Решение № 1984 от 05.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1984 гр. Пловдив, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20225330117923 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Т. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.

„Р." № *, ет. *, ап. **, против „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет. 3, с която са предявени искове с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че ищецът, в качеството му на заемател и „Моят кредит“ ЕООД, като заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № **** от **** г. По силата на договора, ищецът получил заем в размер на 409,03 евро, формиращи 800 лева. Била уговорена възнаградителна лихва от 39,73%, която формирала 138,16 лева, а годишният процент на разходите бил 42,95%. Съгласно постигнатите договорености, общата дължима сума по договора била 938,16 лева.

Съгласно чл. 12 от договора, в тридневен срок от сключването му, ищецът следвало да учреди обезпечение на паричните си задължения измежду солидарен длъжник или банкова гаранция. В противен случай се дължала неустойка в размер на 385,23 лева.

Обезпечение не било дадено, като била начислена неустойката. Съгласно погасителния план към договора, всички суми следвало да бъдат върнати с погасяването на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 147,04 лв. за периода от 02.03.2022 г. до 02.11.2022 г. За периода от сключване на договора до настоящия момент, ищецът заплатил сумата от 800 лв., с която сума била погасена изцяло заемната такава. Излага, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК, като е недействителен на специалните основания предвидени в чл. 22 ЗПК. И по-конкретно сочи недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава, както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. Нарушена била и нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора не е 1 посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Сочи, че ако бъде добавена неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, то ГПР ще надвиши 50 %. С това се допуска нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. От тук нищожен е и договорът на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, освен това противоречи и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като със същата се цели натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. С процесната неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 33 ЗПК.

С оглед горното от съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 138,16 лева – договорна лихва и сумата от 385,23 лева – неустойка по договор за паричен заем № **** от ***** г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан.

Не оспорва твърдението на ищеца, че същият е сключил с ответното дружество индивидуален договор за заем № **** от **** г.

В чл. 3 от посочения договор са уговорени всички изискуеми параметри на заема: срокът на заема е определен на 9 месеца, като заемателят следва да изплаща заемната сума на равни вноски всеки месец; определен е ясно и недвусмислено броят на погасителните вноски – 9 вноски. С договора страните уговорили и годишен процент на разходите в размер на 42,95 % и годишен лихвен процент в размер на 39,73 %. С чл. 12, ал. 1 от процесния договор страните уговорили, че на основание чл. 23 от Закона за задълженията и договорите кредитополучателят следва в тридневен срок от сключването на договора, да осигури действието на трето лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими вноски, лихви, разноски и неустойки по заема. В ал. 2 и 3 на посочената разпоредба е уговорено, че третото лице следва да отговаря на определени критерии за кредитоспособност, както и че заемодателят следва да извърши предварителна проверка на възможността на третото лице да поеме солидарното задължение. С ал. 4 страните по договора за заем предвиждат, че самото неизпълнение на това задължение води до вреди за заемодателя, които страните са оценили на 196,96 евро, равняващи се на 385,23 лева. Оспорва да е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Оспорва твърдението, че единствената цел на поставеното изискване и на уговорената неустойка била осигуряването на допълнителна печалба. Неустойката не била предвидена извън присъщите й функции. Излага, че уговарянето на неустойка е проявление на принципа за свобода на договаряне, закрепен в чл. 9 ЗЗД. Неустойката била уговорена като предварително определен размер по съгласие на двете страни по договора, които били наясно за размера и параметрите й. Не било налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК е посочено, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Оспорва твърдението на ищеца, че уговорената неустойка се е включила в ГПР, като по този начин се заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Що се касае до кумулирането на неустойката с погасителните вноски, то счита, че тази уговорка е изцяло в полза на и за удобство на потребителя. Твърди, че не е налице и нарушение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК. Клаузата за неустойка не противоречала и на чл. 71 ЗЗД. Неоснователен е 2 доводът на ищеца и относно противоречието на неустойката с чл. 33 ЗПК, тъй като неустойката не се дължи на основание забавата на длъжника, а се дължи на основание неизпълнението на договорното задължение на длъжника, уредено в чл. 12 от договора.

Оспорва основателността на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като твърди, че ищецът не е материално затруднено лице, поради което не е налице основание да му бъде предоставена безплатна правна помощ, като не е налице основание да бъде присъдено възнаграждение на адвоката му, доколкото такова не му е платено от ищеца.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед изявленията на страните, намира следното:

От представения и приет като писмено доказателство по делото индивидуален договор за заем № **** от ***** г. се установява, че същият е сключен между „Моят кредит“ ООД и К. Т. Н., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 409,03 евро, със срок на заема – 9 месеца, 9 броя погасителни вноски, при лихвен процент по заема – 39,73 % и ГПР – 42,95 %. Представено е и Приложение № 1 към сключения договор – погасителен план, видно от който падежът на първа погасителна вноска е 02.03.2022 г., а на последна погасителна вноска – 02.11.2022 г. В договора е предвидена и неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение по установения от заемодателя начин. В случай на непредставяне на уговореното в чл. 12, ал. 1 обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 196,96 евро (385,23 лева), платима разсрочено, заедно с всяка вноска съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заемната сума. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.

9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК – когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, 3 ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е въведено изискването за посочване на общата дължима сума по кредита. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42,95 %, а годишният лихвен процент по заема – 39,73 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В тази връзка следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидена неустойка за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение, която да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.