Решение № 4627 от 17.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4627 гр. Пловдив, 17.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Р. Руменов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело № 20225330117924 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК - решение по съществото на исков спор.

Искова молба на „ ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх.

В, срещу И. Д. П., с ЕГН ********** , и адрес: **************** , и искове с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79 , и 86 от ЗЗД , съединени с осъдителни искове по смисъла на 79 и 86 от ЗЗД от Закона за задълженията и договорите, във връзка с чл. 240 от същия закон и чл. 9 и следващите от Закона за потребителския кредит.

Според сочените в исковата молба факт, между страните имало сключен на дата 22.07.2020г. с ответника договор за потребителски кредит № ********* по силата на който П. получила назаем сума от 1500 лева, която се задължила да върне при следните условия: сума на кредита: 1500.00 лева; срок на кредита: 18 месеца; размер на месечната вноска по кредита: 112.19 лева; Дата на погасяване на вноска по време на изплащането на заема: първо число на месеца; годишен процент на разходите (ГПР %) 48.77; годишен лихвен процент: 41%; лихвен процент на ден: 0.11; общо дължима сума по кредита:

1

2019.12 лв.Ищецът „ПРОФИ задължението си точно.

КРЕДИТ

България”

ЕООД изпълнил

Договорени били между страните и допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, за които П. следвало да заплати цена; тя изпаднала в забава.

Останали неплатени сумите от 1232.12 лева главница, 155.83 лева – лихва за забава за периода от 21.08.2020г. до 05.01.2022г. 137.81 лева – законна лихва за периода от 05.01.2022г. до 28.06.2022г.; договорна лихва от 319.91 лева от дата 20.12.2020г до 05.01.2022г.; 325 лева –неплатено възнаграждение за закупена услуга Фаст и 975 лева за услуга Флекси; ведно със законната лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в съда – 29.06.2022 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото в размер на 62.91 лева за държавна такса и 50 лева /петдесет лева/ за юрисконсултско възнаграждение.

За тези суми ищецът поискал издаване на заповед за плащане и получил такава, като съдът отказал да издаде заповед в частта, представляваща възнаграждение за услуги Фаст и Флекси и договорното възнаграждение.

Ответникът възразил срещу издадената заповед.

С оглед изложеното, иска се от съда да установи вземането, за което е издадена заповед за плащане по частното гр. дело 9543/2022 г., I брачен състав: 1232.12 лева главница, 155.83 лева – лихва за забава за периода от 21.08.2020г. до 05.01.2022г. 137.81 лева – законна лихва за периода от 05.01.2022г. до 28.06.2022г., както и да се осъди ответника да заплати на ищеца договорна лихва от 319.91 лева от дата 20.12.2020г до 05.01.2022г.; 325 лева –неплатено възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и 975 лева за услуга „Флекси“; законната лихва върху главниците, и да се присъдят направените по делото разноски.

Ответника оспорва исковете. Изложени са доводи, че договора е нищожен в цялост на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит; че тези клаузи (за допълнителни услуги) са нищожни по смисъла на чл. 22 от Закона за потребителския кредит , тъй като противоречат на чл. 11 ал. 1 т . 10 от същия; на основанието по чл. 21 от същия ,тъй като имат за цел заобикалянето на същия закон, и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД , тъй като накърнявали добрите нрави, както и поради чл. 146 от ЗЗП тъй като били нееквивалентни. Прави възражение за прихващане на недължимо платените 2 по тези клаузи суми с остатъка от главницата. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноските, включително хонорар на адвокат по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Допустими като установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл. 79, чл. 86 от ЗЗД, вр. с чл. 240 от същия закон, във връзка с чл. 9 и сл. от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 79, чл. 86 от ЗЗД, вр.с чл.

240 от същия закон, във връзка с чл. 9 и сл. от ЗПК. Установителните искове са допустими, тъй като има идентичност между вземането, описано в заявлението и заповедта за плащане, и това, предмет на исковата молба и са спазени и сроковете по чл. 414 и 422 от ГПК.

Съдът приема за установени следните факти:

Сключването на процесния договор за потребителски заем № ********* от дата 22.07.2020г. не се спори, а и съществуването му личи от представеното по делото, л. 6, копие. По силата на договора, на ответника са предадени в заем 1500 лв., която тя се задължила да върне на общо осемнадесет равни месечни вноски от по 212.19 лева всяка (3819.52 лева), дължими на двадесето число на текущия месец; договорена била и лихва като възнаграждение на кредитора , в размер на 519.52 лева, при размер от 41 %, изчислен на годишна база (или лихвен процент на ден 0.11 % - за периода на редовно обслужвания кредит). В договора бил уговорен годишен процент на разходите 48.77 процента, отново на годишна база.Договорено било възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ ( бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит ) и „Флекси“ ( промяна на дата на падеж, или на целия погасителен план ) в общ размер от 1800 лева , или по 100 лева към всяка от осемнадесетте погасителни вноски , които по този начин станали Съдът приема, че сумата от 1500 лева е получена от ответника, като кредитира представеното извлечение на л. 18 от делото.

