените съображения въззивникът моли за отмяна на атакувания съдебен акт изцяло, като вместо него въззивният съд да постанови ново решение, с което да уважи изцяло предявените обективно кумулативно съединени осъдителни искове. Претендира за присъждане на разноски, направени в първоинстанционното и във въззивното производство.

Отговор на въззивната жалба не е постъпил.

Съдът, след служебна проверка на обжалваното въззивно решение, намира същото за валидно и допустимо.

По правилността на първоинстанционния съдебен акт, съдът намира следното:

Производството по делото е образувано по предявени от К.С. Л. срещу Областна дирекция на МВР – гр. Варна, обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1 вр. чл.142, ал.1 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата 4320 лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна в размер на 120 лв. всеки месец за периода 01.07.2017г.–30.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.08.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 678.73 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.08.2017г.–12.08.2020г. В исковата си молба ищцата излага, че от 2007г. е държавен служител, като със заповед от 02.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи е преназначена за държавен служител в ОДМВР – Варна, съгласно чл. 142, ал. 1, т.2 ЗМВР. Посочва, че считано от 01.07.2017 г. заема длъжността „Главен юрисконсулт“ в сектор КАПО към отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР-гр.Варна. Излага, че от 01.02.2017г. не й е начислявана и изплащана левовата равностойност на полагащата й се като служител на МВР храна. Счита, че доколкото законодателят изчерпателно е посочил в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР кои са служителите на МВР, то следва и нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР да се прилага еднакво по отношение на всички служители на МВР. Поддържа, че размера на левовата равностойност на храната е определен на сумата 120 лв. месечно. Посочва, че служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР не са посочени в последващи заповеди на 2министъра на вътрешните работи, издадени в периода от 2017 г. до настоящия момент, поради което и на тях не им е предоставяна храна, съответно не им е заплащана левовата й равностойност. Счита това за празнота в подзаконовата нормативна база, като тези служители, сред които е и тя, са поставени в по-неблагоприятно и неравностойно положение спрямо всички други служители, които полагат труд по трудово или служебно правоотношение в МВР. Поддържа, че разпоредбата на чл. 181, ал.

1 ЗМВР е императивна, поради което на всички служители на МВР следва да се осигурява храна или левовата й равностойност. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът Областна дирекция на МВР – гр. Варна е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основателност.

Признава фактическите твърдения на ищцата, през периода 01.02.2017г.–12.08.2020 г., както и към настоящия момент заема длъжността „главен юрисконсулт“ в сектор КАПО, към отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР-гр.Варна. Счита, че съгласно чл. 142, ал. 2 ЗМВР в МВР има три категории служители, служебното правоотношение на които е регламентирано в три различни закона. След изменението на ЗМВР, през 2017г., служебните правоотношения на държавни служители в МВР, за които се прилага разпоредбата на пар. 86 от ПЗР на Закон за изм. и доп. на ЗМВР /ДВ, бр. 14/2015г./ и които към влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи такова, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този 2 закон. Съгласно пар. 69, ал. 6 от ПЗРЗИДЗМВР, при назначаване на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната. След 02.02.2017г. на ищцата не е изплащана левовата равностойност за храна, поради обстоятелството, че й е определена индивидуална основна заплата, включваща и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Твърди, че нормата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не следва да се разглежда чрез съпоставяне с останалите норми в ЗМВР, доколкото законодателят изрично е определил статутът на служителите по чл. 143, ал. 1, т. 2 ЗМВР да е по ЗДСл, в който не се предвижда предоставянето на храна или левовата й равностойност. В подкрепа на извода посочва и направеното изменение на чл. 181, ал.4 ЗМВР, който изрично предвижда, че на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се осигурява безплатна храна при извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда, както и ободряващи напитки при полагане на труд през нощта.

В първоинстанционното решение, съдът е възприел тезата на ответната страна и е отхвърлил предявените искове. Настоящият въззивен съд, след като съобрази събраните по делото доказателства и тяхната доказателствена сила, приема за установено следното от фактическа страна: Не е спорно, 1./че в процесния период 01.07.2017г.–30.06.2020г. страните са в служебно правоотношение, по силата на което ищцата заема длъжността „главен юрисконсулт“ в сектор КАПО, към отдел „Административен“ при Областна дирекция на МВР-гр.Варна. Ищцата реално е полагала труд на заеманата от нея длъжност и не е получава отделно начисляване на левовата равностойност за храна. Безспорно също така е, че месечният размер на левовата равностойност за храна през процесния период е 120 лева, която се изплаща на служителите, на които ответникът счита, че се дължи, заедно с основното месечно възнаграждение, като падежът на вземането е последният ден на месеца, за който се дължи възнаграждението /на текущия месец/. Тези факти не са спорни и във въззивното производство. Първоинстанционният съд, правилно е разпределил доказателствената тежест и съобразно това разпределение, ищцата е доказала всички твърдени право пораждащи факти. Тъй като ответникът е оспорил правото претендирано от ищцата, той няма задължение да доказва, че е платил, а за него оспорването е правно и е следвало да обоснове от правна страна липсата на задължение, т.е. правоизключващите възражения. В този смисъл, могат да бъдат съобразявани и възраженията, че е изправна страна и при определяне на възнаграждението на ищцата е включена и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съгласно пар. 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР. За да определи приложимия закон, съдът следва да отговори на въпроса, дали след преназначаването на ищцата в ОДМВР-Варна със заповед от 02.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи, следва да се заплаща отделно левовата равностойност за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, или тази левова равностойност е включена в определената й от м. февруари 2017г. основна работна заплата.

От разпоредбата на пар. 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017г./,се установява, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14/2015 г./ и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал.1, т.1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон. Според ал.

6 от § 69 ПЗРЗИДЗМВР при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал.1 ЗМВР. Според първоинстанционния съд, в заплатата нормативно е включено допълнителното възнаграждение за прослужено време и левовата равностойност на храната. Този извод е направен, след преценка на приложените заповед за преназначение и фишове за работни заплати. За да обоснове правилност на преценката, съдът е тълкувал по аргумент за противното, неблагоприятното положение на останалите служители, за което се прилага чл. 181, ал.1 от ЗМВР да останат в по-неблагоприятно положение, в сравнение със служителите по чл. 142, ал.1, т.2 от ЗМВР - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чиито правоотношения не са се преобразували в служебни по силата на § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила 3 от 01.02.2017г./ Според първоинстанционния съд разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР регламентира отделните категории служители на МВР: 1. държавни служители - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово правоотношение. На осн. чл. 142, ал.2 ЗМВР само статутът на първата от тези категории служители - държавни служители - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението( тези по чл. 142, ал.1, т.1 от ГПК) се урежда от специалния Закон за министерството на вътрешните работи. Статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда от Закона за държавния служител, на осн. чл. 142, ал.4 ЗМВР. Следователно, касае се за два специални закона - ЗМВР и ЗДС, който намират приложение по отношение различните категории служители в рамките на системата на МВР. Според съда, приложното поле на специалния закон не може да се разширява по отношение на съдържанието на служебното правоотношение, регламентирано от друг специален закон. В случая, както се посочи по горе ищцата е назначено по служебно правоотношение в МВР, на осн. § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017г./. Съдържанието на служебното й правоотношение се урежда от Закона за държавния служител, на осн. 142, ал. 4 от ЗМВР. От своя страна ЗДС не предвижда в полза на служителите на държавна служба храна или нейната равностойност, аналогична на уредбата по чл.