Определение № 3249 от 21.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3249 гр. Пловдив, 21.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Г. като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно частно гражданско дело № 20245300502992 по описа за 2024 година

Производство по чл.413, ал.2 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

203670940, представлявано от ИД З.Б., чрез юриск. И.Н. против Разпореждане № 26941/ 24.09.2024г. постановено по ч. гр. д.№ 15480/ 2024г. по описа на ПРС – ХХІV гр. с., с което заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на ЗИ на жалбоподателя срещу А. Г. К. от ...................... По изложени съображения в частната жалба се иска отмяна на обжалвания акт и произнасяне по същество.

Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства, намери следното:

Частната жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.

Със заявление по чл.410 ГПК жалбоподателят е поискал издаване на заповед за изпълнение за сумите: 531,11 лв – главница, 108,63 лв - договорна лихва за периода 16.06.2021г – 14.02.2024г., 70,59 лв – законна лихва /обезщетение за забава/, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението по делото до окончателното му изплащане.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на исканата ЗИ по чл.410 ГПК след извършена служебна проверка по реда на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Констатациите по обективираните в представения Договор за кредит „Бяла карта“ от 16.06.2021г. с първоначалния кредитор „Асес Файнанс“ ООД“ параметри на договора по отпускане на револвиращ кредит сочат на отпуснат такъв в максимален размер от 300 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43,2 % и ГПР 45,9% .

Мотивирана е недействителност на договора на посочените основания по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК поради наличието на неравноправна клауза във връзка с договорената неустойка за 1 неизпълнение на задължението на заемателя да представи обезпечение по заема / чл.20 от договора/ в определен срок с оглед както на краткия срок за изпълнение на задължението, така и размерът на неустойката и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение, което я определят като накърняваща добрите нрави.

Отчетена като неравноправна и клаузата по чл.21, ал.5 от договора, тъй като с нея неоправдано се възлага такса на потребителя при настъпване на предсрочна изискуемост и същата се дължи за действията на служителите на кредитодателя по администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. Поради това са обосновани като противоречащи на добрите нрави и неравноправни посочените клаузи на процесния договор, които са в нарушение на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, чл.21, ал.1 ЗПК и чл.33, ал.2 ЗПК.

Относно приложението на правната последица по чл.23 ЗПК за присъждане на чистата стойност на кредита и законната лихва върху нея е извършено позоваване на СЕС от 15.06.2023г. по дело C‑520/21, за това, че при недействителност на потребителския договор кредиторът няма право на обезщетение, надхвърлящо чистата стойност на кредита и правото на законната лихва за забава от поканата за плащане. Заповедният съд е обосновал становището си, че не следва да се присъжда чистата стойност на кредита, тъй като това е вземане на първоначалния кредитор, което възниква на извъндоговорно основание. В случая заявител се явява цесионерът, на когото съгласно представения договор за цесия са прехвърлени вземания, индивидуализирани със своето договорно основание. Касае се за различни по основание вземания, като е посочено, че вземането за чистата стойност на кредита не е прехвърляно на заявителя и същият не е титуляр на такова вземане, нито това се твърди. Указано е, че съгласно чл.100 от ЗЗД ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, като заявителят може да търси правата си от своя цедент, но същият не твърди да му е прехвърлено вземането за чистата стойност на кредита, нито такова е намерено действително да му е прехвърлено.За това и заявлението е отхвърлено в неговата цялост, вкл. за чистата стойност на кредита, както и за законната лихва от датата на подаване на заявлението, която представлява законна последица от уважаване на заявлението, какъвто не е настоящия случай.

По отношение на правния извод относно наличието на неравноправност на клаузата относно претендираните и от други кредитни институции неустоечни задължения, изводът е в съответствие с приеманото и от настоящия въззивен състав при аналогични казуси относно претендираните по описания начин формирани размери на уговорените неустоечни задължения за това, в случая „ 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.“ Длъжникът по искането за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което съдът е задължен да следи както за съответствие на искането със закона и добрите нрави, така и на основание чл.7, ал.3 ГПК / Нова – ДВ, бр.100 от 2019г/ относно наличието на 2 неравноправни клаузи в договора, по смисъла на ЗЗП, които се признават за недействителни и не пораждат целения в изготвения от кредитора договор резултат. Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В случая посоченият разход за бъдещо вземане за неустойка по арг. от Директива 2008/ 48 на Европейския парламент на съвета относно договорите за потребителски кредит, не отговаря на изискването за достатъчност на предвидените допускания за ГПР/ посочен само като цифрово изражение общо от 45,9% като „начисление на лихвата и другите разходи в съответствие с усвояването и погасяванията на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за кредит“ – чл.4.3. от договора. Въззивният съд препраща към съдебна практика на общностното право, доразвиваща изискванията в тази насока с оглед яснотата при предвижданията от страна на потребителя, свързани с допусканията за евентуални бъдещи разходи, които формират цената на крайния продукт и обосноваността на цената за потребителя към момента на усвояване на финансовия продукт, така именно решенията по дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove. В цитираните решения се приема, че „изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо се и задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици“. Това е принцип в общностното потребителско право, който следва да бъде спазван и прилаган, залегнал и в националното законодателство по цитираните по-горе норми на ЗЗП.

Поради това процесната клауза се приемат от съдебната практика и на настоящия състав за нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на разясненията в т. 4 от ТР № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. (в този см. решение № 193/09.05.2016г. по т. д. № 2659/2014г. на ВКС, I т. о. и решение № 219/09.05.2016г. по т. д. № 203/2015г. на ВКС, I т. о.), а в заповедното производство във всеки случай е налице обоснова вероятност в тази насока, за което в изискването за тази преценка на заповедния съд е въведено с изричната разпоредба на чл.411, ал.2, пр.ІІ, т.2 и т.3 ГПК като законово правомощие. В рамките на тези правомощия заповедният съд е извършил проверката и относно клаузата по чл.21, ал.5 от договора, вменяващо задължение на потребителя за заплащане на такса като разход за дейност на лице/служител за осъществяване на административна дейност по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя, което от една страна не е ясно дали е включено в обосновката на посоченият в процентно отношение ГПР като разход, вкл. с оглед специалното изискване на чл.10а, ал.4 ЗПК относно таксите и в нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК относно забраната за събиране на такса, свързана с усвояването и управлението на кредита.

3

В частта на отхвърленото заявление за чистата стойност на кредита следва да се отбележи, че по подаденото от заявление по чл.410 от страна на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940 в качеството на цесионер на първоначалния кредитор „Аксес Файнанс“ ООД не е налице представен цесионен договор, легитимиращ заявителя на претендираните вземания, вкл. това за претендираната главница във вида на чистата стойност при прилагане на правната последица по чл.23 ЗПК.

По така изложените съображения и на основание чл.271, ал.1, пр.І ГПК вр. с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Разпореждане № 26941/ 24.09.2024г. постановено по ч. гр. д.№ 15480/ 2024г. по описа на ПРС – ХХІV гр. с., с което заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, представлявано от ИД З.Б., чрез юриск. И.Н. срещу А. Г. К., ЕГН:

********** от ......................

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4