Данни за точно плащане от страна на П. няма.

Установява се от приложеното на л. 20 от делото писмо/покана, че вземанията на кредитора по договора са обявени за предсрочно изискуеми с писмо от дата 06.01.2022г., преди падежа на последната във времеви план погасителна вноска, който настъпил на дата 20.01.2022г.

По правото:

Между има сключен договор за потребителски кредит, доколкото П. има 3 качеството на потребител по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, съответно приложим в редакцията си, обнародвана в ДВ, изм. и доп., бр.17 от 26.02.2019 г., ( договора е сключен на 20.07.2020г.).

Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК в тази му и следващите редакции, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12. 2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което, „годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не може надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва, или стойност от 50.05 %. В договора е посочен ГПР от 48.77 %, което не отговаря на действително приложения такъв процент - няма спор, че при изчислението на посочения в договора общ разход не е включена сумата от 1800 лева стойност на допълнително договорените услуги. Тъй като възнаграждението за допълнителни услуги е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй като се дължи и при точно плащане, известно е на страните още при сключването на договора и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. В договора за кредит е посочен процент на разходите, близък до максимално възможния и съдът приема, че с включването му, посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер на ГПР е надвишен, а посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания.

Посочването на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит е основно изискване на закона към формата на тези договори, за да може закона да постигне заложените в чл. 2 цели , и същевременно да даде на потребителя точна информация, възоснова която кредитополучателя да прецени интереса си от такъв договор. Освен че съставлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г от Закона за защита на 4 потребителите, всяко неточно посочване на различен от действителния общ разход по кредита заобикаля разпоредбите, смисъла и целите на специалния Закон за потребителския кредит, и затова и нормата на чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК има предвид само посочването на математически и нормативно точен процент на разходите – такъв , който отговаря на действително прилагания , изчислен по реда на приложение № 1 от закона, и при посочване на всички използвани допускания , посочени там. Всяко неточно посочване следва да бъде санкционирано по един – единствен начин, чрез прогласяване на общата недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Затова ,с оглед недействителността на договора , за П. е възникнало облигационно задължение да върне на кредитора главницата, ведно с договореното кредиторово възнаграждение; няма спор също така по твърденията на ищеца, че длъжникът е в забава да плати това си задължение, след като е платил само четири от вноските изцяло, и отчасти – петата.

На следващо място, клаузата, с която между страните е договорено допълнително възнаграждение за услуги „Фаст „ и „Флекси „ – приоритетно разглеждане на искането и изплащане на потребителски кредит, възможност за намаляване или отлагане на определен брой вноски , за смяна на дата на падеж или улеснена процедура по получаване на допълнителни средства, е неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

Според договореното между страните, възнаграждението е при всички положения дължимо при сключването на договора, но допълнителните услуги са нееквивалентни, оказването им не е престация от страна на кредитора.

Затова тази клауза води до значително неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да е индивидуално договорена, ищецът не доказва такива преговори, следователно тази клауза е нищожна на основанието по чл. 146 от ЗЗП. Платеното по нея е дадено е основание.

На плоскостта на потребителската защита, според чл. 10а ал. 2 от ЗПК, кредитора не може да изисква от длъжника „ заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“; предвид договореното – промяна на дата на падеж, размера и броя на вноските , на практика кредитора търси точно такава такса, заобикаляйки по този начин законовата разпоредба на чл. 10а от ЗПК. Съдът приема този довод на ищеца 5 за основателен. Заобикаля се по този начин и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от същия закон касателно размера на ГПР, който при включването на стойността на допълнителните услуги ще надхвърли посочената там горна граница, тъй като размера на договореното общо плащане на допълнителни услуги надхвърля размера на главницата по договора.

По възражението за прихващане:

Установява се от представеното на л. 19 от делото извлечение от сметка към договора за потребителски кредит, че по договора П. е извършила плащания в общ размер от 1198.80 лева, каквито се и твърденията на ответното дружество в отговора му. Това извлечение е изходящ от ищеца – кредитор частен документ, с който той признава извършването на плащанията от ответника; съдът го кредитира и приема факта на плащанията за доказан.

Тоест, П. е платила по договора 267.88 лева от главницата , 500 лева от възнаграждението за допълнителни услуги ,197.88 лева възнаградителна лихва, 193.04 лева лихви за забава и 40 лева такси по тарифата на кредитодателя. Доколкото длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, то всичко платено от него по договора следва да бъде отнесено към тази стойност. Следва да се има предвид и това , че част от главницата е вече погасена чрез плащане и съдът не може да прихване тази част от остатъка, тоест, възражението е основателно само за платените извън главницата суми, до размер от 930.92 лева.